Кралицата на изменниците

— Какво мисли кралицата за това?

— Каза, че е впечатлена от лоялността ни. Но това не е обикновена лоялност.

Сарал се намръщи.

— Така ли? А какво е?

— Приятелство.

Сарал го погледна втренчено и погледът му се поколеба. Но после мъжът вдигна глава и отвърна на погледа й.

— Той е добър човек — рече отбранително той. — Ако искате доказателство, вижте жилищата на робите. Чисти са и топли. Позволяваше на мъжете и жените да си избират другарите, да живеят заедно и да запазват децата си. Изискваше показно подчинение от нас само когато идваха гости.

Сарал повдигна вежди.

— Забележително. Какво ще се случи с него сега?

— След няколко дни корабните роби ще му разкажат всичко и ще го предупредят, че може би ще се нуждае от разрешение, за да се върне. Смятате ли, че ще го получи?

Двамата Изменници се спогледаха. Теми сви рамене.

— Сигурно. Но няма да има земя. Ще трябва да живее на равни начала с вас.

— За него ще бъде чест — отвърна Тиятия.

Сарал погледна към жената, после към Вели и кимна.

— Кралица Савара наистина каза, че може да има подобни случаи и че трябва да балансираме между предпазливостта и съчувствието.

— Влезте — каза Вели с усмивка. — Стаите и храната вече са приготвят.

Както във всички предишни имения, една изненадващо непретенциозна входна врата водеше към коридор и по-голяма стая, която в различните домове имаше различно предназначение — понякога се използваше като склад, понякога за спалня, а понякога за гостна.

— Седнете — покани ги Вели. — Храната ще бъде готова скоро.

Сония избра две табуретки за себе си и Регин. „Седенето на възглавници е за по-млади хора“ — реши тя. Вели, Сарал и Теми направиха същото.

— Докато чакаме, желаете ли малко рака? — попита Тиятия.

Сарал погледна към Вели и вдигна въпросително вежди. Той кимна.

— Да, ще сме ви много благодарни — отвърна Сарал.

Тиятия се усмихна и насяда заедно с дъщерите си на възглавниците в средата на стаята. Под един стол бяха поставени кана и кутия със смляна рака. Появиха се още бивши роби, които носеха вода и чаши и тя се захвана за работа. Докато Сарал и Вели разговаряха за произвежданото от имението и за бъдещето, Сония гледаше, развеселена при вида на добре познатия й ритуал на едно толкова непознато място. За нейна голяма изненада, от чучура на каната започна да се вие пара.

— Магьосница ли сте? — попита тя Тиятия.

Всички разговори секнаха внезапно. Сония се огледа. Вели хапеше устни и гледаше намръщено Сарал. Двамата Изменници се взираха изненадано в Тиятия. Стомахът на Сония се сви, щом осъзна, че Вели е искал да запази това в тайна и разкривайки способността на жената, Сония неволно я е издала.

— Да — отвърна тихо Тиятия. — Съпругът ми ме научи.

Сарал изпусна сдържания си дъх.

— Сега вече съм склонна да вярвам, че съпругът ти е точно такъв, какъвто ми го описа — каза тя.

— Защо повярвахте на това, а не на нас? — намръщи се Бели.

— Защото доброто отношение към робите никога няма — нямаше — да застраши властта на вашия ашаки. Но не и обучаването на съпругата му в магията.

„Освен ако не я е обучил във висшата магия“ — помисли си Сония. Тя знаеше, че сачаканците презират магьосници, които не владееха висшата магия. Ако съпругът на Тиятия не я беше обучил, тя пак щеше да е по-нисша от него както като статус, така и като сила.

„Както щеше да е приет Регин от сачаканците, ако двамата бяхме…“

Тя прогони мисълта от главата си и внезапно усети осезаемо мълчаливото му присъствие. Беше странно как една неволна мисъл може да промени сетивата й — от елементарното познаване на местоположението му до далеч по-силното усещане на физическата му близост. Внезапно усети дъха му и си представи, че усеща топлината, която излъчваше тялото му.

— От името на тукашните обитатели — каза Вели и официалният му тон привлече вниманието й, — ви предлагам нашата енергия. Тази сутрин дадохме сила на кралица Савара и нейната група. Ще сме се възстановили достатъчно, за да направим същото и за вас утре сутринта.

