Страница 11 из 102
Сери протегна ръка към една кифличка с месо, отхапа от нея и задъвка замислено. Навън все още имаше верни хора. Те щяха да започнат да се тревожат, ако не се свържеше с тях. Дори може би щяха да предположат, че той, Гол и Аний са мъртви. Какво ли щеше да стане тогава? Сери не си правеше илюзии, че ще преминат на страната на Скелин. Най-вероятно Крадецът-отстъпник щеше да поеме контрола над територията на Сери. Не лично. Щеше да уреди да мине в ръцете на някой негов съюзник.
— Нека си мислят, че сме мъртви — каза Гол.
Сери погледна изненадано приятеля си. Не очакваше точно това. „Какво очаквах? Че Гол ще се опита да се изправи и да се престори на по-здрав, отколкото е всъщност, вместо да стане причина да изгубя територията си? Или ще ми каже да го оставя тук? Все благородни постъпки. Нима съм толкова суетен, че очаквам приятелите ми да се жертват заради мен? — Сери се намръщи. — Не, не е това. Просто не очаквах Гол да се предаде преди мен“.
— Следващия път няма да успееш да се измъкнеш — каза Гол. — Сега извадихме късмет. Лежах си там и се опитвах да разбера кой е казал на хората на Скелин, че си в дома на Кадия. Кой ни е предал? Дали са имали друг избор? Не можеш да спреш Скелин да изнудва и подкупва собствените ти хора. Той има твърде много съюзници, твърде много пари. А и вече…
— … вече изгубих територията си — завърши Сери. В гърдите му се надигна горчивина. Но това чувство беше толкова познато и изхабено, че можеше само да го накара да се почувства изморен. За пръв път го бе усетил след убийството на Селия и момчетата, и оттогава бе свикнал с него.
— Нека си мислят, че си мъртъв. Нека Скелин се надуе, нека свали гарда. Може би когато няма кой да му се противопоставя, някои други хора ще опитат. Може да му поставят капан, да го предадат на Гилдията.
Това бе изкушаващо. Много изкушаващо.
— Искаш да останеш тук? — попита Сери, преструвайки се, че не вярва в това.
— Да. — Гол погледна към Аний и Лилия. — Вие какво мислите?
Аний сви рамене.
— Бихме могли да блокираме входа към подземията на Гилдията — да ги срутим, ако смяташ, че така ще е по-безопасно. Има други коридори, които излизат в гората, така че ще имаме маршрут за бягство. Имам предвид онези, които не водят до сградите на Гилдията. — Аний погледна към Лилия. — Ще намерим начини да носим храна и вода тук долу.
Лилия кимна.
— Сигурна съм, че Сония ще помогне.
— Не, не можем да й кажем. — Сери се поколеба, изненадан от убеждението в гласа си. Защо не искам Сония да помогне? — Няма да й хареса. Ще поиска да ни изкара от града. Ще каже на Калън. — Той не вярваше на Калън, и то не само защото мъжът бе пристрастен към роета.
— Няма — отвърна Лилия, макар гласът й да не прозвуча особено уверено.
— Сери е прав — каза Гол. — Сония заминава за Сачака. Тя или ще уведоми някой по върховете на Гилдията, че сме тук, или ще ни изкара навън.
— Значи… щом не искате и Калън да знае — рече Аний, — в такъв случай повече няма да можете да работите с него.
— Така е. — Сери се обърна към Лилия. — Но не е необходимо да се свързваме директно с него. Бихме могли да му кажем, че е по-безопасно, ако общуваме чрез съобщения, които Лилия ще му доставя.
— Ако останем тук, без да се свързваме с хората ти, няма да има какво да му съобщаваме — посочи Аний.
— Да, но той ще може да ни информира какво става навън — отвърна Сери, — преди да се откаже от нас като източник на информация. И да се надяваме, че междувременно ще намерим начин отново да бъдем полезни — което няма как да стане, ако Сония ни изпрати извън града.
Четиримата се спогледаха и кимнаха.
— Добре, първо двете с Лилия трябва да намерим решение за задоволяване на основните ни нужди, като храна и вода — рече решително Аний и се изправи. — А след това да се погрижим тук да стане по-безопасно и удобно.
