Страница 6 из 102
Пътуваха в мълчание. Денил обмисляше онова, което Оусън му бе наредил да каже или да избегне. Искаше му се да знае повече за планираното от Лоркин и Гилдията. Чувстваше се неспокойно, като не знаеше цялата истина. Скоро каретата сви по широкия път, който водеше към двореца, и спря пред сградата. Робите скочиха на земята и отвориха вратата.
Денил излезе навън и изчака Лоркин да слезе.
— Красиво е — каза младежът, поглеждайки възхитено към сградата. „Разбира се, той не е виждал двореца досега“, помисли си Денил. Поглеждайки към извитите бели стени и блестящия златен купол, той си спомни колко бе впечатлен при първото си посещение тук. Но сега бе твърде притеснен от предстоящия разговор, за да изпита възхищение.
Той се обърна към входа и поведе Лоркин навътре. Двамата тръгнаха по широкия коридор, минаха покрай стражата и се озоваха в огромната, изпълнена с колони зала, която служеше за главна господарска стая на краля. Сърцето на Денил заби ускорено, щом видя колко много хора са се събрали. Вместо групичките от по двама-трима души, които бе виждал при предишните си посещения, сега се бе струпала малка тълпа. Съдейки по богато украсените им къси жакети и уверени пози, повечето от тях бяха ашаки. Той бързо ги преброи. Някъде около петдесет.
От присъствието на толкова много черни магьосници по гърба го полазиха тръпки. Той се съсредоточи върху запазването на неутрално изражение на лицето и закрачи с достойнство, с надеждата, че успява добре да прикрие страха си.
Крал Амакира седеше на трона си. Макар и стар, той изглеждаше също толкова напрегнат и нащрек както и най-младият сачаканец в залата. Кралят не свали поглед от Лоркин, докато Денил не спря и не се отпусна на едно коляно. Лоркин направи същото.
— Станете, посланик Денил — каза кралят.
Денил се изправи и устоя на порива да погледне към Лоркин, който бе задължен да остане на колене, докато не му бъде разрешено да се изправи. Очите на краля отново се отместиха към младия магьосник. Погледът му бе напрегнат.
— Станете, лорд Лоркин.
Лоркин се изправи, погледна към краля и учтиво сведе очи.
— Добре дошъл отново — рече кралят.
— Благодаря, ваше величество.
— Отпочинахте ли си след пътуването до Арвис?
— Да, ваше величество.
— Радвам се да го чуя. — Кралят погледна към Денил и в очите му проблесна студено веселие. — Посланик, искам Лоркин да ми разкаже защо се е наложило да напусне Арвис, да живее с Изменниците и след това да се върне.
Денил кимна.
— Очаквах, че ще го пожелаете, ваше величество — отвърна той, успявайки да се усмихне. После се обърна към Лоркин. — Разкажете му онова, което разказахте и на мен, лорд Лоркин.
Младият магьосник го погледна изненадано, дори укорително, преди да се обърне отново към краля. Денил подтисна усмивката си.
„Ако им разкаже онова, което разказа на мен, едва ли ще им разкрие кой знае колко“.
— В нощта, когато напуснах Дома на Гилдията — започна Лоркин, — една робиня се промъкна в леглото ми и се опита да ме убие. Бях спасен от друга робиня, която ме убеди, че ако не замина с нея, убийците ще се върнат, за да ме довършат. Спасителката ми, както сигурно сте се досетили, всъщност не беше робиня, а една от Изменниците.
Тя ми обясни, че обществото, на което е член, се е образувало преди Сачаканската война, когато група жени са били принудени да се обединят заради лошото отношение към тях в сачаканското общество. Войната ги принудила да се изтеглят в планината, където станали нови хора, отхвърлили робството и неравенството между мъжете и жените.
— Те са управлявани от жени — прекъсна го кралят. — Как може това да е равенство?
Лоркин сви рамене.
— Не е идеалното положение, но е доста по-справедливо от всички, с които съм се сблъсквал или съм чувал.
— Значи отидохте в базата им?
— Да. Това бе най-безопасното място, защото убийците продължаваха да ме преследват.
— Ще можете ли да го намерите отново?
