Кралицата на изменниците

Стените на стаите представляваха комбинация от тухла и камък. Цепнатините между големите каменни блокове бяха запълнени с парчета тухли, а построените изцяло от тухли стени разделяха грамадните каменни стаи на по-малки помещения, което предполагаше, че първоначално всичко е било построено от камък, а тухлените строежи са били направени по-късно, за да ремонтират и пригодят помещенията.

В една от стаите някой бе надраскал нещо на стената. „Тагин трябва да умре“, разчете той с лекота, тъй като буквите бяха големи и изсечени дълбоко. „Индрия трябва да бъде спечелена“, пишеше с по-дребни. Надписът на някаква изкъртена стена започваше с: „Висшата магия е на… и трябва да бъ…“ В друга, по-голяма стая, чийто таван се беше срутил в единия край, имаше каменна плоча, облегната на стената, върху която се виждаше списък с имена. Той не разпозна нито едно, но пред всичките се виждаше по някое „лорд“ или „магьосник“. Странно, че бяха използвали и двете. Сери реши, че в основата й сигурно има изсечена дата, но светлината на свещта не можа да стигне чак до края, а той нямаше никакво желание да ляга върху тежка плоча, която изглеждаше така, сякаш всеки момент ще падне.

Когато се върна в убежището им, Сери пусна нетърпеливата Аний да продължи с проучванията си. Той остана при Гол и двамата започнаха да обсъждат онова, което Крадецът беше открил и да разговарят за миналото, докато Гол не задряма. Сери установи, че седенето в тишина не го притеснява толкова, колкото бе очаквал, стига да не допускаше в съзнанието си неприятни спомени. В стаята бе спокойно и тихо, и поне този път той не се притесняваше за убийците, които се промъкваха по петите им.

„Добре де, почти не се притеснявам“ — поправи се той.

И сякаш за да разклатят и без това колебливата му вяра, откъм коридора се чуха тихи стъпки. Той се изправи на крака и се изпълни с облекчение, когато на прага се появи Аний.

Тя му се ухили широко и пристъпи напред, за да вземе почти празната кофа с вода.

— Под Университета намерих капеща тръба с прясна вода — каза му Аний. — По-близо е от онази, за която знаеш, но капе също толкова бавно. Ще мине доста време, докато напълни кофата. Хубаво щеше да е да имаме две — едната да оставяме тук, докато другата се пълни. Или пък бих могла да опитам да разширя пукнатината.

Сери поклати глава.

— Може да забележат и да слязат да видят какво става. Помоли Лилия да донесе още една кофа. Или нещо по-здраво.

Аний кимна, хвана кофата под мишница и изчезна.

Сери отново седна; настроението му се беше пооправило. Понякога му се струваше, че въобще не биха могли да живеят тук, камо ли да се чувстват удобно. Нямаха достъп до толкова много неща. Разчитаха изцяло на Лилия за храна — но не и за вода, за щастие. Разполагаха само с купчина стари възглавници, няколко сандъка и студен под, върху който да седят и да спят. Но не беше кой знае колко студено, а и въздухът не беше застоял.

Отново се разнесоха стъпки, но човекът, който се приближаваше, не полагаше усилия да върви тихо. Носеше ботуши или някакви тежки обувки, но пък стъпваше леко.

Лилия. Той се усмихна. Оказа се, че не й беше помогнал напразно. И без това нямаше да я остави да броди сама из престъпния свят на града, но това, че не я бе предал веднага на Гилдията, му спечели един много полезен съюзник. „А и Аний я харесва много“.

Едно плаващо кълбо светлина предшестваше влизането на Лилия в стаята. Тя носеше вързоп и голяма стъклена кана и се усмихна, когато видя Сери. Но когато се огледа, веселото й изражение се изгуби.

— Аний?

— Отиде да донесе вода — каза й той. — Намерила е течаща тръба.

— Дано не е от канализацията. — Тя внимателно остави вързопа върху един от сандъците и започна да го разопакова.

— Каза, че е чиста — отвърна той и примигна изненадано при вида на огромното количество храна, което беше донесла. Хляб и лакирана кутия на два етажа; долният беше пълен със сготвено месо, а горният — със сезонни зеленчуци. Тъй като прислужниците трябваше да пренасят храната до стаите на магьосниците, те използваха практични, добре затварящи се кутии, които запазваха топлината. Макар че количеството нямаше да нахрани повече от трима души, то беше повече от необходимото за един човек. — Това… вечерята ти ли е?

