Кинг и Максуел

Дете за дете. Ти отвлече моето, аз ще отвлека твоето. Но за разлика от теб аз мога да избирам между три.

Грант скочи на крака толкова бързо, че удари коляното си в ръба на бюрото.

Втурна се навън и закуцука към колата си. Набра в движение домашния си телефон, но никой не вдигна. Опита мобилния на съпругата си, но резултатът беше същият.

Караше бързо, но пристигна пред дома си едва два часа по-късно и изскочи от колата. Видя ги миг преди да се втурне в къщата.

Жена му, двете по-малки деца и черният лабрадор. Най-малкото беше в количката си, бутана от петгодишната му дъщеря. Явно се прибираха от разходка.

– Какво правиш у дома по това време, Алън? – изненадано попита Лесли Грант, но като видя изражението на лицето му, загрижено добави: – Наред ли е всичко, скъпи?

– Къде е Дани?

Тя го погледна недоумяващо.

– Още е на училище. Следобед ще се прибере с автобуса.

Дъщеря им заряза количката и хукна към баща си.

Грант разтърка чело и се помъчи да се усмихне, докато я вдигаше на ръце.

Лесли се приближи до него. Грант потупа лабрадора по главата и направи опит да изглежда спокоен.

– Добре ли си, Алън? – попита тихо тя.

– Татко е добре – обади се дъщеря им, която се казваше Маргарет, но я наричаха Маги, като баба ѝ. Малките ѝ длани се притиснаха в бузите му. – Татко е добре.

– Какво ще кажеш да ви заведа на обяд? – предложи той. – Става ли?

– Ще ми трябват няколко минути да се подготвя – отвърна Лесли.

– Добре, и без това трябва да взема някои неща от колата си. След двайсет минути?

– Чудесно – кимна тя и поведе децата и кучето към къщата.

На прага спря и се обърна. В очите ѝ имаше тревога.

Телефонът в джоба му започна да вибрира отново, когато беше на крачка от колата си.

Той сведе поглед към есемеса на дисплея.

Прекрасно семейство, Алън. Дано си остане такова. Не се безпокой за кучето, няма да го закачам.

Грант рязко се обърна, търсейки с очи подателя.

Наоколо нямаше никого. Той пусна телефона в джоба си.

Това усложняваше нещата. Проблемът с децата беше сериозен, но не нарушаваше плановете му. Дори Уинго да го беше надушил, нямаше доказателства за нищо. Самият той можеше да натисне спусъка, когато пожелаеше, без никой да го заподозре в нещо незаконно.

А когато всичко приключеше, щеше да потърси начин да се разправи с Уинго. И с онези двамата, Кинг и Максуел.

Скрита зад паркираните коли в дъното на улицата, Мишел свали бинокъла и погледна към Шон, който седеше зад волана. Уинго се беше настанил на задната седалка и наблюдаваше Грант през собствения си бинокъл.

– Ти беше прав, Шон – каза тя. – Това наистина го обърка. Прилича на заблудено в храсталаците ловджийско куче, неволно подплашило птиците, които дебне.

– Точно това очаквах – доволно се усмихна Шон.

– Дали ще го накара да се замисли?

– Той има семейство, също като мен – обади се Уинго. – Едва ли иска да им се случи нещо лошо.

– Естествено, че не, но… – започна Мишел.

– Но няма да се откаже от генералния си план – довърши Шон. – Това искаше да разбереш, нали?

Мишел кимна.

– Казано иначе, ситуацията със заложниците няма да повлияе на намеренията му.

– Спътници, откраднати пари, конспирация срещу правителството, изтичане на информация – започна да изброява Шон.

– А мотивът зад всичко това е самоубийството на родителите му след аферата "Иран-контра" – добави Мишел. – Работата ми изглежда сериозна.

– Но нищо от това не може да ни послужи пред ФБР – въздъхна Шон. – Литълфийлд ще ни вземе за луди. Или още по-лошо, ще провали операцията с някои прибързани действия.

– Искаш да разбереш повече неща за този спътник, нали? – подхвърли Уинго.