Той гледаше право в Сарал.

Изменницата се усмихна и наведе поглед.

— Много щедро от ваша страна.

Вели сви рамене.

— Ние искаме да спечелите.

Сарал кимна.

— Както и аз. Теми е силен, но може да се окаже, че ще се присъединя към останалите в битката по време, когато всяка допълнителна енергия ще е необходима. Приемам с благодарност предложението ви.

С крайчеца на окото си Сония видя как Регин я поглежда. Всяка сутрин, преди да потеглят, той се пресягаше да я хване за ръката и да й изпрати енергията си. Тъй като Сарал и Теми се намираха наблизо, тя не можеше да възрази.

„Не би и трябвало. Затова го взех със себе си. Ако той не беше толкова решен да го направи, сама нямаше да намеря сили да го помоля. Особено сега“.

Регин бе избрал и най-подходящия момент. Откакто се бяха сдобили с водачи, утрините бяха по-подходящи за прехвърлянето на енергия от вечерите. След като й отдадеше силата си, той ставаше уязвим. Докато яздеха с Изменниците, Сония нямаше да се отдели от него, а и Сарал сигурно бе задължена да ги защити. Ако някой се опиташе да ги нападне, това щеше да се случи по време на престоя им в някое имение. Сигурно щеше да го извърши някой роб, който презираше Гилдията заради това, че не ги бяха освободили след края на Сачаканската война. Или съпругата, майката или дъщерята на някой ашаки, които смятаха, че Гилдията се е съюзила с Изменниците. Вечер по-голямата част от силата на Регин се възстановяваше и той можеше да се защити по-добре.

— Разкажете ни за групата на кралица Савара. — Сарал погледна към Сония. — Първо кажете как се чувства бледият млад мъж Лоркин?

Вели сви рамене.

— Добре. — Той погледна към Сония и се намръщи. — Той киралиец ли е?

— Да — кимна Сарал. — Той е син на Черната магьосница Сония.

Бившият роб я погледна изненадано.

— Киралиец се бие заедно с Изменниците?

— Сега той е Изменник. Присъедини се към нас. — Сарал се усмихна. — Ами останалите? Колко души имаше в групата на кралицата?

— Трийсет и двама — отвърна той.

— Добре. Значи към тях са се присъединили и други. Радвам се, че всичко върви по план. Има ли някакви новини за загуби?

Вели кимна. Докато слушаше имената, Сония се опита да пренебрегне внезапната паника, която ускори пулса й. „И без това ми е трудно да чувам думите «Лоркин» и «битка» в едно изречение, но е още по-лошо, когато чуя, че дори Изменниците, които са се обучавали и подготвяли за тази битка, умират. Внимавай, Лоркин. Моля те, не искам да надживея и теб“.

Лоркин гледаше в тавана и проклинаше на ум. Отново не можеше да заспи.

Сградата, в която се намираха, беше средна по големина, но към групата на Савара се бяха присъединили още хора и просто нямаше достатъчно легла. Повечето Изменници всяка нощ спяха на пода. Нито неудобствата, нито дишането им би трябвало да пречат на съня му — след дългото пътуване през деня той винаги се изморяваше.

„Причината е близостта на толкова много умове“ — помисли си той. Но и това не бе цялата истина. Той долавяше по някоя повърхностна мисъл и то само ако се съсредоточеше здраво. Не, причината бе мястото, към което умът му се устремяваше веднага, щом Лоркин се отпуснеше.

„Или местата. Когато не си спомням робинята, на която дадох отровната вода и се чудя дали е била Изменница, се притеснявам, че Тивара може да загине в битка. Или пък аз. Или че майка може да се окаже въвлечена в нея — о, защо просто не си отиде у дома!“

Не забравяше и Калия.

Тя поне бе спряла непрекъснато да повтаря „шпионин“. Или поне не го повтаряше, когато той можеше да я чуе. Продължаваше да хвърля изпълнени с омраза погледи към него и Тивара, но те не го притесняваха. Безпокоеше го начинът, по който гледаше Савара.

„Никога с открита неприязън — помисли си той. — Тя е винаги скромна и послушна, когато Савара погледне към нея, но насочи ли вниманието си другаде, Калия присвива очи и се подсмихва неприятно. Притеснява ме очакването, което винаги усещам в нея, когато се концентрирам върху присъствието й“.