Искам точно теб

— Коя Тифани?

— Тифани. Ти си й дала ключ. Казала си й, че може да остане тук, колкото е необходимо. Спи на леглото ти.

Руби остана безмълвна за момент.

— Чакай, мисля, че се сещам за кого ми говориш. Има порче, нали? Разказва как е пътувала по света и е правила всички тези щури неща, а сега просто й трябва покрив над главата.

Точно така.

— Не мога да повярвам, че още пази ключа. Не помниш ли, че ти разказвах за момичето, което висеше в апартамента, когато аз се пренесох? Едвам накарах хазяина да я разкара и през цялото време се държеше така, сякаш сме най-добри приятелки.

Това определено звучеше като Тифани.

— Но тя дори не е оттук — заекна Ванеса. — Била е къде ли не. Има страст към пътешествията. — Това бе един от любимите изрази на Тифани, но определено звучеше идиотски в устата на Ванеса.

— Тя е отрепка — поправи я Руби. — И използвачка. Обзалагам се, че не е дала нито стотинка за храна или каквото и да било друго, откакто е при вас. Освен може би за пиене.

Ванеса не знаеше какво да каже. Това беше вярно. Тя и Дан на практика изхранваха Тифани повече от седмица. — Освен това в сградата е забранено да се държат домашни любимци. Може да ни изхвърлят за това. Разкарай я, скъпа. Разбираш ли ме?

Ванеса беше на път да избухне в сълзи. Как можеше да бъде толкова глупава и да позволи на момиче, което дори не познаваше, да обсеби целия й живот? Като в „Отровната Айви“, ужасния филм с Дрю Баримор, който Ванеса се срамуваше да признае, че е взела под наем, където лошото момиче Дрю се премества при едно добро и невинно момиче и съсипва целия му живот.

— Ще ти се обадя утре, става ли? — обеща Руби.

— Добре. — Ванеса затвори. Ръцете й трепереха. Метна телефона в мивката и влетя във всекидневната, забравяйки за кървящата си устна.

За бога!

Апартаментът се пукаше по шевовете. Момичета от „Констънс Билард“ и „Сийтън Армс“, както и всички останали, с които Ванеса не искаше да има нищо общо, се мятаха и притискаха задници в тазовете на момчета от „Сейнт Джудс“ и „Ривърсайд“. „Колегите“ на Тифани от строителството, за които Ванеса вече подозираше, че бяха професионални крадци или дори нещо по-лошо, дълбаеха стената с кирката на Тифани; маймунката на Чък Бас и порът на Тифани се гонеха и се съешаваха върху разтегателния диван на Руби, а самата Тифани беше пред телевизора и беше пуснала на всички присъстващи един от филмите на Ванеса отпреди няколко месеца. Но къде беше Дан? Тя ли го избягваше, или той нея?

Проправяйки си път през тълпата, Ванеса се хвърли към Тифани и изтръгна дистанционното от ръката й.

— Това е лично! — викна тя и изключи телевизора. Малко по малко усещаше как старата гневна Ванеса се връщаше обратно… и усещането беше прекрасно. Ядът й стана още по-голям за това, че Тифани се беше опитала да я заличи.

Браво на момичето!

Тифани се захили с дразнещия си, шумен, нали-сме-най-добрите-приятелки-на-света смях.

— Дан е скучен поет и много лош актьор — посочи тя към другата част на всекидневната. — Гледай какво става, когато двете се съчетаят!

Ванеса я разстреля с поглед и се обърна. Не можеше да си обясни как го беше пропуснала. Дан седеше върху обърната касетка за мляко, гол до кръста и потен, почти налапал микрофона, докато редеше думите на стиховете си, превръщайки ги в песни. Обърна се отново. С него щеше да се заеме по-късно.

— Това е блузата на сестра ми — спокойно каза тя на Тифани. — Върни я обратно.

Тифани зяпна, леко учудена.

— Но ти носиш панталоните й.

— На мен ми е сестра. Върни я! — нареди Ванеса. — След това събери всичките си приятели и проклетото си животно и се разкарайте от апартамента ми.

Гневът, който се беше натрупал в нея след разговора със сестра й в банята, внезапно я разтресе с всичка сила. Беше рожденият й ден, а на никого не му пукаше, че къщата й се руши. Дори не познаваше повечето от гостите.