Сери се усмихна на решителността й. Ако й позволеше, тя щеше да започне да ги командва всичките.
— Не — възрази Крадецът. — Това няма да е първото.
Тя го погледна и се намръщи озадачено.
— Нима?
Той кимна към кошницата.
— Първо ще ядем.
Ако имаше някаква пролука в етикета, която позволяваше на сачаканците да отказват посещението на някой неканен гост, на Деннил му се искаше да я знае. Не че не искаше да види влизащия през входа на Дома на Гилдията ашаки. Той копнееше да се срещне с този мъж. Но подозираше, че посетителят му е тук с официално поръчение и че Денил въобще няма да е доволен да го чуе.
„Да бъдеш приятел с врага определено усложнява нещата“.
Когато Ачати влезе в стаята, Денил се вгледа в лицето му в търсене на намек, че носи добри новини, макар да знаеше, че вероятността за това е минимална. Той се изненада, когато откри съжаление и извинение. Очакваше да се сблъска с грижливо поддържано неутрално изражение.
— Добре дошъл в Дома на Гилдията, ашаки Ачати — каза Денил, като леко се поклони по киралийски маниер.
— Искаше ми се поводът да е по-приятелски — отвърна Ачати. — Това е официално посещение, но ми се иска, ако е възможно, да протече непринудено, като между приятели.
Денил покани Ачати да седне, като самият той се настани в голямото кресло.
— Зависи от това как ще протече официалната част — отвърна сухо посланикът.
— Тогава нека първо приключим с нея. — Ачати се поколеба, поглеждайки към Денил. — Крал Амакира иска да убедите Лоркин да отговори на всички въпроси, свързани с Изменниците.
— Съмнявам се, че ще постигна някакъв успех.
— Ако му заповядате, възможно ли е да откаже?
— Да.
— Това приемливо ли е?
— Изборът не е негов, нито мой.
— Но той е ваш подчинен. Би трябвало да изпълнява заповедите ви.
— Зависи от заповедите. — Денил сви рамене. — В Гилдията и дори извън нея ние нямаме… навика да изпълняваме сляпо заповеди, С изключение на заповедите на краля, но дори тогава съветниците му имат право да изразят своето мнение и препоръки, без да бъдат наказвани — макар да са длъжни да изпълнят заповедите му, дори и да не са съгласни с тях.
— Вие сте също така посланик — и не само на Гилдията, До пристигането на посланик Тайенд вие говорехте от името на всички Обединени земи. Макар това вече да не се отнася до Елийн, вие все още представлявате останалите.
— Да, така е. — Денил разпери ръце. — Но не мога да взимам решения от тяхно име.
— Значи според вас само един от владетелите на Обединените земи може да заповяда на Лоркин да отговаря на въпросите?
— Само киралийският крал. Владетелите на другите държави не могат да дават заповеди на киралийските магьосници.
Ачати повдигна вежди.
— Как успявате да поддържате ред?
Денил се усмихна.
— Повечето от нас са достатъчно умни, за да разбират, че безредието ще доведе до загуба на свобода и просперитет. А онези, които не го разбират… ами, останалите ги контролираме. Вземете например закона, който забранява на магьосниците да участват в политиката. Макар да не се прилага строго, съществуването му ограничава по-амбициозните сред нас.
Ачати се замисли върху думите му, а Денил се възползва от възможността да му зададе въпрос.
— Крал Амакира размишлявал ли е върху възможността Лоркин просто да няма информация, която да му разкрие? Все пак защо Изменниците ще му разрешат да се върне в Арвис, ако той знае нещо, което да им навреди?
Ачати го погледна.
— Тогава защо не отговаря на въпросите ни?
— Може би е просто изпитание.
— На какво? Лоялността му към Изменниците?
Денил се намръщи на предположението, че Лоркин вече е предан на друг.
— Или към Киралия. А може би дори не е изпитание за Лоркин.
Ачати присви очи.
— Нима е изпитание за крал Амакира?
Денил разпери ръце.
— И на Гилдията, крал Мерин и Обединените земи.
— Поставени сме в ситуация на конфликт, за да се разбере какво ще се случи? — Ачати кимна. — Обмислихме и този вариант.