Анна в рокля от кръв

Това им е една от особеностите на призраците. Може да са били нормални, или сравнително нормални, докато още са дишали, но веднъж като умрат, и стават типичните обсесивни маниаци. Това, което им се е случило, им става фикс идея и те се заключват в този най-лош момент като в капан. Нищо друго не съществува в техния свят освен острието на ножа или усещането за ръцете, които ги стискат за гърлото например. Имат навика да ти показват тези моменти, най-често с лична демонстрация. Ако знаеш историята им, не е трудно да предвидиш какво ще направят.

В онзи конкретен ден в Портланд майка ми ми помагаше да кача кашоните в новата си стая. Тогава още ползвахме евтини кашони и валеше; в горната си част повечето бяха станали на каша. Помня, че се смеех колко се намокрихме и как оставяхме локвички във формата на обувки по линолеума в коридора. По топуркащите ни стъпки някой би помислил, че цяло семейство хипогликемични лабрадори се нанася в къщата.

Случи се на третия курс по стълбите. Шляпах с обувки и цапах навсякъде, бях извадил бейзболната си ръкавица от кашона, защото не исках да стане на петна от водата. И тогава го усетих – нещо се плъзна покрай мен надолу по стълбището, като леко се потърка в рамото ми. Нямаше нищо гневно или припряно в това докосване. Не съм казвал на никого, заради това, което се случи после, но чувството бе като майчино докосване, сякаш някой внимателно ме отмества от пътя си. Тогава за момент си помислих, че е била майка ми, която ме гони на шега, и се завъртях към нея с широка усмивка на лицето, точно навреме, за да видя как призракът на една жена се превръща от вятър в мъгла. Сякаш беше увита в чаршаф и косата ѝ беше толкова бледа, че можех да видя лицето ѝ през задната част на главата ѝ. Бях виждал призраци и преди. Като растях с баща ми, това беше редовно като руло „Стефани“ в четвъртък. Но никога не бях виждал някой да блъска майка ми толкова силно, че да я накара да полети във въздуха.

Опитах се да я хвана, но сграбчих само кашона и едно парче мокър картон остана в ръката ми. Тя падна назад, а призракът затрептя триумфално. Успях да видя изражението на майка ми през висящия във въздуха чаршаф. Колкото и да е странно, си спомням, че видях кътните ѝ зъби, докато падаше, и че има две дупки в горните кътници. Това се сещам, като си мисля за този инцидент: гадното, обръщащо стомаха усещане, като видях кариесите на майка ми. Тя се приземи на стълбите по задник и издаде тих звук, нещо като „О!“, после се търкули надолу, докато гърбът ѝ се удари в стената. После не помня нищо. Не помня дори дали останахме в тази къща. Разбира се, баща ми сигурно е ликвидирал призрака – най-вероятно още същия ден – но аз не помня нищо друго от Портланд. Всичко, което знам, е, че след това баща ми започна да използва Тибалт, който тогава беше още малко коте, а майка ми все още накуцва в деня преди буря.

Тибалт гледа към тавана, души стените. Опашката му потрепва от време на време. Следваме го, докато той проверява целия долен етаж. Леко му се изнервям в банята, където, изглежда, забравя, че има работа да върши и вместо това иска да се търкаля по хладните плочки. Щракам с пръсти. Той присвива презрително очи, но става и продължава инспекцията.

На стълбите забавя ход колебливо. Не съм разтревожен. Това, за което следя, е дали ще започне да съска към нищото и дали ще седне тихо да се взира в празнотата. Колебанието не значи нищо. Котките могат да виждат призраците, но нямат предчувствия. Следваме го нагоре по стълбите и по навик хващам ръката на майка ми. Кожената чанта е на рамото ми. Камата е вътре и усещането е успокояващо, моята лична версия на медальона на Сейнт Кристъфър2.

Има три спални и баня с тоалетна на горния етаж, плюс малко таванско помещение, до което се стига по дърпаща се стълба. Мирише на прясна боя, което е добре. Новото е хубаво нещо. Няма шанс нещо мъртво и сантиментално да се е закачило там. Тибалт се завърта в банята и после влиза в една от спалните. Заглежда се в гардероба, чиито шкафчетата висят отворени, и хвърля презрителен поглед на незастланото легло. После сяда и започва да чисти предните си лапи.

