Кралицата на изменниците

Лоркин чу как Тивара си пое дълбоко дъх, но не посмя да я погледне.

— Искаш да знаеш дали е била Изменница — каза Савара.

Той с усилие надигна глава и я погледна.

— Да.

— Знаеш, че няма никакво значение.

Той сви рамене.

— Но поне няма да се чудя повече.

Тя въздъхна и поклати глава.

— Доколкото знам, не е била. Направил си тежък и ужасен избор и никога няма да разбереш дали си бил прав. — Савара се пресегна през масата, хвана ръката му и я стисна.

— Нашите шпиони непрекъснато взимат такива решения — каза му Тивара. — Не можем да те съдим за това.

Савара пусна ръката му и се усмихна.

— Имаш ли да признаеш още нещо? — попита спокойно тя.

Той се сети за камъка, който носеше в себе си. „Или ще им разкрия какво знам, или никога няма да ги попитам каква е истината. Ако Изменниците узнаят по-късно, че съм знаел и че Гилдията е разкрила тайната им, те ужасно ще се ядосат. И с Калия, която се опита да подкопае доверието им към мен, а и сега Савара има причина да се притеснява от мен заради способността ми да чета повърхностни мисли…“

— Нали не се опитваш да изровиш нещо, което да признаеш? — попита Тивара, поклащайки глава.

— Не съвсем — каза той и се обърна към Савара. — Ще се появят някои неща, които няма да искам да ви кажа. Неща, свързани с Гилдията. Вече може да не съм гилдиец, но не искам да им ставам враг. Нито искам да ги превръщам във ваши врагове.

Савара кимна.

— Разбирам.

— Но освен това не искам да навредя на Изменниците, като не ти кажа нещо.

— Радвам се да го чуя.

Той бръкна в джоба си и извади камъка от пустошта. Постави го на масата пред Савара и лицето й придоби слисано изражение.

— Аха.

Той погледна към Тивара. Остана доволен, като забеляза смущението й.

— Майка ми го даде — каза им той.

Тивара изруга.

— Да — съгласи се Савара. — Но извадихме голям късмет, че досега никой не успя да ги разкрие. Щяхме да бъдем още по-доволни, ако тайната на предците ни никога не беше открита. — Тя го погледна. — Разбираш какво са направили, нали?

— Онова, за което е обвинявана Гилдията — съсипали са земята, за да отслабят Сачака.

Савара кимна.

— Но не завинаги. Тя ще се възстанови.

— А вие ще получите признанието за възстановяването й.

Тя се пресегна и взе камъка.

— След като Гилдията вече знае, съмнявам се, че ще стане точно така. — Тя облегна лакти на масата и подпря брадичката си с ръце. — В дългосрочен план няма абсолютно никакво значение. Ние ще спечелим, ще оправим щетите и всичко ще ни бъде простено, или ще изгубим и ще го направят ашаките, а ние ще бъдем мразени навеки. И в двата случая пустошта ще бъде победена.

— А какво ще правим с Калия? — попита Тивара. — Можем ли да я примамим да направи своя ход?

Савара се изпъна.

— Не. Ако го направим, тя ще заяви, че сме я натопили, като сме се възползвали от съмненията й. Няма да правим нищо.

— Но…

Кралицата погледна към Тивара.

— Не си мисли, че ще я подценя или ще й се доверя. — Тя поклати глава и въздъхна. — Когато предложиш на човек възможността за изкупление, няма как да го накараш насила да я приеме.

— А способността на Лоркин?

— И за нея не казвайте на никого. Изменниците са толерантни, но това вече ще е прекалено. — Тя се изправи. — Халана не спира да повтаря, че имам нужда от телохранители. Избирам вас двамата. Ще стоите винаги край мен, ще спите наблизо и ще наглеждате Калия, ако вниманието ми е насочено към нещо друго.

Тивара се усмихна.

— Знаеш, че първа щях да ти го предложа. Освен това знаеш, че сме добра компания.

— Да. — Савара въздъхна, после погледна към Лоркин и присви очи. — Но няма да ми четеш повърхностните мисли.

Той поклати глава.

— Дори не съм си го помислял.

