Кралицата на изменниците

Савара се обърна и го погледна с извинително изражение.

— Но обмяната вече бе направена.

— И да, и не — сви рамене Лоркин. — Също както камъкотворството, лечителството е твърде широка специалност, за да се научи чрез едно кратко разчитане на съзнанието. Макар че с времето може да научите още нещо, вие ще правите и много грешки. Също както при камъкотворството, и тук грешките може да се окажат опасни. По-добре да се обучавате при онези, които вече притежават нужните умения.

Майка му се мръщеше.

— Те вече познават лечителството? — попита го тя.

Савара въздъхна.

— Да. Една от нас пренебрегна закона и го открадна от съзнанието на Лоркин. Наказахме я и за да го компенсираме, кралица Зарала нареди да бъде обучен в камъкотворството.

Лоркин погледна майка си. По лицето й се изредиха няколко емоции: смайване, гняв и признателност. Тя го погледна замислено. Той се съсредоточи върху присъствието й, чудейки се дали ще успее отново да улови повърхностните й мисли. Докосна го слабо, далечно чувство на гордост, но можеше и да му се е сторило. Поне нямаше неодобрение или разочарование. „Все още. Тя не знае какво е необходимо за камъкотворството“.

— И така… — каза Сония. — Един от хората ви вече познава основните принципи на лечителството, а един от моите е усвоил в същата степен познанието за камъкотворството. Но както каза Лоркин, това не може да се сравни с пълното обучение при учител с дългогодишни умения и опит. Все още можем да сключим споразумение.

— Само че… — прекъсна я Лоркин. Тя се обърна и го изгледа спокойно. — Двете неща не са равностойни.

Савара повдигна по-високо вежди.

— И кое е по-стойностното?

— Лечителството — отвърна Лоркин.

— И защо?

— За да бъдете лечители са нужни само познание и магия — отвърна Лоркин. — Камъкотворците имат нужда от пещери, в които да отглеждат камъните си.

— И какви са те, по-точно? — попита майка му.

— Пещери, където кристалите се появяват по естествен път. Магическите камъни се обучават, докато растат. Никога не съм чувал за такива пещери в Обединените земи. — Той разпери ръце. — Не че съм ги търсил. Може би ако се разтърсим, ще открием. Но докато не се сдобием с наши собствени пещери, не можем да използваме познанието за камъкотворството.

— Алхимиците може да открият друг начин да ги правят — отбеляза Регин. — Те вече създават най-различни кристали. Може би магията на камъкотворството може да се приложи и върху тях.

В очите на Савара проблесна интерес.

— Наистина ли могат? — Устните й се разтеглиха в крива усмивка. — О, но тук има още една уловка. Трябва да смекчите законите си за черната магия, тъй като тя е необходима в камъкотворството. Настоящите ви черни магьосници може също да не са подходящи за тази цел. Тя изисква ниво на концентрация и търпение, които не са по силите на всеки и които ще погълнат почти изцяло вниманието на вашите защитници, което не е мъдро решение — и вие едва ли ще можете да създавате повече от шепа камъни годишно.

Лоркин затаи дъх, когато майка му се втренчи в него. В гърдите му се надигнаха вина и страх, но той издържа погледа й. Тя се обърна към Савара и лицето й застина, прикривайки чувствата си под маска на фалшиво спокойствие.

— Разбирам — каза тя. — Тази обмяна ще ни струва малко… повече, отколкото на вас.

Лорд Регин също се извърна към Лоркин, но погледът му се задържа малко повече върху младежа. Очите му се присвиха, но лицето му изглеждаше повече замислено, отколкото неодобрително. Лоркин почувства странно раздразнение при липсата на изненада в поведението на мъжа.

— В такъв случай може да разменяме лечителството за камъни — предложи Савара. — Вашите лечители могат да работят за нас, а Гилдията да получава заплащането им под формата на камъни.

Лоркин напрегна сетивата си и отново се опита да чуе повърхностните мисли на майка си. Но онова, което успя да долови, нямаше нищо общо с разговора. Сигурно си го представяше. Макар че… наистина беше странно да си представя как майка му изрежда на ум поредица от ругатни.

