Защото го заслужавам

Груповата терапия завърши и приходящите пациенти трябваше да си ходят, но бурята вече бе толкова силна, че Нейт не можеше да си вземе такси до гарата и Джорджи предложи да го изпрати. Когато стигнаха на гарата, влаковете бяха спрели и услужливата Джорджи закара Нейт в нейната къща с черния си „Рейндж Роувър“ и лична охрана шофьор. Бяха седнали на пода в луксозната й огромна спалня и се дрогираха, докато наблюдаваха падащия сняг.

Къщата в Горен Ийст Сайд, където беше отраснал Нейт, беше на четири етажа, със собствен асансьор и готвач двадесет и четири часа в денонощието. Но замъкът на Джорджи в Гринич, Кънектикът, имаше нещо, което неговата фамилия нямаше — огромни свободни пространства и големи площи земя около къщата. Беше като град в града и Джорджи имаше собствена площ, където можеше да прави каквото си иска. Старата й английска бавачка беше в леглото и гледаше BBC Америка, а останалите прислужници работеха в другите помещения. В стаята на Джорджи имаше дори и римска кушетка, където да се излегне, докато чакаше да се напълни мраморното джакузи, дълбоко дванадесет фута.

— Можем да правим шумен див секс на стъпалата — добави Джорджи. — Това наистина ще подлуди персонала.

Нейт облегна главата си на голямото й легло и лапна джойнта, който си споделиха.

— Нека просто гледаме снега.

Джорджи легна по гръб и опря главата си на крака на Нейт.

— Добре, много си сладък. Не съм свикнала да излизам с някого, който е толкова мил.

— Какви са твоите приятели? — попита Нейт и дръпна силно от джойнта. Имаше по-добър вкус и по-голям ефект сега, след известно въздържание.

— Нямам вече приятели — отговори Джорджи. — Всички ме изоставиха, защото съм луда.

Нейт сложи ръка на главата й и започна да я гали по косата. Имаше невероятно нежна, красива коса.

— Излизах често с три момчета от моя клас — каза той, имайки предвид Джереми, Антъни и Чарли. — Но останах няколко дни без дрога и не исках да излизам с тях, разбираш ли?

— Това според Джаки е „негативно приятелство“. „Позитивно приятелство“ е, когато се забавлявате, когато правите нещо конструктивно — печете сладки, колекционирате нещо или ходите на планина.

— Аз съм твой приятел — каза й Нейт тихо.

Джорджи потърка крака му с опакото на ръката си.

— Знам — тя се засмя. Гърдите се очертаха в тясната бяла тениска. — Искаш ли да печем сладки?

Нейт повдигна един кичур коса между пръстите си и после го остави да падне, косъм по косъм на скута му. Блеър също имаше дълга коса, но не беше толкова права и мека като тази на Джорджи. Беше забавно колко различни могат да бъдат момичетата.

— Може ли да те целуна? — попита той, макар че нямаше намерение да бъде така сериозен.

— Добре — прошепна Джорджи.

Нейт се наведе и допря устните си в горната част на носа й, брадичката и устата. Тя отвърна жадно на целувката му, после се премести и се подпря на лакти.

— Това според Джаки е „да поддържаш копнежа“. Правиш нещо, от което се чувстваш добре временно, вместо да „лекуваш раните“.

Нейт вдигна рамене.

— Защо да е временно? — той посочи към небето, което не се виждаше от снега. — Няма да изчезна.

Джорджи изпъна крака и се изправи. Тя изчезна в банята и Нейт чу звука на отварящо се шкафче, трополенето на шишенца с лекарства и течаща вода. После тя излезе, миейки си зъбите, светлите й кафяви очи блестяха, сякаш е направила разкритие или имаше страхотна идея.

— На тавана има една стара карета. Можем да се качим и да седнем в нея — обяви тя с пълна уста с паста за зъби. Върна се в банята да я изплюе и после дойде отново, подавайки ръка на Нейт. — Идваш ли?

Нейт се изправи и взе ръката й. Тялото му потрепери от тревата и от наелектризиращия допир с гладката кожа на Джорджи. Искаше му се да я целуне отново.

— Мога ли да „поддържам копнежа“, когато се качим горе? — попита той, напълно замаян.

Джорджи повдигна тънките си тъмни вежди и облиза тъмночервените си устни.

