Кралицата на изменниците

Сърцето на Лоркин замря. Той се огледа и видя изписаното по лицата на Изменниците възмущение. Но изненада нямаше.

— Всички изразиха подкрепата си за целта ви да сложите край на робството в Сачака — продължи тя. — Ако отложите плановете си, спечеленото време може да ни е достатъчно, за да се превърнем в по-полезен съюзник за едно подобно начинание. Но ако не го направите, ние ви желаем успех и се надяваме за в бъдеще, ако не сключим съюз, то поне да установим добри търговски отношения. Междувременно — ако предложението ви все още е в сила — ние сме готови да изтъргуваме услугите на нашите лечители, в замяна на магическите камъни, а аз съм упълномощена да преговарям подробностите по тази сделка още сега, ако е удобно.

Савара кимна.

— Моля, предайте благодарностите ми за това, че толкова бързо обмислиха нашата покана — каза тя. — Тъй като не е необходимо да изчакваме присъединяването на Обединените сили, ние няма да отложим изпълнението на плановете ни. Тръгваме рано сутринта. Въпреки това все още желаем да изтъргуваме камъните ни срещу лечителство. — Тя се поколеба, мръщейки се. — След колко време лечителите ви ще стигнат до Арвис? Чакайте — преди да ми отговорите… — Тя се обърна и погледна към Лоркин. — Ще помолите ли Тивара да донесе малко рака?

Лоркин кимна, изправи се и забърза към мястото, където Тивара седеше сама и наблюдаваше съвещанието.

— Савара поръча да донесеш рака — каза й той. — Искаш ли да ти помогна?

Тя го погледна изпитателно и не помръдна от мястото си.

— Какво има? — попита той с нисък глас.

— Какво ще направиш? Къде ще отидеш?

Той погледна към майка си, след което се обърна към Изменницата.

— Аз… не знам. — Майка му сигурно очакваше от него да се върне в Киралия, въпреки черната магия, която беше овладял. Искаше да се върне — да може да се върне — но напускането на Сачака означаваше да напусне Тивара. „И Изменниците. Искам да ги видя победители. Да си тръгна сега ще означава да си тръгна по средата на някаква интересна история“.

Само че слушането на интересни истории не беше тъй опасно, както участието във война. Ако останеше при Изменниците, той щеше да е в центъра на сраженията. Ашаките щяха да го приемат за мишена. Това, че беше магьосник от Гилдията, нямаше да ги спре да го убият.

Гилдията също нямаше да одобри участието му. Обединените земи отказаха директен конфликт с крал Амакира от страх, че Изменниците може да загубят и кралят да потърси отмъщение. Присъствието на магьосник от Гилдията сред Изменниците щеше да изглежда така, сякаш Гилдията ги подкрепя.

„Но те ще изпратят лечители. Каква е разликата?“

Те просто щяха да бъдат наети заради уменията си и нямаше да участват в сраженията. Сигурно щяха да пристигнат едва след приключването им. Нямаше да могат да бъдат от полза преди и по време на битките, и ако Изменниците изгубеха, те щяха по най-бързия начин да се приберат в Киралия.

Може би трябваше да се присъедини доброволно към тях. Той не беше лечител, но можеше да изцелява и можеше да служи като посредник между лечителите и Изменниците. „Но това пак няма да означава, че ще бъда на бойното поле. Където ще е Тивара“. Лоркин знаеше, че тя в никакъв случай нямаше да изостави народа си и да отиде с него в Киралия. И че той ще направи всичко по силите си, за да се погрижи тя да оцелее. Дори ако се наложи да се сражава с Изменниците.

Но ако това станеше, той не можеше да го направи като магьосник от Гилдията.

Лоркин я погледна.

— А ти какво искаш?

Тивара го погледна решително.

— Искам теб — отвърна тя. — Но не и ако си нещастен. И не ако не си в безопасност.

Той се усмихна. „Точно каквото искам аз за нея. Но не можем и двамата да сме щастливи и в безопасност“.

Което означаваше, че решението е лесно.

— Няма да съм щастлив, ако поне не се опитам да направя теб щастлива — каза й той. — Което означава, че трябва да дойда с теб и да се погрижа да не те убият.

Очите й се разшириха.