— И на Сония — отвърна тя. — Лорд Ротан я покани за последно преди отпътуването й и вече беше твърде късно да предупредим Джона.

— Какво мирише толкова вкусно? — разнесе се друг глас.

Лилия грейна, когато Аний влезе в стаята.

— Вечерята. Донесох и една маслена лампа и малко свещи.

— Оох! — Аний придърпа кутията към себе си и грабна коматче хляб. Гол също бе успял да се събуди и да стане, без да охка, и сега също се навеждаше над храната.

— Прислужниците няма ли да забележат, че си изяла храната за двама души? — попита Сери, който също посегна към вечерята.

Лилия сви рамене.

— Джона винаги се опитва да ме накара да ям повече, а и е свикнала Аний да се отбива и да изяжда всичко, което забелязва около себе си.

— Хей! — възрази Аний.

Лилия се изкиска.

— Тя няма нищо против.

— Ами ти? — попита Гол и я погледна, сочейки храната.

— Ям повече на обяд — отвърна момичето. — И си пъхам малко хляб и плодове в чантата за по-късно.

— Ротан кани Сония на вечеря за последно. Колко точно „последно“?

Лицето на Лилия стана сериозно.

— Тя ще отпътува утре вечерта. Вече е съобщено официално. Отива, защото лорд Лоркин се е върнал в Арвис и сачаканският крал го е хвърлил в затвора, след като той отказал да предаде Изменниците.

Сери усети как стомахът му се свива. Да разбереш, че детето ти е в затвора… „Но поне е жив и вече не е затворен в тайния град на бунтовниците. С една крачка е по-близо до дома. След последните мирни години и всичките ползи от търговските ни начинания, сачаканците едва ли ще застрашат всичко, като убият магьосник от Гилдията“.

Трябваше да признае обаче, че не познаваше Сачака толкова добре, че да е сигурен в това.

— Радвам се, че не й казахме, че сме тук — рече той. — Оставаше и за това да започне да се тревожи.

Аний кимна.

— И на Лилия сега ще й бъде по-лесно да ни помага, когато няма да се налага да се крие от Сония.

— Но само тя може да ни защити, ако Гилдията разбере, че сме тук — каза Гол, поклащайки глава.

— Ами Калън? — попита Аний, поглеждайки към Лилия.

Момичето сви рамене.

— Не ми се иска да разчитам на него.

— В такъв случай трябва да внимаваме да не ни открият — каза Сери. — Ти разговаря ли с Калън? Има ли някакви новини за нас?

— Разговарях и няма — отвърна Лилия. Тя въздъхна. — Като че ли не е склонен да ми се доверява.

— Просто трябва да го спечелиш — каза й Аний.

Докато Гол сърбаше останалия в кутията сос, Сери избърса ръцете си в кърпата, в която бе увита храната.

— Междувременно — каза той на Лилия, — трябва да погледнеш Гол. Ако раната заздравява добре, трябва да дойдеш с мен до входа към гилдийските тунели. Никой от нас няма да е наистина в безопасност, докато не намерим начин да го блокираме така, че никой да не може да минава през него. Ако това означава да срутим покрива, то значи трябва да го направим. — Той се обърна към Аний. — След това искам да ми покажеш маршрутите за бягство. Може би те ще ни отведат по-близо до местата, където прислужниците изхвърлят нещата, от които магьосниците нямат нужда.

Двете момичета се ухилиха.

— Малко разследване ще бъде забавно — каза Лилия.

— Ти нямаш ли уроци за учене? — попита Сери.

Лицето й се намръщи.

— Винаги имам уроци. — Тя въздъхна, после погледна укорително Аний. — Цялото забавление е само за теб.

Аний поклати глава.

— Това ще го кажеш чак когато се сдобия с меко легло и редовна гореща баня.

Очите на Лилия се разшириха в подигравателно извинение.

— Всъщност като спомена за баня и телесна миризма…

Макар да го очакваше, тя едва успя да избегне удара на Аний по рамото й. Кискайки се, Лилия отскочи от нея и отиде при Гол.