Кралицата на изменниците

Сония си пое дълбоко дъх и използва магията си, за да усили звука на гласа си.

— Сачаканските магьосници разрязват кожата на робите си, защото техните роби не са магьосници и не могат да им предложат енергията си. Те постъпват по същия начин с жертвите си по време на война, защото едва ли ще получат доброволно енергията им. Ритуалът на висшата магия от миналото ни е имал символично значение, показващо подчинението на чирака пред наставника му, и вече не е актуален.

Тя успя да се усмихне, макар да бе сигурна, че усмивката й е повече мрачна, отколкото успокояваща.

— Аз искам просто магьосникът да извлече магията си и да ми я предаде, за да мога да я взема и да я съхраня. Това е всичко. Доброволците не трябва да правят нищо друго, освен малък трик, който се научава още в първата година в Университета. — Тя се огледа. „Едва ли трябва да им обяснявам повече“, помисли си тя, но когато Оусън понечи да се извърне от нея, магьосницата се сети за още нещо.

— Енергията за един ден — каза тя. — Това може и да ви се струва малко, но ако това помогне за освобождаването на сина ми… и двамата ще сме ви благодарни от сърце.

Оусън кимна.

— Освен това ще осигурите безопасността на член на Гилдията, гражданин на Киралия и Обединените земи, без да се наруши мирът със Сачака. Което въобще не е нещо дребно. — Той се обърна и огледа подредените амфитеатрално кресла. — Ще започнем с Висшите магове.

Сърцето на Сония подскочи, когато Върховният повелител Болкан стана и слезе по стъпалата, последван от още няколко Висши магьосници. Когато Болкан се приближи до нея, някой извика името му отстрани. Всички се обърнаха и видяха, че кралският съветник е слязъл от мястото си.

— Ще ми позволите ли да бъда пръв — попита съветникът лорд Болкан.

Върховният повелител се усмихна и отстъпи встрани.

— Кралят ви пожелава успех — каза й Гларин, след което протегна ръце.

Улавяйки ги, Сония кимна.

— Моля, предайте му моите благодарности, съветник. — Когато мъжът й изпрати енергията си, тя усети как кожата й настръхва. Когато я пое в себе си, Сония почувства лекото усещане, което й подсказваше, че приема повече енергия, отколкото е естествения й капацитет, но когато Гларин приключи, тя нямаше как да прецени колко енергия й е отдал.

Гларин отстъпи встрани и леко се поклони на Болкан. Сония погледна към високия водач на Гилдията. Той я изгледа с познатото леко изненадано изражение. „Сякаш му е толкова трудно да мисли за мен като за Висш маг, колкото на мен ми е трудно да мисля за него като за Върховен повелител. Макар Болкан да е способен водач, в сърцето ми само Акарин е подходящ за тази титла“.

Тя пое ръцете и силата му, след което бавно се изредиха и останалите Висши магове. Всички, с изключение на Калън. Оусън бе решил, че в края на Съвета неколцина магьосници трябва да са запазили цялата си сила. Когато и последният Висш магьосник отстъпи встрани, Сония се обърна към залата.

И сърцето й спря.

Всички кресла бяха празни. Магьосниците се бяха събрали в средата на залата и чакаха. „Е, възможно е онези, които не искат да са доброволци, вече да са се измъкнали навън“ — помисли си тя. Но тълпата, която я чакаше, беше твърде голяма, за да са избягали много.

Сония осъзна, че е спряла да диша и когато първият магьосник пристъпи към нея, тя си пое дълбоко дъх.

Регин. Когато протегна ръце към нейните, в очите му проблесна неочаквано веселие.

— Наистина не знаете колко много хора ви уважават, нали? — промърмори той, докато й изпращаше енергията си.

— Да ме уважават? — Тя поклати глава. — Те не го правят заради мен. Правят го заради един от другарите си магьосници и заради Киралия.

— Това също — призна той. — Но не само.

Регин й отдаде много енергия. Или поне изглеждаше така. Тя го гледаше как се отдалечава, търсейки признаци за физическо изтощение, притеснена, че той ще бъде изморен когато по-късно вечерта потеглят на път, но напред пристъпи следващият магьосник и тя трябваше да се обърне към него.