— Те ще са в безопасност — отвърна Савара в отговор на въпроса, който бе зададен, докато той се разсейваше. — Жената, която нападна Лоркин, го направи, защото искаше да осигури на народа ни лечителството. Но малцина биха използвали незаконни средства, за да го постигнат. Наемането на лечители, които да работят за нас, е един от начините това да стане. Лоркин разказа ли ви за обещанието, което ни даде лорд Акарин?

— Да. Акарин никога не ми го е казвал.

— В това споразумение имаше и много скрити неща. Кралица Зарала също даде обещание, което не изпълни, макар да се опитваше до края на живота си.

Лоркин погледна към Савара, припомняйки си, че старата кралица наистина бе споменала за това. „Така и не успях да приема едно от нещата, на които се бях съгласила. И при мен ситуацията у дома бе по-трудна за овладяване, отколкото се бях надявала“.

— И какво е било то? — попита майка му.

Савара отвърна със сериозно лице.

— Да довърши онова, в което се бе провалила Гилдията преди седем века — да унищожи ашаките и робството в Сачака.

Когато Тайенд влезе в Господарската стая, Денил се намръщи.

— Ачати може да поиска да говори с мен насаме.

— Лошо. Независимо дали му харесва или не, действията на краля влияят върху връзките на Сачака с всички Обединени земи — отвърна елийнецът. — Посланико — додаде той, за да му покаже, че смята присъствието си за свое право.

Денил въздъхна.

— Разбира се. — И без това бе възразил просто по навик. Всъщност беше благодарен за компанията на Тайенд. Общата кауза, работата заедно, одобрението, което Тайенд бе показал към Ачати, бяха променили нещо. Те вече не се караха. Ненавистта от раздялата им бе изчезнала или поне бе останала в миналото. Той чувстваше, че вече може да нарече Тайенд приятел и това нямаше да прозвучи като обида.

Присъствието на елийнеца щеше да направи срещата официална, което щеше да му помогне да не обръща внимание на личните си чувства към Ачати. „Като предателството. Но въпреки това знаем, че Ачати е извел Лоркин от Арвис“ — напомни си той.

— Лоркин е при Сония — промърмори Денил. — Тъкмо разговарях с Оусън, когато Кай докладва за пристигането на Ачати.

Тайенд повдигна вежди.

— Добри новини.

Откъм коридора се чуха стъпки и двамата се обърнаха да посрещнат госта. Тав, робът-портиер, се появи пръв и се хвърли по очи на пода. Ачати влезе след него, усмихвайки се.

— Добре дошъл, ашаки Ачати — каза Денил. — Както винаги, изглежда, сте имунизиран срещу всякакво изпадане в немилост, което може да се свърже с Дома на Гилдията.

Ачати разпери ръце.

— Това са предимствата на моя пост, посланик Денил. — Той кимна на Тайенд. — Посланик Тайенд. Радвам се, че посещавам Дома на Гилдията при по-приятни обстоятелства от последния път.

— Ако имате предвид компанията на кралските шпиони, то смея да заявя, че обстоятелствата са до голяма степен същите.

Ачати кимна съчувствено.

— По тези въпроси кралят има далеч по-малко скрупули, отколкото бихте могли да предположите.

— Проява на добро възпитание е поне да се престори, че не шпионира останалите. Дори това да е очевидно.

Ачати поклати глава.

— Така ли? Киралийците наистина имат странни идеи за възпитанието. Но не за това съм дошъл да говоря с вас.

Денил скръсти ръце.

— А за какво?

— Дойдох да обясня защо разкрих на краля за моето участие в бягството на Лоркин.

— Мисля, че се досетихме — каза му Тайенд. — Видели сте възможност да се сдобиете с информация от него.

Ачати кимна.

— Такава, която не включва отвличане, затвор или нещо по-лошо. Но поех риска, че той може да не удържи думата си. Кралят го сметна за безразсъдно, но накрая се убеди, че това е най-добрият начин. — Сачаканецът пристъпи напред. — Нали разбирате, че възпротивя ли се по някакъв начин на желанията на краля, това накрая ще бъде разкрито.