— Може дори да ти позволя да „лекуваш раните ми“.

Нейт я дари с една изкривена от тревата усмивка. Кой можеше да предположи, че рехабилитационните врели-некипели можеха да бъдат така възбуждащи!

Нашите тела и ние

— Ръката ми отмаля — оплака се Джени на Елиз, след като нарисува главата и врата й. — Ще я довърша утре.

— Я да видя — каза Елиз и стана. Гърдите й бяха толкова малки — Джени не можеше да отвърне погледа си от тях. Напомняха й малките картофчета, които баща й отгледа едно лято в къщата в Пенсилвания.

— Добре изглежда — каза Елиз и присви очи. — Защо лицето ми е зелено?

Джени мразеше, когато хората се съмняваха в изкуството й. Тя не знаеше защо прави нещо — просто го правеше. Баща й винаги казваше: „Артистът не трябва да отговаря пред никого, освен пред себе си. Или пред нея самата, в нейния случай.“

— Бях в зелено настроение — отговори ядосано.

— Е, зеленото е любимият ми цвят — каза Елиз щастливо. Облече полото си и бельото, но остави на пода дънките и сутиена.

— О, Господи. Имам същата книга! — извика тя и посочи дебелата, тежка книга на етажерката зад телевизора. Отиде дотам и взе книгата. — Съвсем нова е. Не си ли я чела?

Джени отхапа от своето орео и прочете заглавието. Новото ми тяло за жените.

— Баща ми я купи миналата година. Сигурно е мислел, че като я прочета, няма да има нужда да ми обяснява нищо за секса — просто мога да я разгледам.

— А направи ли го? Има доста подробни картинки.

Джени нямаше представа. Беше зарязала книгата на рафта зад телевизора заедно с другите книги от баща й, които нямаше намерение да прочете: Пространство за дишане: Наръчник на будиста за творчески живот, Тайната седмица на Мао: Жената зад Председателя Мао и да откриеш Дракона в себе си: Какво е твоето изкуство?

— Какви картинки? — попита Джени заинтригувана.

Елиз занесе книгата до износения кожен диван, седна и кръстоса крака драматично.

— Ще ти покажа — тя отвори книгата и Джени седна близо до нея, за да вижда.

Първата снимка, на която отвори Елиз, представляваше една жена наведена на четири крака върху един мъж, легнал по гръб. Книгата беше написана през седемдесетте и текстът беше актуализиран, но не и снимката. Мъжът беше космат, с космати рамене и с брада и освен това носеше огърлица. Пенисът му стърчеше право нагоре и се намираше в устата на жената. Двете момичета избухнаха в смях.

— Ау!

— Казах ти — каза Елиз, доволна от себе си, че отвори на тази находка.

— Не мога да повярвам, че не съм я разгледала досега — възкликна Джени. Тя грабна книгата от Елиз и запрелиства страниците. — О, Господи! — ахна, когато видя още една снимка на същата двойка. Жената все още беше с косматия пенис в устата си, но този път беше легнала до мъжа и главата му се намираше между краката й така, че и той да може да прави същото. Джени дори не знаеше как се нарича това. — Мислех, че това е една скучна книга за мензиса и т.н. Но това е като истински секс наръчник за жени.

— Мисля, че има и по-малко издание, което е пълна скука, но майка ми даде това по погрешка. Не можех да повярвам на очите си, като почнах да го чета!

Двете момичета запрелистваха страниците, докато стигнаха до главата, наречена Връзки между хора от един пол.

— Като госпожа Крамб — отбеляза Джени.

Въведението беше дълго и започваше така, „Чувствата ви са истински и не трябва да ги пренебрегвате…“ Навън се чуваше пронизителния звук на снегорин. Тя вдигна глава и видя снега през замъгления прозорец.

— Хей, искаш ли да опиташ? — попита Елиз.

Джени я погледна.

— Какво?

— Да се целуваме — прошепна Елиз.

Вашите чувства са истински и не трябва да ги пренебрегвате.

Да, но Джени не изпитваше никакви чувства към Елиз. Харесваше я много, но тя не я привличаше. При все това, идеята да я целуне я възбуждаше. Никога преди не го беше правила и ако не й харесваше, винаги можеше да се престори, че целува русото високо момче от „Бенделс“.