Господарката на Рим

– … Чух, че император Домициан планира кампания в Германия следващия сезон! Иска да подхване нещата от там, където брат му ги остави, а? Нищо чудно, че император Тит показа на тези варвари къде им е мястото, ще видим дали Домициан ще успее да постигне нещо повече

– Квинт Полий… – дочух провлечен патрициански глас. – Наистина, дори парфюмът му!

– Но пък си върши работата толкова добре. Какво е една усмивка от време на време, ако ще го стимулира да работи усърдно?

А Квинт Полий продължаваше да се покланя и да се усмихва мазно. Той би дал трийсет години от живота си за честта да носи името Юлий, Гракх или Сулпиций. Господарката ми също, със същата цел.

Аз се забавлявах, като зяпах по сергиите, които задръстваха улиците. Сувенири от мъртви гладиатори, кръвта на този или онзи велик боец, съхранена в пясък, малки дървени медальони с нарисуваното лице на прочутия Белерофон. Последните не се продаваха много добре, защото дори и художник не можеше да придаде красота на лицето на Белерофон. Портретите на един хубав тракийски боец с тризъбец се пласираха повече.

– Толкова е красив! – С крайчеца на окото си видях няколко скупчени момичета, които се захласваха по един медальон. – Аз спя с това изображение под възглавницата си всяка нощ. Усмихнах се. Ние, еврейските момичета, също обичахме мъжете ни да са бойци – но ги предпочитахме истински и дълголетни. Да бъде мъж, който би отсякъл главата на някой легионер сутринта и след това би се прибрал, за да седне начело на масата за шабат. Само римските момичета губеха ума си по недодялани лъскави портрети на мъже, които никога не бяха виждали, мъже, които вероятно щяха да са мъртви, преди годината да е изтекла. От друга страна, може би един мъж, който щеше да живее по-кратко, беше по-подходящ обект на копнежи. Той никога няма да остарее, никога няма да загуби красотата си, а ако ти омръзне – скоро няма да го има.

Тълпите ставаха все по-гъсти с приближаването към Колизеума. Аз достатъчно често бях минавала под гигантската му мраморна сянка, когато изпълнявах поръчките на господарката си, но това беше първият път, когато влизах вътре, и трябваше да положа усилия да не зяпна от изумление. Толкова огромно пространство, с толкова много мраморни арки, с толкова много статуи, гледащи високомерно отгоре, с толкова много места. Петдесет хиляди ентусиазирани зрители можеха да се натъпчат вътре, така се говореше. Арена, подобаваща на боговете, започната от покойния император Веспасиан, завършена от сина му, покойния император Тит, отворена днес за празненството в чест на по-младия брат на Тит, който току-що беше облякъл величествената пурпурна тога под името император Домициан.

Толкова много мрамор за една гробница. Бих предпочела театър, но в този ред на мисли бих предпочела да слушам музика, отколкото да гледам как измират мъже. Представих си какво би било да пея пред толкова огромна тълпа, пред истинска публика, вместо за жабите в зимната градина, докато търкам плочките

– Не спирай да размахваш ветрилото, Теа.

Лепида се намести на кадифената си възглавничка, махайки като императрица към тълпата, която нададе лек вик за поздрав към баща ѝ. Мъжете и жените обикновено седяха отделно, за да наблюдават зрелището, но Квинт Полий, като организатор на игрите, можеше да седи с дъщеря си винаги, когато пожелае.

– По-бързо, Теа. Днес ще бъде ужасяващо горещо. Наистина, защо не вземе да се поразхлади малко? Нали уж е есен.

Аз покорно размахвах ветрилото напред-назад. Игрите щяха да продължат цял ден, което означаваше, че ми предстои едно хубаво шестчасово развяване на пера. Ох, ръцете щяха да ме заболят.

Тръбите затръбиха остро. Дори сърцето ми прескочи един удар от тези трепетни фанфари. Новият император излезе напред в императорската ложа и вдигна ръка към тълпата, а аз се изправих на пръсти, за да го видя. Домициан – третият император от династията на Флавиите: висок, червендалест, заслепяващ погледа с пурпурния си плащ и златната си диадема.

