Искам точно теб

Нейният гид я чакаше на вратата. Висок, с тъмна коса и очила със сребристи рамки — идеалният образ на красив и умен интелектуалец.

— Казвам се Дрю — представи се той и й протегна ръка.

— Тук вече ми харесва! — възкликна Серена импулсивно, докато се ръкуваха. Обикновено ставаше твърде припряна, когато беше изнервена, макар че сега не беше точно нервна, просто беше прекалила с кофеина.

— Мога да ви предложа стандартната двучасова обиколка, но по-добре би било да ми кажете какво бихте искали да видите вие — предложи Дрю. Очите му бяха светлокафяви и носеше бежов памучен пуловер и маслиненозелени панталони от рипсено кадифе, с толкова съвършени ръбове, че Серена си представи как той получава пакета от „Дъ Крю“, изпратен от майка му, и ги обува направо от кутията. Харесваше й, когато момчетата се интересуваха от мода, но беше като че ли още по-привлекателно, когато едно момче изглеждаше секси въпреки зубърските си дрехи в стил „мама-току-що-ми-ги-купи“.

— Бих искала да видя стаята ви — каза тя, без да й мине през ум как ще прозвучи. Всъщност беше истина. Искаше да види как изглеждат общежитията.

Дрю се изчерви и Серена не му остана длъжна. Точно тогава я осени прозрение — беше посещавала девически училища още от първи клас. Само момичета в продължение на цели дванадесет години. Колежът и щеше да е пълен с момчета. Момчета по цял ден, всеки ден. Момчета, момчета, момчета.

Юпии!

— Гладна ли сте? — попита Дрю. — Столът в моето общежитие предлага доста прилична храна. Мога да ви разведа из една от по-големите библиотеки, после ще обядваме и ще ви покажа общежитията. Те са смесени, така че… — Той отново се изчерви и побутна очилата на носа си.

— Перфектно — съгласи се Серена.

Дрю я изведе от отдел „Прием на студенти“ и тръгнаха по една пътека, прекосявайки двора на университета. Яркозелените поляни бяха пълни със студенти, които играеха фризби или четяха. Един професор проверяваше есета под кленово дърво.

— Това е „Уайденър“ — библиотеката на хуманитарните специалности — обясни Дрю, докато се изкачваха по внушителните стъпала на сградата. — Аз уча две специалности — музика и химия, затова не прекарвам много време тук — обясни той, докато й отваряше вратата. Влязоха в тихото прохладно помещение и Дрю посочи към един заключен стъклен шкаф на отсрещната стена. — Тук разполагат с доста впечатляваща колекция от оригинални ръкописи. Древногръцки папируси и така нататък.

Папируси?

Дрю стоеше мълчаливо с ръце в джобовете на рипсените си панталони в очакване да го разпита за библиотеката. Но Серена бе твърде погълната от него. Вече беше преценила, че Дрю е сладък, но момче, което абсолютно спокойно използва думи като папируси, беше абсолютно неустоимо!

Тя започна да върти един рус кичур между пръстите си и се загледа в тавана на библиотеката, сякаш бе очарована от украсата му.

— Значи следвате музика? Свирите ли на някакъв инструмент?

Дрю заби поглед в пода и едва доловимо промърмори нещо.

Тя се доближи.

— Моля?

Той прочисти гърлото си.

— На ксилофон. Свиря на ксилофон в оркестъра.

А тя си мислеше, че ксилофонът е просто играчка, изобретена, за да има поне една дума в английския, която да започва с „x“3! Серена въодушевено плесна с ръце.

— Мога ли да ви послушам?

Дрю се усмихна колебливо.

— Имам репетиция в три часа, но все още се уча. Вероятно няма да ви се иска да останете…

Серена бе уредила кола да я вземе следобед и да я закара до Провидънс, за да посети „Браун“. Брат й Ерик учеше там и този път щеше да я разведе наоколо, вместо, както обикновено, да я напие заедно с приятелите си в общежитието. Но все пак това бе Ерик. Щеше да я разбере, ако закъснееше малко.

Когато си на седемнадесет, руса и красива, можеш винаги да си позволиш да закъсняваш.

— Ще поостана, разбира се. — Тя хвана Дрю под ръка и го изведе от библиотеката. — Хайде, умирам от глад!

