Анна в рокля от кръв

– Здрасти, Кармел.

– Здрасти. Как ти се струва „Сър Уинстън“?

Наум се заричам никога да не наричам училището „Сър Уинстън“.

– Не е лошо, благодарение на обиколката с теб тази сутрин. Между другото, повечето хора ми викат Кас.

– Каз?

– Да. Ама по-меко, със „с“. Какво ядете на обяд тук?

– Обикновено си взимаме пица оттам.

Тя кимва леко с глава и аз се обръщам в тази посока.

– Е? Защо се премести в Тъндър Бей, Кас?

– Заради гледката – казвам и се усмихвам. – Честно, няма да повярваш, ако ти кажа.

– Пробвай ме – казва тя.

Пак ми идва наум, че Кармел Джоунс знае точно как да получи това, което иска. Но също така ми дава възможност да бъда напълно честен. Устата ми се раздвижва, за да оформи думите „Анна, тук съм за Анна“, когато скапаната армия на троянците се изсипва зад нас в поточна линия от тениски на отбора по борба на „Сър Уинстън Чърчил“.

– Кармел – казва един от тях.

Без да погледна, знам, че е или доскоро е бил гадже на Кармел. Начинът, по който казва името ѝ, някак лепне в устата му. Начинът, по който Кармел реагира, като повдига брадичка и свива вежди, ме кара да си мисля, че по-скоро става дума за бивш.

– Идваш ли довечера? – пита той, като напълно ме игнорира.

Поглеждам го развеселен. Типичната спортна звезда, която си брани територията.

– Какво има довечера? – питам аз.

– Всяка година има „Парти на ръба на света“ – Кармел извърта очи към тавана. – Открай време го правим на първия учебен ден.

Открай време, или поне откакто излезе филмът „Правилата на привличането“.

– Звучи готино – казвам.

Не мога да продължавам да не обръщам внимание на неандерталеца зад мен, затова протягам ръка и се представям.

Само най-големият задник би отказал да стисне ръката ми. Но явно току-що съм срещнал най-големия от всички задници. Той само кима към мен и казва:

– К’во става?

Не се представя, но Кармел го прави.

– Това е Майк Андовър.

Сочи към останалите.

– А това са Чейс Пътнам, Саймън Пери и Уил Розенбърг.

Всички те само ми кимат, като пълни нещастници, освен Уил, който се здрависва с мен. Той е единственият, който не изглежда като тотален скапаняк. Носи якето си с емблемата на отбора леко неглиже и с отпуснати рамене, сякаш малко го е срам от това. Или сякаш малко го е срам от тази компания.

– Идваш ли, или не?

– Не знам – отговаря Кармел. Звучи раздразнена. – Ще видя.

– Ще сме на водопадите към десет – казва той. – Кажи, ако искаш да те закарам.

Когато той си тръгва, Кармел въздъхва.

– За какво говорят? Водопадите? – питам аз с престорен интерес.

– Партито е на водопадите Какабека. Всяка година го местим, за да не се усетят ченгетата. Миналата година беше на водопадите Троубридж, но всички доста се изплашиха, когато...

Тя млъква.

– Когато какво?

– Нищо. Това са просто страшни истории.

Май ще ми излезе късметът. Обикновено минава поне седмица, преди да има удобен преход към разговори за духове. Не е много лесно да се повдигне тази тема.

– Обожавам страшните истории. Всъщност умирам си за една такава история.

Сядам срещу нея и се облягам на лакти.

– А и е хубаво някой да ми покаже нощния живот на Тъндър Бей.

Тя ме поглежда право в очите.

– Можем да отидем с моята кола. Къде живееш?

Някой ме следи. Усещането е толкова силно, че имам чувството, че очите ми искат да изскочат през черепа и да разтворят косата на тила ми, за да погледнат. Прекалено горд съм да се обърна – минал съм през твърде много страхотии, за да ме изплаши някакъв си жив нападател. Има и лек шанс да ставам параноичен. Но не мисля така. Има нещо там и това нещо още диша, което ме кара да се чувствам некомфортно. Мъртвите имат простички мотиви: омраза, болка, обърканост. Искат да те убият, защото само това им остава. Живите имат нужди и този, който ме следи, иска мен или нещо мое. Това ме изнервя.