После дойде следващият и следващият. Лечители, воини, алхимици. Мъже и жени. Стари и млади. Магьосници от Домовете и от другите съсловия. Всички те изричаха по някоя дума, пожелаваха й успех, изразяваха надежда, че с Лоркин се отнасят добре и че той ще бъде освободен, дори я предупредиха да внимава за ичани, когато прекосява пустошта и да се постарае да се върне жива и здрава. Поразена и изненадана, тя се опитваше да изглежда спокойна и горда. Внезапно я връхлетя тъга, когато си спомни едно друго време, когато също стоеше в тази зала, а край нея се изреждаха магьосниците. Тогава те късаха нейната мантия и тази на Акарин и изричаха ритуалните думи на прогонването.

„Защото ние овладяхме черната магия, за да защитим Киралия. Колко много неща са се променили“.

Когато поредният магьосник отстъпи встрани и Сония установи, че няма повече чакащи, тя почувства ужасна умора и облекчение. Едва не се разсмя на глас. Приемането на повече енергия би трябвало да я прави по-силна, а не да я изморява. Сония се съсредоточи върху силата в себе си и установи, че тънка нишка от енергията успява да се измъкне от контрола й. Спомняйки си инструкциите на Акарин, тя подсили бариерата върху кожата си и усети как изтичането спира. След това отново се съсредоточи върху силата в себе си.

Единственият начин да разбере колко силна е станала, бе да прибави броя на магьосниците, които бяха отдали енергията си. Тя нямаше представа дори колко е силен средностатистическият магьосник в Гилдията. „Не съм съхранявала толкова много сила от ичанското нашествие насам, когато бедните ми предложиха силата си в подготовка за предстоящата битка“.

Оусън все още стоеше до нея. Залата се беше изпразнила и вътре бяха само те двамата, Регин и Ротан. Гонгът прозвъня, обявявайки края на Съвета, макар повечето магьосници да не присъстваха, за да го чуят.

— Кое време е? — чу се тя да казва.

Оусън се замисли.

— Мисля, че неотдавна чух гонга на Университета.

Сония го погледна изненадано.

— Толкова късно? — Тя се обърна към Регин. — Почти е дошло времето да товарим каретата.

— Разполагате с още няколко часа. — Оусън се усмихна. — Преди да тръгнете, трябва да се нахраните добре.

Сония усещаше свития си стомах.

— Не съм сигурна, че ще мога.

— Това ще разочарова всички.

Тя го погледна намръщено.

— Защо?

Той се усмихна още по-широко.

— Висшите магове са приготвили прощална вечеря в банкетната зала. Нали не смятахте, че ще ви пуснем, без да се сбогуваме?

Тя го погледна с изумление. Оусън се изкиска.

— Хайде, всички са се събрали във Вечерната зала на по питие и чакат да се присъедините към тях.

Глава 7

Различен подход

Тук таванът е нестабилен — каза Аний. Сери погледна нагоре, забеляза пукнатините в стените и леко хлътналия таван. През него се подаваха тънки корени — сигурно на дървото, което растеше отгоре.

— Ако се наложи да го използваме като маршрут за бягство и Лилия е с нас — продължи Аний, — можем да я накараме да го срути, след като се отдалечим достатъчно, и така да спре онези, които ни преследват. Или можем да го нагласим да се срути. Лилия ще го поддържа с магия, докато монтираме тежестите и въжетата, за да можем да го задействаме от по-далечно разстояние.

Сери кимна. „Харесва ми начинът, по който мисли“.

— Ще я помолим.

— Така, накъде отива това? — Аний се ухили и премина покрай нестабилната отсечка, повеждайки Сери надолу по все по-повредения проход. Той не свършваше с изход, а с дърво, което бе пропаднало през тавана и блокираше пътя. През дупката между два големи корена проникваше слаба сивкава светлина. Тухли и чакъл, пригладени от струпалите се върху тях пръст и мъхове, образуваха неравен наклон, по който изпълзя Аний.

Тя надникна навън, после се обърна към Сери и му махна. Той се изкачи внимателно при нея, двамата си смениха местата и Крадецът надникна през дупката.