– Тук няма нищо. Да си внесем нещата и да я запечатаме.

При споменаването на физически труд мързеливият котарак обръща глава и ръмжи по мой адрес, зелените му светлоотразяващи очи са кръгли като стенни часовници. Пренебрегвам го и се пресягам към надигащата се вратичка на таванското помещение.

– Ау!

Поглеждам надолу. Тибалт се е покачил по мен като по дърво. Сграбчвам го с две ръце за гърба, а той впива четири комплекта нокти в кожата ми. И мърка, скапаното животно.

– Просто си играе, миличък – казва майка ми и внимателно освобождава дрехите ми от всяка лапа. – Ще го сложа обратно в клетката и ще го оставя в една от спалните, докато внесем кашоните. А ти защо не потърсиш тоалетната му в ремаркето?

– Супер – казвам саркастично.

Но все пак уреждам котката с храна, вода и котешка тоалетна в новата спалня на майка ми, преди да пренесем останалите ни вещи в къщата. Отнема ни само два часа. Ние сме експерти в това. Но все пак слънцето вече залязва, когато майка ми привършва с вещерските си занимания в кухнята: вари масла и билки, за да намаже вратите и прозорците, с което фактически поставя преграда пред всичко, което не е било вътре, като пристигнахме. Не знам дали работи, но не мога сто процента да кажа и че не работи. Винаги сме били в безопасност в домовете си. Със сигурност знам обаче, че ще смърди на сандалово дърво и розмарин.

След като къщата е запечатана, паля малък огън в задния двор и с майка ми изгаряме всяка намерена джунджурийка, която може да е имала някакво значение за предишните обитатели: огърлица от лилави мъниста, оставена в едно чекмедже, няколко ръчно ушити кухненски ръкавици и дори една кибритена кутийка, която изглежда твърде запазена. Не искаме някакви призраци да се връщат за нещо забравено. Майка ми натиска с мокър палец челото ми. Усещам мирис на розмарин и сладникаво масло.

– Мамо.

– Знаеш правилата. Всяка нощ през първите три дни.

Тя се усмихва и в светлината от огъня кестенявата ѝ коса изглежда като жарава.

– Ще те пази.

– Ще ми предизвика акне – протестирам аз, но не посягам да се избърша. – Започвам училище след две седмици.

Тя не казва нищо. Само се взира в омазания си с билки палец, сякаш всеки момент ще го притисне между собствените си очи. Но после премигва и го бърше в крачола на дънките си.

Градът мирише на смог и на неща, които гният през лятото. По-голямо свърталище на духове е отколкото си мислех, цял слой кипи под рохкавата пръст: шепот зад смеха на хората или необяснимо движение, което засичаш с крайчеца на окото. Повечето са безобидни – малки тъжни студени петна или тихи стенания в тъмното. Размазани бели сенки, които се появяват само на полароидни снимки. Нямам работа с тях.

Но там някъде има нещо, което ме вълнува дълбоко. Някъде там е това, за което дойдох, това, което е достатъчно силно да изстиска живеца от дишащи гърла. Пак си мисля за нея. Анна. Анна в рокля от кръв. Чудя се какви ли трикове ще се опита да ми приложи. Чудя се дали ще е умна. Дали ще се рее из въздуха? Дали ще се смее, или ще пищи?

Как ще се опита да ме убие?

Глава четвърта

Какво предпочиташ да бъдеш: троянец или тигър?

Майка ми задава този въпрос, наведена над тигана, докато прави палачинки от царевично брашно. Това е последният ден, в който мога да се запиша в гимназия; учебните занятия започват утре. Знам, че тя искаше да го свършим по-рано, но беше заета да се сприятелява с няколко търговци в централните части на града, с цел да ги накара да рекламират бизнеса ѝ с предсказване на бъдещето и да види дали биха продавали окултните ѝ стоки. Явно някакъв производител на свещи, който живее малко извън града, се е съгласил да ползва някаква смес от масла за направата на продукта си, нещо като свещ и молитва за здраве две в едно. Ще ги продават в магазините из града, а майка ми ще ги доставя по пощата за поръчки по телефона.