Защото го заслужавам

Сам по себе си таванът беше невероятен. Беше пълен с прекрасни антики и цареше пълен ред. Сякаш някой ще смъкне нещата долу да ги използва отново. Каретата беше златиста, тапицирана с пурпурно кадифе и вътре в малък сандък под седалката имаше рогозки и маншони, за да си топлиш ръцете, докато си на път. Най-доброто от всичко — осем бели коня в истински кожен впряг водеха каретата.

— Хайде, по-бързо, по-бързо, дий, дий! — Джорджи крещеше на впрегнатите коне, замахваше с дългия кожен камшик и подскачаше нагоре-надолу върху червената кожена седалка на кочияша.

Уаа.

Нейт седеше на седалката до нея и се опитваше да запали още един джойнт, но Джорджи подскачаше толкова силно, че цигарата падна от ръката му.

— По дяволите! — извика отчаяно. Той се наведе встрани, за да намери джойнта върху белия дървен под, но таванът беше осветен само с една слаба крушка и не го виждаше никъде.

— Така е добре — Джорджи скочи от каретата. — Ела, искам да ти покажа нещо.

Неохотно Нейт заряза джойнта и я последва към другата страна на тавана, където бяха струпани няколко антични дървени ракли. — Тук пазя всички ценни предмети, свързани с конете — обясни Джорджи. Тя повдигна капака на раклата и извади шепа ленти, спечелени на конни състезания. — Наистина бях добра ездачка — тя подаде лентите на Нейт.

Лентите бяха сини, а имената на състезанията бяха изписани със златисти надписи. Хамптън, Младши шампионат „Класически млад ездач“, прочете Нейт.

— Супер — каза той и й подаде лентите. Искаше му се да беше намерил джойнта.

— Виж това — Джорджи извади голяма бяла пластмасова кутия и я пъхна в ръцете му.

Кутийката издрънча, когато Нейт я обърна. Имаше надпис отстрани с името на конски ветеринар._ Кънектикът, Медицина за конете_. Той погледна Джорджи въпросително.

— Това са успокоителни за коне. Взимала съм ги и преди. Половин таблетка е достатъчна да те изпрати на друга планета, заклевам се.

Нейт забеляза капчици пот по горната й устна, което беше странно, защото таванът нямаше отопление и задникът му замръзваше. Вдигна рамене равнодушно и й върна кутията.

Джорджи отви капака и разклати големите бели таблетки в потната си длан.

— Хайде. Този път ще взема цяла. Или да изпием по две и да видим какво ще стане. — Тъмната коса падаше в очите й и тя я отметна нетърпеливо, докато преброяваше хапчетата.

Нейт я наблюдаваше, внезапно обзет от страх. Беше доста сигурен, че Джорджи е пила нещо, когато изчезна по-рано в банята и преди това вече беше надрусана, тъй че да добави конско успокоително му звучеше най-лошото, което някога беше чувал. Какво щеше да прави с напълно замаяното татково момиче на тавана на този огромен замък в Гринич, Кънектикът, в разгара на една от най-тежките снежни бури в историята на Нова Англия?

— Пас съм — той посочи към един малък метален предмет в раклата с надеждата да й отклони вниманието и да забрави за хапчетата. — Какво е това?

— Инструмент за конски копита — отговори бързо, подавайки му таблетките. — Конярят го използва, за да изчисти копитата на конете. Хайде, вземи една.

Нейт поклати глава. Мозъкът му търсеше начин да се измъкнат от света на конските таблетки на по-безопасна територия.

— Джорджи — каза той и блестящите му смарагдовозелени очи погледнаха в нейните тъмнокафяви. Грабна китката й толкова силно, че таблетките се разпиляха на пода. Повдигна я в ръцете си и целуна тъмночервените й устни.

— Хайде да слезем долу.

Джорджи отпусна главата си на гърдите му.

— Добре — промърмори. Тъмната й копринена коса почти се влачеше по пода, докато Нейт я носеше надолу по стълбите към спалнята. Отдръпна плюшения бял юрган и я остави в леглото, но тя не го пусна.

— Не ме оставяй сама.

Нейт нямаше такова намерение. Кой знае какво щеше да направи, ако я оставеше сама.

— Идвам след една секунда — каза той и се отскубна. Пресече стаята, отиде в банята и остави вратата открехната, за да може да чуе Джорджи, преди да направи някоя глупост. Подредени на рафта до мивката имаше три шишенца хапчета с рецепти. Разпозна името „Перкосет“, защото беше взимал болкоуспокояващото, когато му извадиха мъдреца, но останалите хапчета не му бяха познати. Нито една от трите рецепти не беше на името на Джорджина Спарк.

