Анна в рокля от кръв

Не знам защо и наум говоря в шифър. Това с „хвърлянето на пешкира“. Сам се чудя какво точно имам предвид. Това е термин от бокса – когато треньорът хвърли пешкира, значи иска да прекрати мача. Аз по-скоро смятам да сваля гарда, да се облегна на въжетата. Да симулирам. Да го накарам да мисли, че губя мача. Това е известната стратегия на Мохамед Али. Остави го да се приближи и после го свали на земята.

А каква е моята симулация? Че ще убия Анна.

Май е най-добре да ѝ кажа.

В кухнята майка ми кълца на ситно листа от някаква билка. На плота има буркан със зелена течност, която мирише на нещо средно между кисели краставички и дървесна кора.

Анна разбърква съдържанието на една тенджера на печката. Кармел се суети около вратата към мазето.

– Какво има долу? – пита тя и я отваря.

Анна потръпва и ме поглежда. Какво ще открие Кармел, ако слезе долу? Объркани влачещи се трупове. Едва ли. Появяването на духовете, изглежда, се предизвиква от чувството за вина у самата Анна. Ако Кармел въобще се натъкне на нещо, то сигурно ще бъде влага и прах, или най-много мистериозно да се затръшне някоя врата.

– Нищо, което да ни интересува в момента – казвам аз, отивам до нея и затварям вратата. – Горе върви доста добре. При вас как е?

Кармел свива рамене.

– Аз нищо не правя. Малко е като готвенето, а аз не мога да готвя. Но те май се справят добре – тя бърчи нос. – Малко бавно става.

– Добрата отвара си отнема време – усмихва се майка ми. – Ако бързаш, става нестабилна. А и ти много помогна, Кармел. Тя почисти кристалния сервиз.

Кармел се усмихва, но поглежда към мен и извърта очи.

– Мисля, че ще отида да помогна на Томас и Морфран.

Като излиза от кухнята, ми се ще да беше останала. Сега сме само аз, Анна и майка ми и в стаята се усеща странно напрежение. Трябва да си кажем разни неща, но не пред майка ми.

Анна се покашля.

– Мисля, че това е готово, г-жо Лоууд – казва тя. – Има ли какво друго да направя?

Майка ми ме поглежда.

– Засега не, мила. Благодаря ти.

Докато прекосяваме дневната на път към фоайето, Анна вдига глава, за да надзърне какво се случва горе.

– Нямаш представа колко е странно – казва тя. – Да има хора в къщата ми и да не ми се иска да ги разкъсам на парчета.

– Ще свикнеш.

Тя бърчи нос.

– Ти си... как го каза Кармел преди малко? – Поглежда в земята, после пак към мен. – Смешно магаре.

Смея се.

– Бързо учиш.

Излизаме на верандата. Закопчавам якето си. Така и не съм го свалял; къщата не е отоплявана от половин век.

– Харесвам Кармел – казва Анна. – В началото не беше така.

– Защо не?

Тя свива рамене.

– Мислех, че е приятелката ти – тя се усмихва. – Но това е глупава причина да не харесваш някого.

– Може и така да е. Но мисля, че Кармел и Томас са напът да се съберат.

Облягаме се на къщата и усещам изгнилите дъски зад себе си. Не изглеждат много здрави; като се отпускам на тях, имам чувството, че аз ги подпирам, а не те мен.

Болката в главата ми става по-настойчива. Започва да ме боли хълбокът, както когато си тичал прекалено дълго. Трябва да питам дали някой не носи болкоуспокояващо. Но това е тъпо. Едва ли магия се лекува с аспирин.

– Започва да те боли, нали?

Тя ме гледа загрижено. Оказва се, че неволно съм разтривал слепоочията си.

– Добре съм.

– Трябва да го подмамим да дойде тук, и то скоро – тя започва да крачи до парапета и обратно. – Как смяташ да направиш това? Кажи ми.

– Смятам да направя това, което винаги си искала – казвам аз.

Отнема ѝ малко време да се досети. Ако е възможно човек да изглежда наранен и благодарен едновременно, то това е изписано на лицето ѝ.

– Не се радвай предварително. Ще те убия само малко. Ще бъде по-скоро като ритуално пускане на кръв.

Тя се намръщва.

– Това ще свърши ли работа?

– С всички допълнителни призоваващи заклинания, които в момента се забъркват в кухнята, мисля, че да. Би трябвало да му подейства като на куче от детска анимация, което се носи след количка с хотдози.

