Господарката на Рим

 Късото разстояние до Домус Августана ми отне почти цял час. Някаква каляска се беше преобърнала на една улица; другите каляски и носилки не можеха да помръднат. Загубих още време, за да убедя преторианеца да ме пусне да вляза. Само уверението, че имам сведения за заговор, плюс достатъчен брой сестерции ми осигуриха достъп. Доста променена обстановка – няма вестоносци, няма придворни, няма тъжители, притичващи през пищно украсените зали в най-фините си коприни и с изтънчени парфюми. Само групички притеснени роби и огромни орди от стражи.

– Лепида! – Викс, младият любимец на Колизеума, ме хвана за лакътя непочтително. – Търсех те! Аз и префект Паулиний.

– Очаквали сте ме?

– Получихме известие, че идваш. Ще те заведа при императора. Той съвсем се е побъркал, само ти можеш да го успокоиш!

Усмихнах се и му позволих да ме хване под ръка, като си представях главата му, набучена на копие точно до тази на баща му. Беше толкова хубава картинка, че не забелязах кога ме поведе по грешния коридор… Празна галерия за роби, а не императорските зали.

– Това не е...– Той хвана лактите ми зад гърба и подсече коленете ми с професионално движение. Още преди да падна върху мозайката, вече здраво ме бе притиснал с коляно между плешките.

– Какво правиш?!

Викс изви ръцете ми зад гърба и започна да ги завързва с въже, което изтегли от ръкава си.

Аз се извивах и гърчех под него, драсках ръцете му. Той се премести, така че да не мога да го достигна, коляното му натискаше гърба ми с оловна тежест. Невъзможно! Абсурд! Аз бях зряла жена; той беше момче на тринайсет. Абсурдно е да може… да ме държи… ох, ръката ми… как така… невъзможно Поех си въздух, за да изпищя, а той натъпка парцал в устата ми Това не беше възможно! … Та той бе дете!

Завързваше глезените ми.

Ритах и се борех. Крещях ругатни през кърпата. Той ме хвана за краката и ме повлече по коридора като дрипа. Довлече ме до една малка вратичка в стената, която изглеждаше като да е на килер. Не може да е килер Килер беше.

Той спокойно ме дотътри и ме навря вътре. Свих крака, за да го изритам, но той отскочи настрани и набута коленете ми през вратичката.

Не! Не! Лепида Полиа, която скоро щеше да стане императрица и господарка на цял Рим – натъпкана в килер с метли от някакво дете бандит!

Вратичката се затвори. Той стоеше от другата страна и дишаше малко тежко, а аз чаках да чуя подигравките му. Но също като баща си, той не си пилееше думите напразно. Просто се обърна и ме остави там, свита сред тъмнината. Чух неясно гласа му по-надолу по коридора.

– А, ти ли си, Несий? Виж, ще ми направиш ли една услуга

– Императорът има нужда от теб – неясно изрече астрологът. – Сега.

Викс изруга.

– Виж, намери префект Норбан и му кажи, че съм се погрижил за Лепида. Става ли?

– Какво искаш да кажеш? – Гласът на астролога беше леко въпросителен.

– Не е твоя работа! Само му кажи, че вече няма да ни се пречка. А, да, по-добре недей да се ровиш из килерите!

Отдалечаващи се стъпки.

Теа Погледът в очите на сина ми ме ужаси, когато стражите го бутнаха през вратата, но в момента всичко, което можех да направя, беше само да го гледам. Висок почти колкото мен, с по-развити мускули на дясната ръка от упражненията с щит. О, Викс!

– Нахвърли се върху мен, Млади Варварино – каза императорът – и тя ще е мъртва!

Можех да усетя как Домициан се усмихва над главата ми. Блесналите му очи, руменината, обагрила страните му, и устните му, разтворени в онази флавиевска усмивка, която можеше да омае дори боговете. Ръката му небрежно се спря на врата ми, а косата ми обгръщаше ходилото му, както стоях свита на пода.

– Поздрави сина си, Атина! – каза императорът, докато галеше шията ми.

– Здравей, Викс – промълвих иззад завесата от косата ми и видях как шокът, изписан на лицето му, отстъпи място на същински ужас.

– Кажи "здравей", Версенжеторикс! Като добре момче.