Кому бяха нужни библиотеки, пълни с папируси, когато „Харвард“ можеше да предложи толкова повече?

Б прави впечатление в Дж-таун.

— Името ми е Ребека Ранли и ще бъда твой гид този уикенд. Ето ти табелка с името, карта и свирка. Моля, не се разделяй с табелката, картата и свирката.

Блеър огледа дребното, наперено изрусено момиче пред себе си. Тя нямаше нищо против самоувереността като такава. Самата тя се държеше нафукано, когато се опитваше да склони дизайнер от калибъра на Кейт Спейд да осигури подаръците по време на едно от партитата, организирани от нея, или когато молеше някой учител да я освободи по-рано, за да отиде на разпродажбата на мостри на „Клои“. Но съвсем съзнателно да се надуваш пред връстниците си бе просто достойно за съжаление.

— Свирка ли? — повтори Блеър.

По време на целия полет дотук си бе представяла, че посещението ще й помогне да си напомпа самочувствието. Щеше да прекара деня с някакъв гид умник, в сравнение, с когото щеше да се почувства изтънчена и интелигентна. По-късно щеше да си вземе стая в „Риц Карлтън“ или нещо от този калибър във Вашингтон и цяла вечер да седи в частното си джакузи, гълтайки шампанско и отдавайки се на още телефонен секс с Нейт.

— „Джорджтаун“ раздава на всичките си студентки свирки. Тук имаме доста силно женско движение и през последните две години няма нито едно изнасилване или преследване на територията на университета! — обяви Ребека с носовия си южняшки акцент.

Тя хвърли грейнал поглед към Блеър през късите си, покрити със синя спирала мигли. Накъдрената й изрусена коса миришеше на продукти за коса „Финес“, а белите й кожени маратонки „Рийбок“ изглеждаха чисто нови — все едно не бе стъпвала извън мола. Блеър изтупа един косъм от новото си розово сако „Марли“.

— Трябва да си резервирам стая в хотел за довечера.

Ребека я хвана за ръката.

— Не се излагай, захарче. Ще останеш при мен и моите дружки. Бърлогата ни е много яка, а и нацели възможно най-подходящия момент, защото тази вечер ще правим нашето женско партай на южняшките красавици.

Ехо! Откога женските партита бяха идеята на когото и да било за добре прекарано време?

— Супер — отвърна Блеър неохотно. Защо не беше съобразила да резервира стая предварително? Тя огледа останалите посетители, които се запознаваха с гидовете си. Всички — и домакините, и гостите, подозрително приличаха на Ребека. Сякаш всички бяха израснали в провинциални градчета с молове, където всички бяха руси и щастливи, чисти и непретенциозни. Блеър се почувства като тъмнокосо, фризирано, стилно, цинично и измъчено извънземно сред тях.

Всъщност това бе точно типа напомпване на самочувствието, от което имаше нужда. „Ами да, аз съм различна, по-умна и по-добра от тези момичета“, каза си тя. Поне никога не беше изпадала дотам да боядиса естествено кестенявите си къдрици руси.

— Хайде, да започваме обиколката! — Ребека улови Блеър за ръката, все едно че бяха четиригодишни момиченца, и я изведе от отдела за прием на студенти. Слънцето караше водите на река Потомак да блестят, а кулите на старинния йезуитски параклис на университета се извисяваха величествено на хълма. Блеър трябваше да признае, че старата част на университета „Джорджтаун“ беше красива, а самият град — доста по-хубав и чист от Ню Хейвън. Но тук определено липсваше атмосферата „ние-сме-най-умните-деца-в-класа“, която се усещаше в „Йейл“.

— Отпред вляво ще видиш една голяма модерна постройка. Това е библиотеката „Дауингър“, спечелила награда за архитектура, с най-голямата колекция от… — Ребека вървеше заднешком пред Блеър и не спираше да й пълни главата с безполезни факти за „Джорджтаун“. Блеър не й обръщаше внимание, тъй като наблюдаваше хората, които кръстосваха територията на университета. Момчета и момичета, облечени от главата до петите в „Брукс Брадърс“ и „Ан Тайлър“, вървяха целеустремено към библиотеката, а чантите им бяха претъпкани с книги. Блеър също се отнасяше сериозно към домашните, но все пак беше събота. Нямаше ли нещо по-интересно, с което да се занимават?

3

На английски думата се изписва xylophone. — Бел.прев.