Страница 14 из 102
Те бяха очаровани от присъствието й. Не всеки ден се случваше ученик или магьосник да упражнява бойните си умения срещу черен магьосник. Като че ли слабото й представяне дори не ги притесняваше, защото занятията включваха предимно демонстрации, в които се използваше съвсем малко магия. Не й позволяваха да отнема и съхранява магия — дори ако й я предлагаха доброволно. Но Лилия трябваше да признае, че когато упражненията не изискваха от нея да взима решения или да поема инициативата, тя ги намираше за също толкова интересни, колкото и останалите ученици.
Черната магия определено променяше динамиката на боевете. Тя смяташе, че възможността да извлича магия от противника щеше да е най-полезното й умение, но се оказа, че не е така. Все пак трябваше да се приближи достатъчно близо до човека, да разреже кожата му и да разбие естествената бариера срещу външни магически влияния. А когато успееше да изтощи врага си достатъчно, за да успее да свърши това, в него вече не бе останала почти никаква магия.
Съхраняването на енергия й даваше много по-голямо предимство. Тя се смущаваше от това, че щом й отдадяха енергията си, обикновените магьосници ставаха безполезни. Освен това си беше плашещо да осъзнае колко значима я правеше това, как я издигаше над останалите. И как я превръщаше в мишена.
Когато ставаше въпрос за истински сблъсък, тя почти винаги взимаше погрешните решения, действаше прибързано или се колебаеше твърде дълго. Когато последната й атака срещу „врага“ се разби безплодно върху щита му, Черният магьосник Калън прекрати схватката.
— По-добре е — каза й той. После огледа Арената. Високите шпилове, които поддържаха невидимата магическа бариера, защитаваща външния свят от ударите на упражняващите се ученици, хвърляха къси сенки върху земята. — Достатъчно за днес — рече той, поглеждайки към обучаващите се Воини. — Можете да си вървите.
Всички изглеждаха изненадани, но не възразиха. Калън изчака да излязат през късия тунел, след което тръгна редом с Лилия.
— Лилия, почакай малко — каза той, когато излязоха от другата страна.
Той не каза нищо, докато останалите ученици не се отдалечиха достатъчно, но след това въздъхна. Лилия го погледна и видя, че се мръщи, но когато забеляза погледа й, чертите му се изгладиха. Тя наведе поглед и зачака оценката му.
— Уменията ти се подобряват — каза той. — Може и да не ти се струва така, но започваш да реагираш правилно на различните предизвикателства.
— Така ли? — Тя примигна изненадано. — Вие изглеждате толкова… разочарован.
Калън сви устни и погледна към Университета.
— Просто се дразня на собствените си недостатъци.
Когато се вгледа в него, тя забеляза напрежението му. Нещо в очите му й напомни за Наки и я прониза внезапна болка. Наки, със същия изтормозен поглед, което обикновено водеше директно до запалването на мангала за роет.
Внезапно Лилия се досети и я полазиха тръпки. Веднъж или два пъти тя бе долавяла миризмата на роет от Калън. Никога преди занятия по воински умения, за щастие. Не й харесваше мисълта да се бие срещу някой или да разчита на щита на човек, който взима опиати, намаляващи способността му да контролира действията си.
Ако не беше пушил роет преди този урок, дали сега не изпитваше огромно желание? Затова ли прекъсна по-рано занятието?
Той отстъпи встрани и започна:
— Е, това е всичко…
— Имам съобщение от Сери — каза тя.
Той се спря и погледът му се изостри.
— Да?
— Бил е нападнат. Някой го е предал. Трябва да се скрие и да остави хората да си мислят, че е мъртъв. Известно време няма да можете да се срещате с него. Твърде е рисковано.
Калън сбръчи вежди.
— Ранен ли е?
Тя поклати глава и се изпълни с признателност към загрижеността му. „Не го очаквах. Може да не е чак толкова студен и суров, както си мислех“.
— Един от телохранителите му беше ранен, но вече е добре. Моли да не казвате на никого, че е жив, и да му изпращате съобщения през мен и Аний.
— Често ли се виждаш с Аний?
Тя кимна.
Очите му се присвиха.
