Господарката на Рим

Може би трябваше да защитя сина си. Или може би не. Свих рамене.

Тя ми подаде една връзка с впечатляващо прилежно подпечатани и запечатани писма, които прегледа едно по едно.

– Документи, че сте свободни – за теб, за Ариус и за онова непоносимо момче. Документ за преминаване през Гибралтар с кораб и друг за преминаване в Британия. Кесия със сума, достатъчна да започнете нов живот. Ежегодна издръжка, която ще ви се изплаща анонимно на първо число всяка година, поверена на управителя на Лондиниум[26], който е инструктиран да не задава въпроси, независимо кой ще отиде да я вземе. – Тя ги бутна през масата. – Това е наградата ви!

Аз взех пакета, който съдържаше цялото ми бъдеще.

– Заслужихме си я!

– Така е! – Императрицата стана и започна да сваля един по един всички смарагди от пръстите и шията си. – Приключих със зеленото – рече тя. – Мисля да раздам смарагдите на сестра си и братовчедките. Но първо избери нещо за себе си, драга моя!

Аз взех едно широко колие с блестящи смарагди, с което спокойно би могло да се купи къща в Британия, а дори може би и цяла планина.

– Ще ти трябват нови дрехи преди заминаването – продължи императрицата, като облегна лакти на ръба на писалището. – Кървавите петна вече не са на мода, както бяха някога. Ще ти изпратя някои от моите дрехи. Ние сме почти еднакви на ръст, струва ми се.

Всъщност си приличахме и в редица други отношения. Еднакво слаби, еднакво високи, с еднаква тъмнокестенява коса. Домициан я беше обичал, а после я бе намразил; беше се прехвърлил на Юлия, която беше нейна пълна противоположност; после взе мен, защото бях пълна противоположност на Юлия… Което означаваше, че аз приличах повече на нея, отколкото на Юлия. Но дали имаше някоя след мен, която прилича на Юлия?

– Защо ми помагаш, домина? – попитах я аз. – Заради Юлия ли?

– Не че е твоя работа – отвърна спокойно тя, – но всъщност – да. Изпитах облекчение, когато очите на Домициан се насочиха от мен към друга – разбираш защо. Такова облекчение, че почти хвърлих Юлия на вълците.

– Вълците щяха да са по-мили от Домициан.

– Да, със сигурност, но тогава вероятно не съм била съвсем с всичкия си. Също както и ти в един момент, както и Юлия. Поне всяка от нас успя да му отвърне на удара по свой собствен начин.

– Някои повече от други! – казах аз.

Императрицата се засмя. В тази тиха стая си представих, че чувам и смеха на Юлия.

– Сега и аз имам един въпрос – погледна ме императрицата. – Наистина ли каза на Домициан, че е обикновен нищожен човечец?

– Да.

– О, богове, ще ми се да можех да видя изражението му. – Императрицата пристъпи напред и притисна бузата си към моята за сбогом. Усмихнах се, но и леки тръпки пробягаха по тялото ми от докосването ѝ. Бяха ме наричали господарката на Рим, също както бяха наричали и Юлия, но всички бяха сгрешили и за двете ни. Тук беше истинската господарка на Рим: власт, изтъкана от плът и кръв, една жена с хладен глас, която малко приличаше на мен.

– Успех, Теа! – каза императрицата.

Успех, Теа! – повтори гласът на Юлия. И трите се разделихме.

В коридора отвън видях двама мъже, заобиколени от преторианци. Сенатор Марк Кокцей Нерва, все още по нощница, изнервен и троснат, се оплакваше от студения нощен въздух. И мъжът, който щеше да бъде посочен за негов наследник, великият войн и уравновесен главнокомандващ, без съмнение предложен на императрицата от сенатор Норбан: командир Марк Улпий Траян, който се прозяваше широко, но бе напълно въоръжен и изпънат като струна.

– Аве, цезаре! – казах аз и отминах, преди който и да е от тях да успее да ме изгледа смаяно.

Розови листенца. Тръбачи. Каляски. Ликуване. Рим, смеещ се и щастлив, нагизден в празничните си цветове, беше готов да празнува. Маркус можеше да го усети.