— Но… Гилдията… Какъв беше смисълът да се обучаваш в камъкотворство, щом…

— Лорд Лоркин — извика Савара. — Ожадняваме тук.

Той се наведе и целуна Тивара.

— Не се тревожи за Гилдията. Все ще измислят нещо.

Тя кимна.

— Ще направя рака. Ти се връщай.

Той се обърна и тръгна към кралицата и майка си. Сърцето му препускаше, но той не беше сигурен дали е от паника и страх или от радост и вълнение. „Сигурно по малко от всичко. Наистина ли съм готов да напусна Гилдията и да се присъединя към Изменниците? Дали съм достатъчно луд, за да рискувам живота си в битка?“

Когато седна при майка си и Савара, той погледна към Тивара. Тя отвърна на погледа му, на лицето й се сменяха радост и тревога. Той й се усмихна и тя му отвърна.

„Да, готов съм“.

Когато каретата на Дома на Гилдията премина през портата на имението на Ачати, робите бързо изчезнаха. Всичките — с изключение на роба-портиер, който се хвърли по очи пред Денил, докато слизаше от каретата — се покриха. Магьосникът се огледа, припомняйки си, че не бе забелязал нито една робиня сред тях. Дали защото Ачати просто предпочиташе мъже, както беше с любовниците му, или просто по този начин се надяваше да намали вероятността в домакинството му да се промъкнат Изменници?

— Заведи ме при ашаки Ачати — нареди Денил.

Робът скочи на крака и поведе Денил през неукрасената, полирана дървена входна врата към хладния коридор. Поканата на Ачати бе пристигнала сутринта. До обяд Денил се терзаеше дали да приеме или да отхвърли поканата, докато накрая се предаде и се посъветва с Тайенд.

— Разбира се, че трябва да отидеш — каза му Тайенд, като почти не надигна глава от бюрото си. — Един посланик трябва да поддържа добри отношения, а Ачати е единственият, който все още желае да поддържа някакви отношения с нас.

Така че ето го тук, вървящ по коридора към Господарската стая, с разтуптяно сърце и стомах, който се свиваше по дразнещ и притеснителен начин. Когато стигна до края на коридора, Денил си пое дълбоко дъх, изпусна го бавно и разтегна устни в учтива усмивка, щом забеляза мъжа, който го очакваше.

— Посланик Денил. — Ачати пристъпи напред и стисна ръката му по киралийски маниер.

— Ашаки Ачати — отвърна Денил.

— Толкова се радвам, че приехте поканата ми — рече Ачати, усмихвайки се широко. — Моля, седнете. Наредих на робите в кухнята да дадат най-доброто от себе си тази вечер. Ето, дори намерих киралийско вино.

Той поведе Денил към табуретките и се наведе да вдигне виното. Задържа го в ръце, показвайки етикета.

— Тъмно ануренско! — възкликна впечатлен Денил. — Откъде се сдобихте с това?

— Имам си моите източници. — Ачати махна с ръка към табуретките. — Моля, седнете.

Очевидно Ачати възнамеряваше да се държи така, сякаш нищо не се беше случило от последния път, когато Денил го беше посетил. Но така магьосникът се почувства още по-неудобно. Ачати не можеше да пренебрегне с лека ръка тормоза, на който ги бе подложил неговият крал. Преструвките, че нищо не се е случило, нямаше да закрепят приятелството им.

Но точно когато раздразнението на Денил нарасна още повече, Ачати го изненада.

— Не очаквам от вас да ми простите — каза той, наливайки си втора чаша вино.

Денил се поколеба.

— Не съм сигурен как да отговоря на това — отвърна откровено той.

— Не казвайте нищо. Не е необходимо да лъжете, за да сте дипломатичен.

— Щом не очаквате от мен да ви простя, значи не възнамерявате да се извините.

Ачати се усмихна.

— Не. А вие няма да ми благодарите затова, че изведох Лоркин от Арвис, макар че аз го уредих.

— Поне мога да ви благодаря за това, че не го предадохте на краля — отбеляза Денил.

— Никога не бих се съгласил с каквото и да било, което би изисквало това.

— Да се съгласите? — Денил усети как стомахът му се свива. — Кралят ви е изпратил да ни предупредите за похитителя, нали? Не сте дошъл, защото сте бил загрижен за нас.