Кинг и Максуел

– В момента специалистите от ФБР разглобяват Звяра на части, надявайки се да разберат откъде е дошла атаката.

– Тя е започнала от търговски спътник, използван преди време от правителството – отвърна Едгар. – Той би трябвало да е тотално прочистен от поверителни материали, но Грант очевидно е попаднал на такива и умело ги е използвал, за да стигне до джипиеса, който управлява навигацията и контролира останалите важни функции на президентската лимузина. Готов съм да се обзаложа, че експертите от ФБР ще открият в нея купища допълнителен софтуер, чрез който Грант я е командвал дистанционно.

– Присъединявам се към твоето мнение – кимна Мишел. – В един момент лимузината просто започна да се управлява сама. Агентът зад кормилото не беше в състояние да направи нищо. Тя просто смени посоката, ускори ход и ние се озовахме във водата. А по-късно се оказа, че не работи и системата за подаване на кислород.

– Допълнителният софтуер – кимна Едгар.

– Няма сигурни коли, след като успяха да хакнат дори Звяра – въздъхна Мишел.

– Абсолютно вярно – невъзмутимо отвърна Едгар. – Това за пореден път доказва, че като разчитаме изцяло на технологиите, вървим към гибел.

– Все още не сме разбрали кой е снасял поверителната информация – подхвърли Мишел. – Грант е знаел за секретната мисия на Уинго в Афганистан, а това означава, че някой му е подал детайлите.

– А какво ще кажеш за маршрута на президента? – изгледа я Едгар. – Грант е бил наясно кога колата му ще стъпи на моста с точност до секунда.

– Информацията за присъствието на президента на официално събитие във Вирджиния я имаше в медиите – каза Шон. – Но Грант не е могъл да знае кога кортежът му ще напусне града. Освен ако не е използвал цяла мрежа съгледвачи.

– Но без вътрешна информация той би научил за събитието в самия ден, не по-рано – възрази Мишел. – Пътуването на президента не беше чак толкова широко отразено, най-малко пък маршрутът, който ще избере. В същото време Грант със сигурност е разполагал с няколко опции, избирайки за нападението най-добрата от тях.

– Все пак би могъл да се сдобие с маршрута от някого. Но този човек няма как да е същият, който му е подал информация за мисията в Афганистан.

– Аз продължавам да мисля, че това е бил Дан Маршал – заяви Мишел. – Той все пак е тъст на Грант Не твърдя, че го е направил умишлено. Може би Грант е използвал и други източници. А след като е толкова добър, че е успял да хакне президентския спътник, нищо не му е коствало да хакне и компютъра на Маршал в Пентагона.

– Само ако е бил предварително убеден, че ще получи нещо – възрази Едгар. – И друг път се е случвало някой да хакне Пентагона, но специалистите там бързо разбират това.

– Добре, да приемем, че си прав – колебливо кимна Мишел. – В такъв случай какво правим сега? Върху кого ще се концентрираме? Дали пак да не отскочим до къщата на Тревър Дженкинс?

– ФБР вече я е преровило от пода до тавана – поклати глава Шон. – А аз силно се съмнявам, че той ще се върне у дома за чифт чисто бельо. Вероятно вече е във Венецуела, на път окончателно да изчезне. Не е проблем с неговия дял от един милиард евро.

– Все пак едно такова посещение няма да ни навреди – каза Мишел. – Освен ако нямаш по-добра идея...

– Знаех, че ще го кажеш – усмихна се Шон.

– В такъв случай да вървим на лов – скочи на крака тя и бръкна в джоба си за ключовете на колата.

82.

Насочиха се към къщата на Дженкинс. Навън вече беше тъмно, а вятърът се усилваше. Небето обещаваше нов проливен дъжд съвсем скоро. Мишел леко потръпна и се извърна към Шон.

– Така и не ти благодарих както трябва – каза тя.

– За какво? – попита той заинтригувано.

– Ох, не знам вече. Може би защото ми спаси живота?

– Ти сама си спаси живота, Мишел. Аз само ти предложих как да го направиш.

– Човек като теб трудно приема комплименти.

– Добре че този път не те наръгаха с нож. Удавянето беше единствената ти заплаха.