Изми си ръцете и се върна в спалнята. Джорджи лежеше по корем с бялото си памучно бельо, похъркваше леко и изглеждаше много по-невинна, отколкото беше. Нейт седна до нея и я загледа. Вертебралните й кости изпъкваха на гърба, движейки се нагоре-надолу, докато дишаше. Чудеше се дали има нужда да се обади на някого или за Джорджи беше напълно нормално да изпие малко хапчета преди заспиване.

На събирането в „Брейкауей“ онзи ден Джаки каза, че можеха да й се обадят, ако се нуждаеха от помощ. Нейт извади от джоба мобилния си телефон и затърси номера на Джаки — беше настояла всички да го запишат на една от сбирките. Нейт мислеше, че никога няма да й се обади. Изправи се и се върна в спалнята, когато телефонът започна да звъни.

Звъня дълго време, преди Джаки да отговори сънено.

— Да?

Нейт погледна часовника и едва тогава си даде сметка, че е два сутринта.

— Здравей — каза бавно. — Аз съм Нейт Арчибалд от твоята група, с която се срещна днес — започна да обяснява, защото му се искаше да не звучи така дрогиран. — Аз съм, хм, в къщата на онова момиче — Джорджи. Току-що разбрах, че е взела голямо количество хапчета и мисля, че е добре — заспала е — но исках само да те попитам какво трябва да направя?

— Нейт — Джаки каза бързо, внезапно звучеше все едно е изпила десет чаши с кафе, — искам да ми прочетеш имената на лекарствата и ако можеш, да ми кажеш колко е изпила.

Нейт взе шишенцата и прочете имената. Той не спомена конските успокоителни, но беше сигурен, че Джорджи не е пила от тях.

— Не знам колко — каза безпомощно. — Не я гледах, когато ги взимаше.

— Сигурен ли си, че спи? Дишането й нормално ли е? Не повръща и не се дави?

Нейт се втурна в спалнята по-притеснен отвсякога, но Джорджи продължаваше да спи спокойно, ребрата й се движеха нагоре-надолу с всяко поемане на въздух, тъмната й коса беше разпиляна на възглавницата около главата — изглеждаше точно като Снежанка.

— Да — каза облекчено. — Спи.

— Добре. Искам да останеш там и да я наблюдаваш. Внимавай да не почне да повръща. Ако повръща, сложи я да седне, подпри я на рамото си и я потупвай по гърба, за да не се задави. Знам, че не звучи приятно, но ти искаш тя да е добре. Искаш да й помогнеш да се възстанови.

— Добре — отговори Нейт разтреперан. Той погледна отново към Джорджи и се молеше да не прави странни неща.

— Ще изпратя линейка от клиниката. Сигурно ще се забави, защо го пътищата практически са затворени, но не мисля, че си далеч — ще успеят да стигнат. Готов ли си да бъдеш силен, Нейт? Не забравяй, ти си нашият герой тази вечер, нашият Вълшебен принц, нашият Рицар в блестящи доспехи.

Нейт отиде до прозореца и погледна навън. Имаше толкова много сняг, кръговото платно пред къщата не се отличаваше от просторните поляни наоколо. Не се чувстваше като Вълшебния принц — чувстваше се безпомощен и в капан, като Рапунцел. Нямаше ли вече достатъчно неприятности?

— Добре — каза на Джаки, като се опитваше да звучи по-уверено, отколкото се чувстваше. — Доскоро — затвори телефона и го пъхна в задния си джоб.

Разбира се, Вълшебният принц нямаше и представа, че може би е спасил живота на Снежанка. Но невинните герои от приказките са тези, в които се влюбваме — отново и отново — въпреки техните недостатъци.

gossipgirl.net

Забележка: Всички имена на места, хора и случки са променени или абревирани, с цел да се опазят невинните, тоест мен.

Трябва ли наистина да изглеждаме като малката Червена шапчица?

Всеки път по бреме на Модната седмица си задавам въпроса: Защо всички модели по време на шоу носят космически костюми, обличат се като Хензел и Гретел или просто са голи, когато никой няма да излезе така на улицата? Тогава си казвам, че шоуто е просто спектакъл, че предназначението на модата е да забавлява, да събужда въображението и да направи света по-хубаво място. Модата е изкуство, а изкуството имитира живота — без специална причина. Колкото повече мисля за това, толкова повече нямам търпение да се облека и аз като малката Червена шапчица и да се разходя наоколо в търсене на вълци. Време е да си купим една червена пелерина!