Нови страници се откъснаха от старата книга и Денил въздъхна. Наистина трябваше да я остави, но имаше нужда от нещо, с което да запълни дългите, празни часове, затова препрочиташе някои от книгите, с които се беше сдобил. От последното посещение на Ачати бяха минали няколко дни. Никой друг не посети Дома на Гилдията. Тайенд не получаваше никакви покани. Мерия не получаваше никакви новини от приятелките си.

Домът на Гилдията бе изпълнен с очакване. Тримата се хранеха заедно и разговаряха дълго след това, но щом осъзнаеха, че предъвкват все същите тревоги и предположения, се разотиваха по стаите си. Денил се свързваше по два пъти на ден с Оусън. Разпоредителят му разказваше за напредъка на Сония и Регин и за проблемите на Гилдията, които сигурно щяха да му се сторят по-важни, ако Денил не бе оставен в един град, който скоро щеше да бъде връхлетян от гражданска война.

— Посланик Денил.

Денил вдигна глава от книгата и видя, че Кай стой на прага на кабинета му.

— Кай — отвърна той. — Какво мога да направя за теб?

Робът се усмихна и Денил почувства странно объркване. Като че ли Кай бе съвсем непознат човек. Той осъзна, че никога не беше виждал роба си да се усмихва. И този миг осъзна още нещо.

Кай не се беше хвърлил по очи на пода. Той се беше обърнал към Денил по име.

— Вие, киралийците сте странни — каза Кай. — Но в добрия смисъл.

Мислите на Денил препускаха в главата му. Какво означаваше това? „Знаеш много добре какво означава“.

— Тук са, нали? Изменниците.

Кай поклати глава.

— Още не. Утре. Ние решихме да тръгнем още сега. Ашаките знаят. Те избиват робите.

Денил се намръщи.

— Но тук сте на сигурно място. Ние няма да ви навредим.

— Знам. — Кай се усмихна отново. — Но не можете да попречите на другите. Те ще дойдат да търсят енергия. Или отмъщение. Или и двете. Вие също трябва да напуснете.

— Наредено ни е да останем. — Денил подтисна надигащия се страх.

— Тогава ви желая късмет.

— И аз на теб. — Денил погледна роба в очите. — И се извинявам от името на всички магьосници, които са отсядали тук, ако сме направили нещо… ах, кого заблуждавам? — Той разпери ръце. — Цялата тази работа с господарите и робите е грешна. И е смущаващо лесно да се свикне с нея.

— Ние сме виновни за това. — Кай сви рамене. — За това са ни обучавали. Но повече няма да го правим.

— Да. — Денил се усмихна. — Надявам се Изменниците да успеят.

— А аз се надявам да останете жив и в безопасност. — Робът отстъпи назад и се поколеба. — Някога разглеждал ли сте онази част от къщата, която обитават робите?

— Не цялата — призна Денил.

— Направете го — посъветва го Кай. — Не само кухнята, когато огладнеете. Има места, където можете да се скриете. Те могат да ви спасят.

Денил кимна.

— Ще го направя. Благодаря.

Кай се ухили. След това се отдалечи с изпънати рамене.

Денил продължи да гледа към пустата врата, след което се изправи на крака. „Няма смисъл да губя време, по-добре да последвам съвета на Кай. Той не каза кога точно ще пристигнат Изменниците.

Може да се случи рано сутринта. Или ашаките могат да ни нападнат през нощта. Не спирам да си мисля, че щом и Ачати, и робите смята, че сме в опасност, значи наистина е така. По-добре да започваме да планираме как да се махнем оттук, ако се наложи“.

Той излезе от стаята си и тръгна по коридорите на Дома на Гилдията, за да намери Тайенд и Мерия.

Глава 25

Преди битката

Когато Лилия приближи апартамента на Сония, тя ускори крачка. Дните след отвличането на Аний от Скелин бяха непоносимо дълги. Трудно бе да се преструва, че нищо не се е случило. Трудно й бе да се преструва, че уроците я интересуваха. Още по-трудно бе да се концентрира, за да научи нещо. А най-трудно бе да се вижда с Калън, защото не спираше да си мисли, че ако той се беше разправил със Скелин, Сери щеше да е жив, а Аний в безопасност.

Лилия стигна до вратата и нетърпеливо посегна към дръжката. Влезеше ли вътре, щеше да спре да се преструва. Очите й бяха пълни със сълзи. Всеки ден, когато изчезнеше нуждата да прикрива чувствата си, тя се свиваше на леглото си и плачеше.