– Ти… – Викс звучеше сякаш беше ял пясък от арената. – Ти каза, че ще я оставиш на мира!

– О, но тя сама дойде при мен. За да моли за живота ти, разбира се. Което естествено изисква голяма храброст, защото… Кажи му защо, Атина Аз направих гласа си нисък и треперлив. Най-доброто представление, което трябваше да изиграя през живота си, а дори нямаше музика.

– Защото се страхувам от теб!

Домициан притисна стъпалото си към рамото ми и ме бутна на пода.

– Накарай сина си да го повярва. Накарай го да види.

– Добре! – Изправих се на колене, докато хапех силно устните си, за да накарам сълзите да бликнат от очите ми. – Добре, ужасена съм! Това ли искаш да чуеш? Всеки път, когато ме докоснеш, всеки път, когато ме погледнеш – не мога да мисля, не мога да дишам! И те мразя! Мразя те! Мразя те! … – Започнах да хлипам, но очите ми горяха сухи, скрити в дланите ми.

Домициан отметна глава назад и се изсмя, сякаш беше чул някаква шега. Видях как Викс се спусна към него, но императорът просто щракна с пръсти, без да спира да се кикоти, и двама преторианци сграбчиха сина ми за лактите.

– Не си ли същински пример за предан син, Версенжеторикс?

Викс се гърчеше, за да се освободи, мускулите му се издуваха като змии под кожата и… И изведнъж спря… Защото аз го стрелнах с поглед между разперените си пръсти – поглед от чисто желязо! Викс, ти никога не си ми се подчинявал, през целия си живот, молех се аз. Подчини ми се сега!

– Ти се страхуваш от мен! … – Домициан ме погали по косата, както се гали куче.

– Да, Господарю и Бог наш – казах и веднага скрих лице в дланите си.

– Долу лапите от нея! – изрева Викс.

Домициан се намръщи. Пусна косата ми, пресече стаята и удари Викс два пъти в лицето. Юмруците му паднаха тежки, като чуковете на Вулкан.

– Мълчи сега! – каза той. – Ще се заема с теб по-късно… Какво?

Императорът се обърна и проследи проблесналия поглед на Викс, но единственото, което видя, бях аз, тресяща се до леглото. Беше ми отнело само миг, докато Домициан беше обърнат с гръб, а стражите се бореха да удържат Викс – само миг, за да плъзна ръка под възглавницата и да взема камата му. Още един миг, за да я запратя под леглото и после да продължа да плача – непредставляваща заплаха за никого.

Домициан прекоси стаята отново и се спря до мен.

– И така… Докъде бяхме стигнали, Атина?

Стражите удряха Викс, за да го усмирят, а аз копнеех да скоча и да грабна камата. Не още! Наведох се напред и заплаках, когато синът ми увисна безпомощно между двамата преторианци, а императорът ме придърпа в скута си на леглото

– Плачеш? – каза той. – Ти никога не си се разплаквала лесно Сега ми се струваше доста лесно.

– Може би ще те направя пак моя още веднъж – заради добрите стари времена, така да се каже. Синът ти може да гледа. Но след това, скъпа, не мисля, че ще си направя труда да гледам как умираш. Една мъртва еврейка не е много по-различна от всички останали, нали така?

– Цезаре – два пъти почукване на вратата и гласът на Паулиний. Никога през живота си не бях чувала нищо, което да е толкова добре дошло! – Може ли за момент?

– Влез!

Паулиний отдаде чест официално, стараейки се да не ме поглежда. Домициан ме бутна настрани и отвърна на поздрава с усмивка. Зачудих се с някакво налудничаво спокойствие дали не беше дал нареждания за убийството на Паулиний, след като настъпи неговият час. Най-добрият приятел на един бог със сигурност не биваше да надживее Самия Бог.

– Пристигна един роб, цезаре – каза Паулиний, – който твърди, че знае за подготвен заговор.

– Заговор ли? – Домициан се изправи стреснат. – О, богове, колко е часът?

Аз му отговорих, като приглуших гласа си от ъгъла на леглото:

– Малко след шест. – Вдигнах очи, почервенели от тайно търкане. – В крайна сметка успя да надхитриш смъртта, цезаре! Проклет да си!

– Шестият час? – очите на Домициан се насочиха към големия прозорец, през който слънцето още се виждаше над Тибър.