Господарката на Рим

– Какво? – охлабих въжетата от китките си. Ако можех само да се добера до Домициан, щях да видя Теа и Ариус, и Викс, и Маркус, и Паулиний оковани във вериги преди падането на нощта – всички врагове, които някога съм

– Ганимед… Помниш ли го?

– Кого дали помня?

Ръцете му се сключиха около врата ми, преди да мога да осъзная какво прави.

– Несий… – задавих се аз и тогава пръстите му спряха дъха ми.

– Ганимед… – Той ме притисна към стената, без да спира да стиска. – Ганимед!

Аз се опитвах да си поема дъх и дращех китките му. Счупих си два нокътя – ще си плати за това!

– Ганимед… – Лицето му беше празно, като мраморно, докато ръцете му се впиваха все по-дълбоко и по-дълбоко в шията ми, като обръч от нагорещено желязо. – Ганимед!

Оставих дълбоки следи от нокти по ръцете му, като ги дращех ту от едната, ту от другата страна, докато задушаваща слепота изпълваше главата ми. Стражите щяха да дойдат, те щяха да убият Несий, щяха да ме заведат при императора…  косата ми падаше на заплетени змии, щеше да е чорлава, когато Домициан ме види.

– Ганимед – стискаше той. – Ганимед!

Гърлото ми изгаряше в пламъци и сковаващи малки проблясъци от болка гъделичкаха крайниците ми. Не… Това не можеше да е наяве… Аз бях Лепида Полиа, Господарка и Богиня на Рим – бях красива и Фортуна ме обичаше.

– Ганимед!

Чувствам как кръвта пулсира във врата ми, между ръцете му.

– Ганимед! – повтаря той. Кръвта капе от ръцете му, от драскотините. Удрям го и червеното от боядисаните ми нокти се смесва с червеното от кръвта му.

Събирам всичките си сили и пищя… нищо не излиза от гърлото ми… нищо, освен едно-единствено приглушено хриптене, докато пред очите ми причернява, а крайниците ми изтръпват.

– Ганимед! – шепне той.

Аз се отпускам, подпряна на стената, усещам, че езикът ми провисва от устата. Изкривеното лице на астролога ми се струва замъглено зад черните цветя, които разцъфват пред очите ми. Кой – опитвам се да кажа, – кой, кой? – но не ми е останал дъх. Кой е Ганимед?

Глава трийсет и пета

Маркус влезе в къщата си и с всяка неравна стъпка, която изминаваше, една и съща мисъл пулсираше в главата му Синът ми е мъртъв!

Той не можа да си остане вкъщи и да чака, след като Ариус и Теа тръгнаха към Домус Августана. Беше си измислил някакъв претекст да се разхожда пред портите на двореца… Така че бе един от първите свидетели на сцената, когато вече кръвта беше спряла да се лее и бе настъпило времето на паниката. Един от първите, които видяха зейналото гърло на Паулиний, отпуснатите му, сгърчени крайници, протегнатата ръка

– Остави го, Маркус! – беше казала императрицата. – Ще му подготвим погребение на герой! Верният приятел на императора, загинал в опит да го спаси!

Паулиний е мъртъв!

Маркус се загледа за миг във вратата на собствената си къща, преди да я разпознае. Бавно повдигна резето, мина, накуцвайки, през градината, влезе в тъмния празен коридор.

Паулиний е мъртъв!

Той тръсна глава – тази невъзможна мисъл… Очите му се спряха на атриума. Лунна светлина и фигура, облегната в сянката на една колона.

– Калпурния?

Тя се стресна, обърна се. Очите ѝ бяха огромни дупки върху бялото лице.

– Маркус – прошепна тя. – О, богове, Маркус!

Тя изтича няколкото крачки през атриума и се хвърли на врата му.

Отвори уста, за да ѝ каже, и вдиша объркващата смесица от ароматите ѝ: билки, стрита мента, сладък хляб във фурната; и тогава острата болка го прониза, набъбна в него толкова, че си помисли, че ще умре. Той скри лицето си в рамото ѝ и неясно чу как тя отпрати любопитните роби.