Лоркин поклати глава.
— Не. Носех превръзка на очите.
Кралят присви очи.
— Колко е голяма базата им? Колко Изменници живеят там?
— Аз… не мога да кажа.
— Не можете или не искате?
— Не е такова място, където може лесно да се разбере от колко хора е обитавано.
— Тогава изкажете предположение.
Лоркин разпери ръце.
— Повече от сто.
— Сдобихте ли се с впечатления от боеспособността им?
Лоркин отново поклати глава.
— Не ги видях да се бият. Някои са магьосници. Но вие вече го знаете. Не мога да ви кажа какъв е броят им, колко са силни или колко добре са обучени.
Вниманието на Денил беше привлечено от размърдване сред ашаките и сърцето му подскочи, когато разпозна Ачати. Мъжът срещна за кратко погледа му, но лицето му продължаваше да е замислено. Той се наведе към краля и промърмори нещо. Кралят не отместваше очи от Лоркин, но леко повдигна вежди.
— С какво се занимавахте, докато живеехте при Изменниците? — попита той.
— Помагах в лекуването на болните.
— Нима са се доверили на вас, един чужденец, да ги лекувате?
— Да.
— Научихте ли ги на нещо?
— На няколко неща. Аз също научих някои неща.
— На какво ги научихте?
— Няколко лекарства — и аз научих за няколко от тях, макар че за приготвянето на някои са нужни растения, които не растат в Киралия.
— Защо ги напуснахте?
Лоркин се поколеба; очевидно не очакваше да чуе толкова скоро този въпрос.
— Защото исках да се прибера у дома.
— Защо не си тръгнахте по-рано?
— Обикновено не позволяват на чужденците да си тръгват. Но в моя случай промениха мнението си.
— Защо?
— Нямаше причина да не го направят. Не бях научил нищо важно и не можех да разкрия нищо важно. Когато си тръгнах, те се погрижиха да не мога да открия пътя наобратно.
Кралят го изгледа замислено.
— Дори да е така, вие все пак сте видели повече от базата им от всеки друг. Сигурно има детайли, чието значение не разбирате. Бунтовниците застрашават тази страна и един ден могат да се окажат заплаха и за останалите държави в региона, включително вашата. Ще се подложите ли на разчитане на съзнанието?
Лоркин застина. Залата бе потънала в пълна тишина, когато той отвори уста, за да отговори:
— Не, ваше величество.
— Ще използвам само най-умелия ми четец. Той няма да рови из мислите ви, а ще ви позволи да проектирате спомените си в съзнанието му.
— Оценявам това, но съм задължен да пазя познанието, получено в Гилдията. Трябва да ви откажа.
Кралят отмести поглед към Денил. Изражението на лицето му бе неразгадаемо.
— Посланик, ще наредите ли на лорд Лоркин да сътрудничи на четеца на съзнания?
Денил си пое дълбоко дъх.
— Моите почитания, ваше величество, но не мога. Нямам властта да го направя.
Кралят сбръчи вежди.
— Но вие имате кръвен пръстен, който ви позволява да общувате с Гилдията. Свържете се с тях. Нека овластеният да му нареди да го направи.
Денил отвори уста да възрази, но размисли. Трябваше да се преструва на готов да сътрудничи. Той бръкна в джоба на мантията си, извади пръстена на Оусън и го наниза на пръста си.
— Оусън?
— Денил — дойде незабавният отговор. Разпоредителят бе казал, че ще се погрижи да бъде свободен докато трае срещата със сачаканския крал и не се изненада от повикването.
— Те искат Гилдията да нареди на Лоркин да се подложи на разчитане на съзнанието.
— Аха. Разбира се. Те няма да повярват на нито една негова дума.
— Какво да им кажа?
— Че само Мерин има властта да му нареди и че ще го направи едва след като получи възможността да разпита Лоркин лично и насаме.
Денил усети как го полазват студени тръпки. Единственият начин киралийският крал да заяви по-ясно желанията си, бе да отхвърли всички формалности и да изиска от Амакира да изпрати Лоркин у дома.
— Няма ли друг начин?
— Засега не. Да видим как ще реагира Амакира.