— Майната ви на всички! — изкрещя тя. — Всички вън!!

Разбира се, никой не я чу на фона на пиянския вой на Дан.

Но Ванеса имаше на своя страна факта, че това беше нейният апартамент и знаеше много добре къде се намират бушоните. Мина покрай полуголо потно момче и неговата залитаща пияна приятелка, влетя в кухнята, покачи се на плота и отвори металната кутия над печката. Щракна няколко ключа, в резултат на което музиката внезапно прекъсна и единствената светлина в апартамента остана тази над главата й.

— ВСИЧКИ ВЪН! — изкрещя отново тя с нечовешки вик като Луси в „Дийнътс“, когато беше бясна на Чарли Браун, а и прясно продупчената устна много силно я болеше.

— Какво става, по дяволите? — възпротиви се момче в чифт оранжеви боксерки на „Принстън“.

— Коя, по дяволите, е тая? — запревзема се приятелката му.

Но всички присъстващи все пак бяха възпитани и никой не държеше да присъства на купон, на който не беше добре дошъл. Хората бавно започнаха да се изнизват през входната врата надолу по стълбите. До Ванеса достигна и звукът от кирка, която се влачеше по пода. Седна върху печката и започна да барабани по вратата с крака, докато наблюдаваше как апартаментът се опразва.

— Защо просто не ни помоли да намалим или нещо подобно? — промърмори някой.

— Какво да правим сега? Едва полунощ е — оплака се друг.

Разбира се, Чък Бас разполагаше с перфектното решение.

— Ще преместим купона в моята къща!! — извика той, грабна маймунката и я пъхна в пазвата си. Прегърна две от момичетата от „Джорджтаун“. — Вие дори можете да преспите у дома, ако искате.

Тифани мина през кухнята по черен сутиен. Сигурно дори той бе на Руби. Метна нещо към Ванеса.

— Ето ти проклетата блуза.

Ванеса не сметна за необходимо да я удостои с отговор. Тя наблюдаваше с огромно удовлетворение как Тифани грабна пора си за врата, повлече мешката си по пода на всекидневната и напусна помещението.

Без покрив над главата нямаше да остане. У Чък имаше достатъчно място.

Д и В се оправят на думи

Останаха още няколко навлеци. Ванеса включи бушоните и се огледа, за да прецени щетите. Щеше да се наложи да наеме служба за почистване, за да й помогне да се справи с всичко това. Можеше да открие начин и да го пише на сметката на Тифани.

Дан лазеше на четири крака, търсейки ризата и обувките си. Рошавата му кестенява коса се беше сплъстила по челото и не виждаше нищо.

Ванеса скочи от печката.

— Можеш да останеш — каза му тя нежно. В крайна сметка случилото се беше по нейна вина. Ако не се бе увлякла така по глупостите на Тифани, сега с Дан щяха да си живеят мирно и щастливо и да се разбират отлично, вместо да се занимават с овладяването на бедствия.

Дан откри едната си маратонка „Пума“ и я обу. По-добре една, отколкото бос. Изправи се. Горната устна на Ванеса беше покрита със засъхнала кръв, но тя все пак изглеждаше по-добре отколкото той се чувстваше.

— Трябва да намеря групата — искат да им стана вокал — запелтечи той.

Ванеса нямаше ни най-малка представа за какво говореше той. Може би, ако просто седнеха, за да обсъдят случилото се, нещата щяха да си дойдат по местата.

— Имам рожден ден — припомни му тя, като се опитваше да контролира надигащия се у нея пристъп на плач. — Ще ми прочетеш ли стихотворението, което си написал за мен?

Дан поклати глава. Почти всичко, което някога беше написал, бе посветено на Ванеса.

— Това е песен. Всички те са песни.

— Няма значение. — Ванеса измъкна сгънатия лист хартия от чекмеджето в банята, като се зарадва, че някое любопитно момиче не си беше позволило да бръкне вътре в търсене на гел за коса, например, и да отнесе стихотворението.

Тя го подаде на Дан и седна пред него. Беше такова облекчение, че двамата бяха отново заедно, независимо че стените около тях се рушаха.

Сърцето на Дан все още биеше учестено, но като цяло вече се беше поуспокоил. Прочете стихотворението внимателно, а езикът му се преплиташе от алкохола и умората.