Упорито гледам напред, като спирам често, моткам се излишно и чакам търпеливо на всеки пешеходен светофар. В главата си се упреквам, че съм идиот, задето отложих купуването на нова кола, и се чудя къде да се покрия за няколко часа, да си събера мислите и да избегна шанса да бъда проследен до къщи. Спирам, свалям кожената раница от рамото си и ровичкам вътре, докато напипвам ножницата, в която е камата ми. Нервите ми започват сериозно да се опъват.

Минавам покрай гробище, някакъв тъжен презвитериански неподдържан буренак – надгробните плочи окичени с мъртви цветя и окъсани от вятъра панделки, изцапани с кал. Близо до мен има една плоча, паднала като мъртва на земята също като човека, погребан под нея. Колкото и да е тъжно наоколо, също така е и тихо, застинало и това малко ме успокоява. Една жена стои в средата, стара вдовица, която се взира в гроба на съпруга си. Вълнено палто виси на раменете ѝ като на закачалка, а тънка кърпичка е вързана под брадичката ѝ. Толкова съм разсеян от това, че някой ме следи, че ми отнема минута да осъзная, че носи палто през август.

Буца засяда в гърлото ми и се прокашлям. Тя обръща глава към звука и виждам, дори отдалеч, че няма очи. Само два сиви камъка, където някога са били очите ѝ. Гледаме се един друг, без да мигаме. Бръчките по бузите ѝ са толкова дълбоки, че изглеждат като нарисувани с черен маркер. Сигурно си има история. Някоя разтърсваща тъжна приказка, която ѝ е дала камъни вместо очи и я води обратно тук да се взира в гроба, който сега подозирам, че е нейният. Но в момента някой ме следи. Нямам време за това.

Отварям раницата си и вадя камата, само колкото да проблесне острието. Старицата оголва зъби в беззвучно съскане. После тръгва назад и отстъпвайки бавно, потъва в земята, а ефектът е като някой, който слиза по ескалатор. Не усещам страх, само глуповат срам, че ми отне толкова време да разпозная, че е мъртва. Може би щеше да се опита да ме изплаши, ако беше достатъчно близо, но тя не е от типа духове-убийци. Ако бях някой обикновен човек, сигурно дори нямаше да я забележа. Но аз имам око за тези неща.

– Аз също.

Подскачам, като чувам гласа точно до рамото ми. Някакво момче стои до мен, кой знае откога е там. Има пършива черна коса и очила с черни рамки, слабо, дългуресто тяло, скрито под дрехи, които далеч не са по мярка. Имам смътен спомен, че съм го виждал в училище. Той кима към гробището.

– Страшничка е тая старица, а? – казва той. – Не се тревожи. Безвредна е, тук е през ден. А аз мога да чета мисли само когато хората яко са се замислили за нещо.

Той се усмихва с половин уста.

– Но ми се струва, че на теб често ти се случва яко да си замислен за нещо.

Чувам тупване и осъзнавам, че съм изпуснал нещо. Звукът е от камата, която се удря в дъното на раницата. Знам, че той е преследвачът ми, и чувствам облекчение, че съм бил прав. В същото време приемам факта, че има телепатични способности, за леко объркващ.

Срещал съм телепати и преди. Някои от приятелите на баща ми имат такива способности в различна степен. Той често казваше, че това може да е от полза. Аз основно го намирам за отблъскващо. Когато за пръв път се запознах с един негов приятел, Джаксън, когото сега доста харесвам, облепих вътрешността на бейзболната си шапка с алуминиево фолио. Какво? Бях на пет. Мислех, че върши работа. Но сега нямам под ръка нито шапка, нито фолио, затова се мъча да мисля слабо... каквото и да значи това.

– Ти кой си? – питам. – Защо ме следиш?

И тогава се сещам. Той е дал следата на Маргаритката. Някакво момче с телепатични способности, на което му се иска да види малко екшън. Защо му е иначе да ме следи? Как иначе ще знае кой съм? Той ме е чакал. Чакал ме е да се появя в училището, като някаква шантава змия в тревата.

– Искаш ли да хапнем нещо? Умирам от глад. Не те следя чак толкова отдавна. Колата ми е малко нагоре по улицата.

Той се обръща и тръгва, протърканите краища на крачолите на дънките му метат тротоара. Ходи като наритано куче, с наведена глава и ръце, натъпкани в джобовете. Не знам откъде е изкопал прашното си зелено яке, но предполагам, че е от някой магазин за неизползвани военни униформи.