– Това ще ме отслаби.

– Колко?

– Не знам.

Мамка му. Истината е, че и аз не знам. Не искам да я нараня. Но кръвта е ключът. Потокът на енергия през острието ми към и аз не знам къде, би трябвало да го привлече, както воят на водача на глутницата би привлякъл вълк. Затварям очи. Един милион неща могат да се объркат, но е твърде късно да мисля за друг план.

Болката между очите ми ме кара да мигам начесто. Виждам леко размазано. Дори не знам дали ще съм в състояние да работя с камата, ако се забавим още много с подготовката.

– Касио. Страх ме е за теб.

Засмивам се.

– Сигурно имаш право.

Стискам очи. Болката не е пронизваща. Това сигурно щеше да е по-добре, на приливи и отливи, за да имам време да се съвзема помежду им. Но тя е постоянна и побъркваща. Няма облекчение.

Нещо хладно докосва бузата ми. Нежни пръсти се плъзгат в косата над слепоочията ми и я отмятат назад. После усещам как тя докосва устните ми, много внимателно, и когато отварям очи, се взирам в нейните. Отново ги затварям и я целувам. Когато се отделяме един от друг – след известно време – се облягаме на къщата, допрели чела едно в друго. Ръцете ми обгръщат извивката на гърба ѝ. Тя продължава да гали слепоочията ми.

– Не мислех, че някога ще направя това – прошепва тя.

– Нито пък аз. Мислех, че ще те убия.

Тя се ухилва. Мисли си, че нищо не се е променило. Греши. Всичко се е променило. Всичко, откакто дойдох в този град. Сега знам, че ми е било писано да дойда тук. Че когато чух нейната история, разбрах, че тази връзка и този интерес са имали причина.

Не ме е страх. Въпреки парещата болка между очите ми, въпреки че онова нещо идва, за да ме унищожи, въпреки че е способно с лекота да извади далака ми и да го спука като балон, пълен с вода, аз не се страхувам. Тя е с мен. Тя ми дава смисъл и ще се спасим един друг. Ще спасим всички. И после ще я убедя, че трябва да остане тук. С мен.

Отвътре се чува леко издрънчаване. Сигурно майка ми е изпуснала нещо в кухнята. Нищо особено, но Анна подскача и се отдръпва. Присвивам се и изохквам. Май обиаманът вече започва да работи по далака ми, като го кара да омеква от рано. Всъщност къде точно е далакът на човек?

– Кас – възкликва Анна. Връща се, за да ме остави да се облегна на нея.

– Остани тук – казвам.

– Никъде няма да ходя.

– Остани завинаги – дразня я аз, а тя ми хвърля поглед, сякаш си плача да бъда удушен.

Целува ме отново, а аз не пускам устната ѝ; принуждавам я да се дърпа и тя започва да се смее. Но после пак става сериозна.

– Нека просто да се съсредоточим в това, което трябва да направим тази нощ – казва тя.

Това, което трябва да направим тази нощ. Но фактът, че тя ме целуна отново, говори много по-силно.

Готови сме с приготовленията. Лежа по гръб на прашния диван и притискам бутилка хладка минерална вода до челото си. Очите ми са затворени. Светът е много по-приятен в тъмното.

Морфран се опита да ми направи ново прочистване или противодействие, или каквото там се казва, но то изобщо не проработи толкова добре, колкото първия път. Мънкаше някакви напеви и драскаше по кремък, което създаваше приятни малки пиротехнически ефекти, после намаза лицето и гърдите ми с нещо черно, приличащо на сажди, което миришеше на сяра. Болката в хълбока намаля и спря да се опитва да се качи в ребрата ми. Болката в главата ми олекна до умерено пулсиране, но пак ми е доста гадно. Морфран изглеждаше разтревожен и разочарован от резултата. Каза, че щяло да се получи по-добре, ако имал под ръка прясна кокоша кръв. Макар че ме боли, все пак се радвам, че нямаше живи пилета наоколо. Щяхме да сме жестока гледка.

Още помня думите на обиамана: че мозъкът ще изтече през ушите ми, или нещо такова. Надявам се да не е имал предвид буквално.

Майка ми седи в един фотьойл до краката ми. Ръката ѝ разсеяно разтрива пищяла ми. Все още ѝ се иска да избягаме. Всичките ѝ майчински инстинкти казват да ме повие като бебе и да ме отнесе оттук. Но тя не е коя да е майка. Тя е моята майка. Затова сега седи и се готви за бой рамо до рамо с мен.