Кинг и Максуел

– Мога да говоря дори с дъвка в устата! – сопна се той, помълча за момент и мрачно добави: – Или поне можех...

– Ще кажем ли на Уинго?

– Не. И без това едва издържа. Една такава новина ще го побърка.

– Тогава какво ще правим?

– Ще се срещнем при Едгар. Дано открие нещо в проклетата флашка, за да хванем тия гадове на мушката, преди да е станало късно!

След час Шон спря пред фермата на Едгар. Небето се беше поразчистило донякъде и слънцето надничаше между сивите облаци. Наетата от Мишел кола вече беше там – нещо напълно нормално при нейния стил на шофиране. Минавайки покрай нея, той пипна капака. Дори не беше топъл. Вероятно бе карала бясно през целия път. А досега не е глобявана нито веднъж, каза си той и поклати глава.

Почука и влезе в къщата.

Приведена над рамото на Едгар, Мишел се взираше в мониторите върху бюрото.

– Не е била на гости у приятел – рече Едгар в момента, в който го зърна. – Проникнала е с влом в нечий дом, а това е престъпление!

– И аз ѝ казах същото – въздъхна Шон, забеляза чашата в ръката на Мишел и попита: – Кафето топло ли е? В главата ми е мътилка!

Едгар отговори с многозначителен поглед и това прогони желанието му да навлиза в подробности.

– Има кафемашина с капсули – информира го Мишел.

Шон излезе от стаята да си направи кафе, след което се върна и застана край бюрото на Едгар.

– И тъй, с какво разполагаме?

– Купища файлове, които трябва да бъдат прегледани – отвърна Мишел.

– А какво стана с проследяването на айпи адреса на информатора?

– Разбих три от петте кода – рече Едгар.

– Хей, това е страхотно!

– Не чак толкова, защото останалите два са изключително трудни – поклати глава Едгар. – Този човек е знаел какво върши.

Въодушевлението на Шон се стопи.

– След като ти не можеш да ги разбиеш, аз не виждам кой друг ще успее – унило промърмори той.

– Не съм казал, че не мога, а само че са трудни.

– Оттук може да изскочи нещо – обади се Мишел и кимна към един монитор.

– Какво е това? – присви очи Шон.

– На пръв поглед фактура за закупено самолетно гориво – обади се Едгар.

– Но първият поглед може да се окаже измамен – добави Мишел.

– В смисъл?

Вместо отговор Едгар натисна няколко клавиша. Страницата изведнъж се изпълни с неразбираеми знаци и символи.

– Това вече съм го виждал – изпъшка Шон. – Прави го личният ми компютър, когато реши да полудее и да превърне документите ми в пълна безсмислица.

– Обикновена засечка – успокоително промърмори Едгар. – Получава се, когато компютърът не е в състояние да разчете кода на страницата. Случва се по редица причини, включително повреден файл или проблем с разчитането на шрифта. Ако знаеш какво вършиш, лесно можеш да я отстраниш – това, което току-що направих. Но тук има и нещо друго...

– Какво?

– Код – отвърна Мишел.

– Искаш да кажеш, че в тези безсмислици е скрит код? – вдигна вежди Шон.

– Специалистите по сигурността на киберпространството го наричат злато в боклука – поясни Едгар. – На практика е много ефикасно, тъй като се случва на всеки. Но въпреки това си остава засечка в софтуера, нищо повече.

– А ти очевидно виждаш нещо повече – отбеляза Мишел.

– Когато използваш Стената, виждаш всичко – скромно отвърна Едгар.

– И тъй, какво ти говори този код? – нетърпеливо попита Шон.

– Доказва комуникация с неизвестен контакт, но аз съм почти сигурен, че става въпрос за айпи адреса на вашия блогър, тъй като бариерите срещу достъп са почти същите като тези на източника от другата страна.

– Какво представлява всичко това? – повтори Шон.

– Поредица от цифри.

– И какво означават?

– Ако трябва да гадая, приличат на спътникови координати – отвърна Едгар. – И преди съм виждал такива. Все още не съм ги разшифровал напълно, затова не мога да определя точното местоположение на източника.