Император Нерва, със златен венец и пурпурна тога, беше носен на позлатена носилка от осем нубийци. Стар и придирчив, помисли си Маркус, и със сигурност няма да се хареса на легионите – но се прекланя скромно пред статуите на боговете и повече от щедро хвърля монети на тълпите. Траян получи по-бурни приветствия, докато яздеше отзад на сивия си кон, с лавров венец на главата, килнат жизнерадостно на една страна. Маркус се запита дали трябва някой ден да каже на Траян, че е спечелил лавровия си венец с това, че изхвърли Лепида Полиа от носилката… Вероятно не.

Император Нерва зае мястото си на трона.

Жреците се доближиха; водеха жертвените бикове, закичени с гирлянди от рози. Девиците весталки бяха подредени в мълчалива бяла редица. Сенаторите в официалните си тоги с пурпурни ивици. Маркус зае мястото си между тях с дълбок поклон. Той се оттегли назад, придружен от Сабина. Тя изглеждаше толкова висока и хубава в първата си женствена туника, че той осъзна – скоро вече няма да е дете. Но щеше да я задържи при себе си поне още няколко години, преди тя да се омъжи. Помисли си дали трябва някога да каже на дъщеря си, че е бил на крачка от императорския трон и че тогава тя би била императрица, ако се омъжи за жизнерадостния Траян… Вероятно не.

Калпурния се присъедини към тях, сияеща като пролетен нарцис в жълтата си туника. Маркус взе ръката ѝ и я притисна към бузата си, въпреки че знаеше как ще шушукат хората. Той все още не се беше оженил за Калпурния, не и преди края на септември, когато авгурите бяха предрекли, че датата е най-благоприятна, но тя вече се беше нанесла напълно открито в къщата му с всичките си роби и принадлежности. Семейството ѝ мърмореше, а цял Рим шепнеше, но годеницата му беше непреклонна.

– Обожавам те, Маркус! – бе казала тя откровено. – Няма да пропилея нито един ден повече далеч от теб!

На Маркус му се стори доста забавно – да бъде скандален на тази възраст. Мнението на само един човек на този свят имаше значение за него и този човек беше дал съгласието си на мига.

– Щастлива съм да те видя щастлив! – беше казала Сабина, вдигайки поглед от картата, която беше разпънала на масата в библиотеката му. – Не че сега си съвсем щастлив, но ще бъдеш. Калпурния ще се погрижи за това. А и тя ще те дари с още много деца, което е добре, защото смятам да видя света, а не да се омъжа за някой сенатор и да стана празноглава римска матрона. Така че ще има още някой, освен мен, който да носи семейното име.

Тогава тя видя лицето му и подпря малката си кестенява главичка на рамото му.

– Линий също не би имал нищо против – каза нежно тя. – Той също щеше да иска да си щастлив.

– А майка ти? – успя да промълви Маркус въпреки ужасната буца, която засядаше в гърлото му всеки път, когато Паулиний се появеше в мислите му. Той не беше готов да говори за Паулиний, не още, дори и със Сабина.

– Е, майка ми нямаше да иска да си щастлив – призна Сабина. – Но това сега е без значение.

Лепида Полиа беше открита мъртва в Домус Августана, натъпкана най-позорно в един килер… Още една жертва, допуснаха всички, на убиеца, който беше отнел живота на императора. Маркус, който знаеше по-добре истината, изобщо не поиска да се разследва смъртта на бившата му жена. В болката по загубата на Паулиний това изобщо не го вълнуваше.

Някогашната императрица на Рим сама пристъпи към император Нерва и сведе глава в изящен поклон. Тя остана вярна на думата си и се погрижи Паулиний да бъде погребан с почит, като мъж, загинал в опит да защити своя император и приятел. В негова чест беше издигната арка и името му щеше да остане в историята завинаги. Императрицата вече бе прокарала тази идея в Сената за последно от поста си на императрица, преди да оповести оттеглянето си в Баие при семейството си. Тя се поклони ниско пред новия император в бялата си коприна, жена, която всички римски матрони можеха да сочат на дъщерите си като пример за добродетелност и благоприличие. Маркус си спомни императрицата от времето, когато беше младо момиче с тъмнокестенява коса, с талант да крои интриги, момиче, което той не харесваше. Сега я харесваше, но дали би я дал като пример за подражание на Сабина? … Вероятно не.

26

Лондиниум на река Тамезис (дн. Лондон на Темза) – столица на римската провинция Британия. – Б.ред.