Кинг и Максуел

Пръстите на Едгар Рой барабаняха по клавиатурата с настървеност, която изненадваше дори самия него. Но нещата не вървяха на добре. Когато тръгваше на електронен лов, той почти никога не оставаше разочарован. Разни хора правеха постоянни опити да скрият нещо, но много рядко успяваха. Просто защото той беше в състояние да следи дигиталните пакети на всички екрани едновременно, независимо от коя част на света пристигат. Не правеше нищо друго, освен да седи и да гледа. Умът му беше устроен така, че можеше да се ориентира и в най-големия хаос и безпогрешно да анализира причините, следствията и крайните резултати на ситуации, които на пръв поглед нямаха нищо общо помежду си.

Вече беше успял да се сдобие с информация за мерцедеса на Грант – нещо, което не беше особено трудно. В момента беше паркиран в дълбоката провинция, на място, което отстоеше на повече от сто километра западно от планинската хижа. Изпрати поредния есемес до Шон, а след това се залови със следващата си задача: спътника.

Но тук удари на камък. Все още не можеше да засече птичката, която Грант евентуално бе наел. Разбира се, той би могъл да използва псевдоним или, което беше по-вероятно, някоя подставена фирма. Вече беше проверил всички търговски спътници и държавни платформи. Оставаше му да се заеме с категорията между тях – търговски спътници, наети от правителството. Шон беше казал, че Грант е много ядосан на правителството. Може би беше решил да го захапе.

Когато нещо привлече погледа му, пръстите му продължаваха да пробягват по няколко клавиатури едновременно. Веднага натисна един-два допълнителни клавиша и насочи вниманието си към двойка съседни монитори. За обикновения наблюдател това би било тежка битка, но за Едгар си беше почивка. Вероятно защото беше свикнал да наблюдава по петдесет монитора едновременно. Спомни си за молбата на Шон – да проследи с джипиес мерцедеса на Алън Грант. И той току-що го беше направил. Нещо, което полицията използваше непрекъснато. Джипиес чипът в електронния мозък на автомобила позволяваше това да стане сравнително лесно. Бордовите компютри на съвременните автомобили бяха изключително сложни, но веднъж свързани с други системи, ставаха лесна жертва на хакерите. А в момента Едгар Рой действаше именно като хакер.

Но докато потоците информация заливаха монитора, изражението на лицето му ставаше все по-загрижено. Не! Това не можеше да е истина!

76.

– Да надушваш дим? – попита мъжът.

Двамата пазачи седяха на една пейка в предната стая с преметнати през рамо кобури. Единият четеше списание, а другият играеше видеоигри на телефона си.

– Да – кимна той и смръкна няколко пъти.

Погледнаха към прозореца.

– Преди малко мълния подпали едно дърво. Може да е от него.

– Много е далече – поклати глава колегата му. – А и този порой веднага го е изгасил. Не може да дими толкова силно.

Станаха и се заеха да оглеждат стаята.

– Я виж! – възкликна първият пазач.

Димът се промъкваше през малка цепнатина в стената.

Втурнаха се натам.

– Ще се опитам да го изгася, но според мен гори самата стена. Тая къщичка е пълен боклук. Може би бурята е предизвикала късо съединение. – В очите му се четеше загриженост.

– По-добре да се преместим в резервното убежище – каза другият. – Ще ида да ги изведа.

Минута по-късно се появи от съседната стая, побутвайки пред себе си Тайлър и Кати. И двамата бяха с кърпи на очите и вързани ръце. Бинт скриваше драскотината върху ръката на Кати, причинена от куршума на Грант. Той се беше прицелил добре, за да я рани леко. Куршумът беше прогорил кожата ѝ, без да прониква навътре. Но изтече много кръв, а болките бяха ужасни.

– Хайде, по-живо! – викна мъжът.

Другият вече ги чакаше пред вратата.

– По пътя ще му докладвам какво сме решили да направим – каза той.

Излязоха на верандата, примирени с мисълта, че ще станат вир-вода, докато тичат към колата. Все още не знаеха, че е излишно да се тревожат за това, тъй като изобщо нямаше да стигнат до нея.