– Птичка в небето? – погледна към тавана Шон. – Какво общо има това с всичко останало?

– Очи, които виждат всичко – промърмори Мишел и бавно отпи глътка кафе. – Колко може да струва една такава птичка?

– Много – отвърна Едгар. – Най-напред трябва да я създадеш, а това никак не е евтино. След това трябва да я качиш горе, което също не е евтино. Повечето хора с подобни нужди просто наемат пространство на някоя от съществуващите платформи.

– И това ли е възможно? – вдигна вежди Мишел. – Наемаш пространство на спътник, както се наема апартамент?

Едгар кимна и продължи да чука по клавиатурата.

– Правят го непрекъснато. Има бизнеси, които изцяло зависят от спътниците. Част от онези, които използва правителството, също са собственост на търговски компании.

– Правителството? – изгледа го Шон. – Но как се справя със сигурността?

– Има няколко начина. Най-добрият е да се наеме целият спътник.

– Това трябва да струва купища пари – промърмори Шон.

– Например един милиард евро – подхвърли Мишел.

Забележката ѝ го накара да я стрелне с поглед.

– Така ли мислиш? Някой си е купил спътник? Но защо?

– Не знам – каза Мишел и отпи още една глътка кафе. – Но след като спътниците са толкова скъпи, един милиард би трябвало да свърши добра работа.

– Определено – кимна Едгар.

– Колко струва купуването или наемането на спътник? – изгледа го Шон.

Едгар протегна лявата си ръка, за да използва една от съседните клавиатури. Резултатът се появи на друг монитор. През цялото време дясната му ръка продължаваше да чука по клавиатурата пред него, а очите му се местеха между двата монитора.

– Това зависи от големината на спътника и от обхвата му – промърмори той. – Изграждането на нов струва между половин и два милиарда. Размерите варират от петстотин килограма до два тона и повече, колкото тежи един камион. Но има и други модели, които аз наричам факли.

– Защо?

– Защото изграждането им е много евтино – да речем, милион или по-малко. Качват ги в орбита чрез някоя от онези ракети носители, които се дават под наем. Платформата се разпределя между клиентите на ниски цени – понякога едва няколкостотин долара седмично. Това им гарантира възвръщане на инвестициите плюс добра печалба. След две години или по-малко птичката се насочва обратно към Земята и изгаря в атмосферата. Затова им викам факли.

– Но тези евтини спътници едва ли имат обхвата на по-големите и по-скъпите, нали?

– Естествено, че нямат. Дори в Космоса получаваш това, за което си платил. Гравитацията не се начислява. Последното беше шега – усмихна се Едгар.

– Ясно, разбрах. А колко спътника летят в небето?

Едгар натисна още няколко клавиша.

– Малко над хиляда. Повечето от тях са държавна собственост – на Щатите, Русия и Китай, които ги разпределят между държавни, частни и военни потребители. Но има и много други държави, които притежават свои спътници или част от тях. Почти всички, които се дават под наем, са разположени на така наречената "геостационарна орбита" – за разлика от правителствените, които са в ниска околоземна орбита.

– А за какво се използват те? – попита Мишел.

– За комуникации – с готовност отговори Едгар. – Тоест за бързо прехвърляне на информация до различни точки по света. Телефонни услуги, навигация, компютърни мрежи и всичко останало. Стената зависи от тях, а следователно и аз.

– Защо Алън Грант би купил или наел спътник? – замислено промълви Шон.

– За шпионаж? – подхвърли Мишел.

– Кого да шпионира? – погледна я скептично той. – И защо трябва да краде един милиард евро? Едгар твърди, че може да се наеме част от спътник за много по-малко пари. Според мен именно Грант е информаторът на блогъра. А правителството е бясно. Ти видя с очите си колко е притеснен президентът Коул. Ако се окаже, че цялата работа е отмъщение на Грант за това, което се е случило с баща му след аферата "Иран-контра", спътникът със сигурност фигурира в плана му.