– Опитвам се. Едновременно с това се опитвам да открия и информатора на онзи блогър, но нещо ми нашепва, че в момента стоим точно срещу неговия дом. Мисля, че това дава отговор на тази част от ребуса.

– Ще разполагаме с доказателства само ако Едгар успее да открие връзка между Грант и Джордж Карлтън – каза Мишел.

– Това би било доказателство за изтичане на информация, но не и за престъпление – отбеляза Шон. – Докато не бъде доказано, че Грант е откраднал поверителна информация, правото му на свободно изразяване на мнение ще бъде по-силно от всички евентуални доводи на прокуратурата.

– Какво правим тогава? – попита Уинго.

– Трябва да разберем какво е предназначението на спътника. Ако успеем, вероятно ще можем да прескочим няколко хода и да му вземем царя.

– Май не правиш разлика между дамата и шаха – отбеляза Мишел.

– Това е така, защото не знам коя игра играе Грант.

– Какво можем да направим? – попита Уинго.

– Спътник – обяви след кратко замисляне Шон.

– Този въпрос вече го уточнихме – скептично го погледна Мишел.

– Нямам предвид този спътник, а друг.

Тя опря длан в челото му.

– Да не би да имаш температура?

– Просто се питам откъде се появи Грант. Със сигурност не от офиса си в центъра. След нашия есемес му трябваха цели два часа, за да се прибере у дома. Но по това време на деня пътуването от Вашингтон до тук би му отнело най-много трийсет минути.

– Вярно е – замислено промълви Мишел. – Въпреки че кара сравнително нов мерцедес, а тези коли задължително имат джипиес.

– Джипиесът се управлява от спътник – отбеляза Шон.

– Значи въпросът е как да се доберем до спътник, който следи неговия… – Тя млъкна, погледна го с очакване и добави: – Едгар!

– Кой е този Едгар, когото непрекъснато споменавате? – попита Уинго. – да не би това да са инициали на компютърна система или нещо подобно?

– Нещо подобно – отговори Шон.

73.

Оставиха Уинго в мотела и продължиха към фермата на Едгар. Той се съгласи да помогне в момента, в който разбра за какво става въпрос.

– Май е крайно време да те назначим на щат, Едгар – отбеляза Мишел. – Ще направим страхотен екип, защото тъй и тъй използваме твоите умения доста по-често от правителството...

Едгар я погледна заинтригувано.

– Колко плащате? – попита той.

– Съмнявам се, че можем да ти предложим заплатата, която получаваш в момента – побърза да се намеси Шон. – Просто нямаме възможностите на Чичо Сам...

– Нито пък дълговете му – язвително добави Мишел.

– А какви допълнителни стимули предлагате? – попита Едгар. – В момента имам четири седмици платен отпуск и пълни социални осигуровки. Плюс безплатна закуска и обяд, плюс ведомствен апартамент в центъра с много хубава гледка.

– Ами… – заекна Шон. – Според мен Мишел просто се пошегува, Едгар – объркано добави той.

Но гигантът сякаш не го чу.

– Ще си помисля – рече той.

Шон погледна нервно партньорката си.

– Какво се случи току-що? – прошепна той.

– Не съм много сигурна – прошепна в отговор тя.

Шон изпъна рамене и вече с нормален глас попита:

– Значи мислиш, че можеш да го направиш, Едгар? Имам предвид проследяването...

– Дадохте ми номера на колата на Грант. От него лесно ще стигна до регистрацията, а тя от своя страна ще ми даде всичко останало.

Пръстите му затичаха по клавиатурата.

– Имам един въпрос, просто от любопитство – подхвърли Мишел. – Не получаваш ли травми вследствие повторяемостта на едни и същи движения?

– Не.

– А колко време ще ти трябва да го проследиш чрез джипиеса? – попита Шон.

– Не много. Като свърша, ще ви се обадя.

Излязоха от фермата и се качиха в колата си.

– Според мен той реши, че наистина му предлагаме работа – обади се Мишел.

– Че ти му я предлагаш! – язвително я поправи Шон.

– Не говорех сериозно. Освен това не можем да си го позволим.

– Знам – каза Шон. – Но не можем постоянно да му искаме услуги, и то безплатно. – Замълча за момент, после извърна глава да я погледне. – Или можем?