– Пак ли ще ми се цупиш?

Шон въздъхна и направи несполучлив опит да се усмихне.

– Вече сме водили този разговор – каза тя.

– И никога не сме стигали до някакво решение.

– Защото няма решение, ако продължаваме да се занимаваме с тази работа. Между другото, спокойно можеш да забравиш предложението си ти да продължиш сам, а аз да пека курабийки.

– Не съм ти предлагал да печеш курабийки.

– И слава богу, защото не ме бива. Ти обичаш да се въртиш в кухнята.

Той понечи да отговори, но погледна през страничното стъкло и стреснато промърмори:

– По дяволите!

– Какво има? – попита Мишел.

– Помниш ли, че когато наблюдавахме къщата на Саут, имах чувството, че вече сме били там?

– Да, само че не помнеше защо и кога.

– Е, сега си спомних. Искрено се надявам да съм сбъркал.

– Нещо свързано с Грант?

– Не, става въпрос за изтичането на информация.

При тези думи Шон измъкна телефона си и набра някакъв номер.

– Едгар, обажда се Шон. Ще можеш ли да направиш още едно последно хакване тази вечер? – Изчака отговора и кимна. – В Пентагона. Сега чуй какво ми трябва...

Изтекоха два часа, преди Едгар да се обади с отговорите, които очакваше Шон. Като бонус беше успял да събере и малко допълнителна информация за въпросния човек.

– Хората трябва да крият далеч по-старателно следите си в мрежата – промърмори Едгар. – Просто вече не са достатъчни два прокси сървъра, три фиктивни айпи адреса, изфабрикувано дигитално сливане в Хонконг и програма за битово разпръскване на информацията, произволно движеща се по информационните потоци с реасемблация на платформа в Дубай.

– Не мисля, че те разбрах, Едгар – потърка слепоочията си Шон. – Всъщност изобщо не схващам за какво говориш, но имам един въпрос: възможно ли е да стигнат до теб?

– Аз съм окей – отвърна Едгар. – Нали знаеш, че националната сигурност...

– … е над всичко – довърши вместо него Шон, прекъсна връзката и се извърна към Мишел.

– От намръщената ти физиономия разбирам, че желанието ти не е било изпълнено – отбеляза тя. – Но по принцип беше прав...

– Ще те упътвам към мястото, на което отиваме.

– Шон? – настоятелно го изгледа тя.

– Не сега, Мишел – строго каза той. – За бога, недей сега!

Тръгнаха нагоре по алеята, свършваща пред вратата на масивната ъглова къща. Шон натисна звънеца. Отвътре се чуха стъпки. Миг по-късно на прага застана Къртис Браун, съпругът на Дейна. В очите му трепна изненада.

– Виж ти! – възкликна той. – Мислех си, че вече гостувате на някоя от големите телевизии. Нали станахте национални герои.

– Ще ни поканиш ли да влезем, Къртис? – мрачно попита Шон.

– Разбира се – отвърна домакинът и направи крачка встрани. Какво се е случило?

– Знам, че е късно, но искам да ти задам няколко въпроса, свързани с Дейна.

– Окей. Тя вече е много по-добре. Според лекарите най-късно след седмица ще бъде преместена в отделението за рехабилитация.

– Чудесна новина.

Браун затвори след тях и ги покани в хола.

Шон се огледа. Просторното помещение беше обзаведено с удобни ѝ елегантни мебели.

– Личи си вкусът на Дейна – каза той.

– Прав си. – Аз умея да водя сражения, но не разбирам нищо от вътрешен дизайн и съчетаване на цветове. Там съм пълен невежа.

След тези думи Браун ги покани с жест да седнат и се отпусна на едно кресло.

– Какво мога да направя за вас?

– Не ни каза, че напускаш армията – рече Шон.

– А ти как разбра? – изненадано го погледна генералът.

– Вярно ли е?

– Да. Две звезди са ми напълно достатъчни. Ако бях решил да се боря за още една или две, със сигурност щяха да ми изгорят бушоните. Просто ми писна.

– И се местиш в Малайзия, така ли?

Браун скочи на крака и се втренчи в лицето му.