– Ти си добре! – Ръцете ѝ обгърнаха здраво врата му, бузата ѝ се притисна към косата му. – Не мога да повярвам! … Чаках с часове… не знаех къде си… не исках да знам нищо, но ти си добре… ти си добре и това е всичко, което искам! О, богове, Маркус, не ме оставяй сама! – Тя целуваше устата му, очите му, ръцете му, отново и отново. – Не ме оставяй повече сама, няма да мога да го понеса. – Тя не спираше да го целува, а устата ѝ имаше вкуса на всичките прекрасни неща на този свят.

Той се пресегна нагоре, бавно хвана лицето ѝ в ръцете си.

– Ти плачеш?! – Тя се отдръпна, като усети соления вкус на бузите му. – Какво има?!

– Паулиний… Паулиний е… – Той произнесе думите, докато все още имаше силата да го направи: – Той е мъртъв!

– Мъртъв?! – Почувства как цялото ѝ тяло потръпва. – Какво искаш да кажеш, как?!

– Убит… Императорът също… – добави Маркус тежко.

– Паулиний?! … – Закри с ръка устата си. – О, богове! О, Маркус! Споделям мъката ти… – тя пристъпи по-близо и допря челото си до неговото.

– Предложиха ми… – Той спря и леко се отдръпна, усещаше годеницата на сина си, притиснала тялото си към неговото, ръцете ѝ, вплетени зад врага му. Бе негова, стига да го пожелаеше. Кога се беше случило това?

Той прокара пръст по високото ѝ, ясно чело.

– Би ли искала да станеш императрица?

– Моля?

– Предложиха ми империята, Калпурния. Императрицата ми го беше предлагала и преди, но заради Паулиний ѝ отказвах. Защото един император трябва да поставя империята над всичко – над семейството си; трябва да осинови своя наследник, за да е сигурен, че ще осигури най-добрия мъж за Рим. А подобна система не може да функционира, освен ако императорът не е бездетен – когато няма собствени завистливи синове, които да очакват да го наследят.

– Ти вече нямаш синове, Маркус Норбан – беше казала императрицата, докато стояха над тялото на Паулиний. – Посочи мъжа, който ще бъде твой наследник! Осинови го и вземи пурпурния плащ!

– Маркус?! – Калпурния го целуна отново. – Маркус, какво има?!

– Нищо – поклати глава той. – Калпурния, имам нужда да остана сам. Би ли ме извинила?

Тя се оттегли незабавно, без въпроси. Не твърде далеч, така че можеше да я извика с една дума, ако поиска.

Той седна на мраморната пейка в атриума. Имаш един час, беше казала императрицата. До един час трябва да имаме император. Ти или някой друг. Половината от това време вече беше изтекло. Той скръсти ръце.

Император Маркус Вибий Август Норбан.

Дори и със скръбта, която го раздираше отвътре, щеше да живее още години. Достатъчно, че да въведе ред в империята за своя талантлив и жизнен млад наследник. Достатъчно години, че да смекчи законите за държавна измяна, да изглади взаимоотношенията със Сената, да построи достатъчно монументи и храмове, за да стане Рим по-красив. Работа, тежка работа, в продължение на години и години, преди да бъдат компенсирани тежките времена… Но защо да не прекара последните си години в служба на империята?!

Император Маркус Август да изживее остатъка от дните си в двореца, заобиколен от стражи, да се обръща към Сената от централната трибуна вместо от задните редове, да вдига ръката си в поздрав към ликуващите маси, да седи начело на триумфалните шествия и игрите, облечен в пурпурна тога. Да работи нощем, за да подобри системата за сечене на монети, да разшири границите и да построи нови акведукти… Мъж без наследници – глупаво е от негова страна да го споменава, защото една млада здрава съпруга щеше да му роди деца – синове, които щяха да очакват да наследят империята. Император с дъщеря, която ще трябва да се омъжи за осиновения му наследник – мъж, три пъти по-възрастен от нея самата, – за да се засили съюзът. Маркус Август Цезар, дванайсетият император на Римската империя, от когото щяха да се страхуват приживе, щяха да го боготворят след смъртта му, щяха да го извайват в мраморни статуи, за да се съхрани за идните поколения.

Ти трябва да бъдеш император, Маркус, спомни си той, че веднъж му беше казала една жена, преди много време. Е, сега имаше тази възможност. Минутите отлитаха една по една и той стоеше неподвижно като статуята, която можеше да поръча да му изваят до утре сутринта, стига да пожелаеше.