– Татко – Лепида подръпна ръката на баща си. – Императорът наистина ли е човек с тайни пороци? Вчера в банята дочух.

 Аз можех да ѝ кажа, че всички императори бяха обект на слухове за тайните им пороци. Император Тиберий и малките му момченца роби, император Калигула, който спеше със сестрите си, император Тит и любовниците му – каква е ползата от императора, ако човек не може да скалъпва пикантни клюки за него?

Императрицата на Домициан обаче не беше много подходяща за одумване. Изглеждаше стройна, величествена, очарователна, когато пристъпи напред до високопоставения си съпруг, за да помаха на ревящите тълпи; но според разочароващите слухове императрицата беше безукорна съпруга. И все пак зелената ѝ копринена стола[3] и смарагдите предизвикаха оживление и възхищение от страна на женската част на зрителите.

Зеленото, без съмнение, щеше да се превърне в цвета на сезона.

– Татко – Лепида отново подръпна ръката на баща си, – знаеш ли, че всички много ми се възхищават, когато нося зелено. Една смарагдова огърлица, като тази на императрицата.

Множество императорски братовчеди се заточиха като шлейф след императора – там беше едната му племенница, по-малката дъщеря на император Тит – Юлия, която според мълвата беше пожелала да се присъедини към девиците весталки, но не беше получила разрешение. Като цяло – някаква скучна сбирщина. Бях разочарована. За пръв път виждах императорското семейство, а те изглеждаха като всяка друга шайка апатични патриции.

Императорът излезе напред, вдигна ръка и държа приветствено слово за началото на игрите. С тайни пороци или не, той имаше хубав, отекващ глас.

Другите роби ми бяха описвали игрите много пъти и изпадаха в недоумение от невежеството ми. Сутрешните празненства винаги се откриваха с двубои между диви зверове. Първа в списъка за днес беше битката между слон и носорог. Носорогът избоде окото на слона с рога си… А можех щастливо да изживея остатъка от живота си и без да знам как звучи ревът на ранен слон.

– Великолепно!

Полий хвърли няколко монети на арената. Лепида започна да си избира от чинията фурми с мед. Аз се съсредоточих върху ветрилото от паунови пера. Люш, люш, люш.

Бик и мечка се сражаваха след това, а после – лъв и леопард. Малки парченца мръвка, за да раздразнят апетита. Мечката беше апатична и трима звероукротители с остри прътове трябваше да разкървавят хълбоците ѝ от мушкане, за да я накарат да нападне бика, но лъвът и леопардът нададоха рев и се втурнаха един към друг в мига, в който веригите бяха свалени. Тълпата ликуваше и жужеше, въздишаше, а после се успокояваше. След като вниманието на всички вече беше изострено, последва демонстрация на великолепие и пищност, замайващи погледа: опитомени гепарди със сребърни каишки пробягваха с леки стъпки през арената, бели бикове с малки момченца, подскачащи по гърбовете им, слонове, нагиздени с украшения и пискюли, се поклащаха във внушителни танцови стъпки под музиката на нубийски флейтисти

– Татко, може ли да ми купиш нубийски роб? – Лепида подръпна ръката на баща си. – Дори двама. Някоя хубава двойка, за да ми носят покупките, когато ходя на пазар

Следваха комичните номера. Опитомен тигър беше пуснат на арената след дузина бягащи зайци, завързани с каишки, за да ги хване един по един в челюстите си и да ги върне невредими на треньора. Доста мило, всъщност. Хареса ми, но от трибуните се чуха откъслечни викове на неодобрение. Почитателите на Колизеума не идваха за игрички; те идваха за кръв.

– Императорът – мърмореше Квинт Полий – особено тачи богинята Минерва. Построил ѝ е нов олтар в двореца си. Може би трябва да направим няколко големи публични жертвоприношения. Опитоменият тигър и дресьорът му си тръгнаха и бяха заменени от стотина бели сърни и стотина дълговрати щрауси. Те бяха пуснати да тичат из арената и застреляни един по един с лъкове отвисоко. Лепида видя някакви познати в съседната ложа и гукаше поздрави през по-голямата част от кръвопролитието.

3

Стола – дълга дреха с ръкави, която се носи върху туниката. – Б.ред.