Един юмрук разби ченето на първия пазач. Той рухна на земята, сякаш го беше цапардосала мечка гризли. Другият изкрещя, пусна децата и посегна за пистолета си. В следващия миг съзря трите дула на сантиметри от черепа си, мъдро се отказа от намерението си и вдигна ръце.

Изправен над мъжа, когото току-що беше нокаутирал, Сам Уинго намръщено разтриваше кокалчетата си.

– Това ме накара да се почувствам добре – подхвърли на Шон той.

– Тате! – задавено изкрещя Тайлър, разпознал гласа на баща си.

Уинго изтича към него и бързо го развърза.

Шон направи същото с Кати, която се разплака. Той я прегърна и каза:

– Всичко е наред, Кати. Вече няма от какво да се боиш.

– Той стреля по мен! – изхлипа тя.

Шон погледна превързаната ѝ ръка и я прегърна още по-здраво.

– Ще си плати за това! – зарече се той. – Ще си плати за всичко!

Натовариха децата в колата.

Шон стъпка малкия огън от вестници и парцали, поляти с бензин от някаква туба, която откри под навеса. Не искаше хижата да изгори, макар че дъждът плющеше с пълна сила и мокреше всичко. Уинго пристъпи към него.

– Брилянтна тактика – похвали го той.

– Когато работи добре, всяка тактика е брилянтна – промърмори Шон.

– Благодаря ти, приятелю! – развълнувано добави Уинго.

– Знам какво изпитваш, Сам – тихо отвърна Шон и сложи ръка на рамото му.

Маккини и Литълфийлд вече бяха натоварили в джипа двамата охранители, оковани в белезници. Шон надникна вътре.

– Току-що проверих пощата си – тихо рече той. – Използвахме джипиес и вече разполагаме с координатите на нашия човек. Паркирал е насред нищото, край някаква стара радиостанция в полето.

Литълфийлд кимна и измъкна телефона си.

– Дай ми адреса и веднага ще изпратя Отряда за борба с тероризма да го провери – изръмжа той.

Шон се подчини, а след това спря поглед на двамата пленници.

– Още ли не са изпяли всичко?

– Искат адвокат – отвърна Литълфийлд. – И са прави, защото става въпрос за отвличане, опит за убийство и заговор за осъществяване на терористичен акт. – Изрече тези думи на висок глас, за да ги чуят и мъжете, за които се отнасяха. После се обърна към Маккини. – Хей! Те всъщност имат ли право на адвокат, ако ги обявим за терористи или въоръжени врагове?

– Работил съм известно време като адвокат – обади се Шон. – Според мен опитайте да ги откарате директно в Гуантанамо.

– Аз съм американски гражданин! – извика единият от пазачите.

– Това няма значение, когато планираш нападение срещу страната си – ледено отвърна Маккини, а после се извърна към Шон и с усмивка добави: – Май обещава да стане весело...

– Може би – кимна Шон. – Но той все още е на свобода.

– Важното е, че спасихме децата – изтъкна Литълфийлд.

– Така е. Наистина е важно.

– Но? – изгледа го Маккини.

– Но отвличането едва ли е било част от главния им план, нали?

Алън Грант гледаше втренчено в екрана. Може би за последен път. Намираше се в камерата на някогашната радиостанция. Френетичната дейност навън беше стихнала и наоколо беше пусто. Останал беше единствено той. Екипът беше свършил работата, за която беше повикан.

Огледа маршрута за последен път и потвърди програмата. После погледна часовника си. Скоро всичко щеше да приключи. Дългогодишните му кошмари най-после щяха да изчезнат. Не успя да се измъкне без драскотини и не беше сигурен дали ще отърве затвора. Но в крайна сметка си струваше. Децата му щяха да имат майка си. Щяха да живеят добре, защото тя имаше много пари. Щяха да са скандализирани от постъпката му, разбира се. Но единствено той можеше да прозре справедливостта във всичко това. Чувстваше се дори късметлия, тъй като сегашният президент беше повторил грешката на предшественика си, допусната преди толкова години. Защото този момент можеше и изобщо да не настъпи.