— Нали не напускаш земите на Гилдията, за да се срещаш с нея?
— Не.
Той я изгледа замислено, сякаш се чудеше дали лъже или не.
— Сери би искал да знае дали имате някакъв напредък в откриването на Скелин — каза му тя.
— Никакъв. Проверихме няколко следи, но досега не се е появило нищо обещаващо.
— Има ли нещо, за което да попитам Сери?
Погледът, който й отправи, не прикриваше скептицизма му.
— Не. Ако открия нещо, което той иска да узнае, ще му го предам. — Той отново погледна към Университета. — Можеш да си вървиш.
Лилия подтисна една въздишка, поклони се и си тръгна. След няколко крачки се обърна и успя да зърне Калън, преди той да се изгуби зад сградата на Университета. Тя предположи, че се е отправил към магьосническите жилища.
„Дали отива да си вземе дозата роет? — зачуди се Лилия. — Дали не ми каза нищо за преследването на Скелин защото смяташе, че не е моя работа да го знам, или просто защото бързаше да стигне до наркотика? И защо аз не изпитвам такова желание?“ Не беше пушила роет от месеци. От миризмата му понякога й се приискваше, но не до такава степен, че да се откаже от намерението си никога повече да не го опитва. Дония, собственичката на пивницата, която бе помогнала на Лилия да се скрие от Лорандра и Гилдията, й каза, че наркотикът влияе по различен начин на хората.
„Предполагам, че просто съм извадила късмет. — Тя почувства как в нея се надига съчувствие към Калън. — А на него просто не му е провървяло“.
— Кажи ни какво знаеш и ще те пуснем.
Лоркин не можа да потисне смеха си. Сачаканецът, който го разпитваше, се стегна леко от реакцията му и очите му проблеснаха.
— Защо се смееш?
— Бих могъл да ти кажа всякакви неща. Как ще разбереш, че това е истината?
Мъжът се усмихна, но в очите му нямаше веселие. „Той знае, че съм прав“. Когато срещна погледа му, Лоркин усети как го полазват тръпки. В тях проблясваше острота. Търпение, което показваше, че го очакват още дълги часове разпити. Това беше само началото. Само една секунда от милионите, които го очакваха.
Все още не бяха опитали да разчетат Съзнанието му. Нещо ги възпираше. „Нежеланието да прекъснат връзките с Обединените земи?“ Но тогава защо изобщо го затвориха?
„Едва ли са се отказали напълно“. Накрая все пак щяха да се опитат. И щом опитат и не успеят да разчетат съзнанието му, те ще разберат, че са пожертвали приятелските отношения с Обединените земи за нищо. И когато се освободят от ограниченията на дипломатическите отношения, нищо нямаше да им попречи да го измъчват; но тогава отново щяха да се изправят пред същия проблем — нямаше как да знаят дали им казва истината.
Вероятно можеха да проверят истинността на думите му по друг начин. Сигурно се надяваха, че хвърлянето му в затвора, неудобството и страхът ще го накарат да им позволи да разчетат съзнанието му.
За миг дори му се прииска да приключат веднъж завинаги с това. Изкуши се да се подложи доброволно на разчитане на съзнанието, за да ускори нещата. Но после се замисли върху поредицата от абсурдни лъжи, които би могъл да каже на разпитващия го сачаканец. Щеше да е забавно, поне известно време. „Но не още — каза си той. — Днес е едва вторият ден. Можеш да издържиш много повече от това“.
Другият сачаканец се появи на вратата, носейки купа. Седящият на стола ашаки го погледна, усмихна се и отново се обърна към Лоркин.
— Кажи ни нещо за Изменниците — нещо съвсем дребно — и ще ти дадем нещо за ядене.
Вкусната миризма достигна до обонянието на Лоркин. Стомахът му се сви и изкурка от глад. Сутринта му бяха дали вода, която той бе изпил пестеливо, но откакто го бяха затворили, не беше получавал никаква храна. Устоя на поривите да използва лечителската магия, за да притъпи нарастващия глад, защото не искаше да използва енергията; която бе получил от Тивара. Тя не можеше да бъде възстановена, а сигурно щеше да му потрябва.