Анна в рокля от кръв

Макар че колата се хлъзга на зигзаг по асфалта, не е като животът да минава пред очите ми като на филмова лента. Чудя се какво биха представлявали такива кадри? Избрани моменти от убийства на призраци. Вместо това виждам бърза серия от моментни снимки на мъртвото ми тяло: една, в която воланът се е забил в гръдния ми кош; друга, в която главата ми липсва, а останалата част от тялото ми виси през счупения прозорец.

Изведнъж отнякъде се появява едно дърво, което се приближава точно към шофьорската врата. Нямам време да изпсувам, само врътвам волана, стъпвам на газта и дървото остава зад мен. Това, което не искам да се случва, е да стигнем до моста. Колата се движи почти изцяло в страничния банкет, а на моста такъв няма. Той е тесен, дървен и ужасно стар.

– Не е толкова лошо да си мъртъв – казва ми Стопаджията, като драпа по ръката ми, опитвайки се да ми отнеме управлението.

– А не те ли притеснява миризмата? – изсъсквам аз.

През цялото време другата ми ръка е на дръжката на ножа. Не ме питайте как; имам чувството, че костите в китката ми ще се разпаднат след десет секунди, а от напрежение съм се надигнал от седалката и сега вися в полуизправено положение над скоростния лост. С таза си бутам лоста и изключвам от скорост (нещо, което отдавна трябваше да се сетя да направя) и бързо вадя острието.

Това, което следва, е малко изненадващо: кожата се връща по лицето на Стопаджията, зеленият цвят се връща в очите му. Той е просто едно хлапе, което се взира в ножа ми. Овладявам колата и натискам спирачката.

Инерцията от спирането го кара да премигне. Поглежда ме.

– Цяло лято работих за тези пари – казва тихо той. – Приятелката ми ще ме убие, ако ги загубя.

Пулсът ми е ускорен от усилията да овладея колата. Не искам да казвам нищо. Просто искам да се свършва. Но вместо това чувам собствения си глас.

– Тя ще ти прости. Обещавам.

Усещам ножа, ритуалната кама на баща ми, лек в ръката ми.

– Не искам пак да се случва всичко това – прошепва Стопаджията.

– Този път е за последно.

Замахвам, прокарвам острието през гърлото му, където се появява черна черта, която се отваря като прозявка. Пръстите на Стопаджията се вкопчват в шията му. Опитват се да съберат кожата отново, но нещо тъмно и гъсто като моторно масло се процежда от раната и започва да го покрива целия, като се разстила не само по ретро якето му, а и по лицето, очите и косата му. Стопаджията не крещи, докато се съсухря, но сигурно и не може: гърлото му е прерязано и черната слуз изпълва устата му. След по-малко от минута няма и следа от него.

Протягам ръка и опипвам седалката. Суха е. После излизам от колата и я оглеждам за драскотини, доколкото е възможно в оскъдната светлина. Следите от разтопена гума още леко димят. Сякаш чувам как г-н Дийн скърца със зъби. Заминавам след три дни и поне един от тях ще прекарам в монтиране на нови ретро гуми. Всъщност като се замисля, май е по-добре да сменя гумите, преди да върна колата.

Глава втора

Минава полунощ, когато паркирам Шевролета пред къщи. Г-н Дийн сигурно още е буден, с изпъкнали вени по жилавите си ръце и корем, пълен с черно кафе, и ме е наблюдавал как бавно и внимателно завивам по улицата. Но сме се разбрали да му върна колата чак сутринта. Ако стана достатъчно рано, мога да я закарам да ѝ сменят гумите, преди той да се е усетил.

Когато светлината от фаровете описва дъга през градината и се разлива по фасадата на къщата ни, виждам две зелени точици: очите на котката на майка ми. Като стигам входната врата, вече ги няма на прозореца. Ще ѝ сигнализира, че съм се прибрал. Котаракът се казва Тибалт. Непокорно същество, което не ме обича много. И аз не го харесвам особено. Има странния навик да си скубе опашката и да оставя снопчета черна козина из цялата къща. Но на майка ми ѝ харесва да има котка наоколо. Като повечето деца те умеят да виждат и чуват неща, които са мъртви. Което е доста полезно в домакинство като нашето. Влизам, събувам си обувките и се качвам по стълбите, като взимам по две стъпала наведнъж. Умирам за един душ – искам да разкарам това усещане за гнило и разложено по китката и рамото ми. Също така искам да огледам камата на баща ми и да измия острието, ако е останала някаква черна гадост по него.

Точно в края на стълбите се спъвам в някакъв кашон и казвам „Мамка му!“ малко по-силно от необходимото. Трябваше да се сетя. Животът ми е вечен лабиринт от опаковани кашони. Майка ми и аз станахме професионалисти в това да се местим; не си губим времето с някакви стари смачкани кашони от близката бакалия. Притежаваме висок клас подсилени индустриални кашони с постоянни етикети на тях. Дори в тъмното виждам, че току-що съм се спънал в „Кухненски прибори 2“. Влизам на пръсти в банята и вадя ножа от кожената си раница. След като приключих със Стопаджията, увих острието в парче черно кадифе, но не достатъчно добре. Бързах. Не исках да стоя на този път повече, не исках да съм близо до този мост. Не се изплаших, като видях как Стопаджията се разпадна и изчезна в нищото. Виждал съм и по-лоши работи. Но така и не се свиква с такива неща.

– Кас?

Поглеждам в огледалото и виждам съненото отражение на майка ми, която държи котката в ръце. Оставям камата в мивката.

– Здрасти, мамо. Извинявай, че те събудих.

– Знаеш, че не мога да си легна, преди да се прибереш. Винаги трябва да ме будиш, за да мога после да заспя.

Не ѝ обяснявам колко тъпа ми се струва тази логика; просто пускам чешмата и започвам да мия острието под студената вода.

– Аз ще го оправя – казва тя и докосва ръката ми.

После, разбира се, сграбчва китката ми, защото вижда синините, които започват да се оформят по ръката ми.

Очаквам да каже нещо майчинско; да се разкряка като разтревожена патица и да се втурне в кухнята да носи лед и мокра хавлия, макар че това далеч не е най-сериозното нараняване, което съм получавал. Но този път не го прави, може би защото е късно и защото е уморена. А може би защото след три години най-после започва да приема факта, че няма да се откажа от това.

– Дай го на мен – казва тя.

Подчинявам се, защото и без това вече съм махнал по-голямата част от чернилката. Тя го взима и излиза. Знам, че отива да направи това, което винаги прави – ще извари острието и после ще го забие в един голям буркан със сол, където да престои три дни на лунна светлина. Като го извади, ще го натрие с масло от канела и ножът ще е като нов.

Правеше същото за баща ми. Той се връщаше, след като е убил нещо, което вече е било мъртво, а тя го целуваше по бузата и взимаше камата, толкова небрежно, както всяка съпруга би взела куфарчето на мъжа си. Двамата с него все се взирахме със скръстени ръце в дръжката, стърчаща от буркана със сол, като по този начин показвахме един на друг колко нелепо ни се струва всичко това. За мен това винаги е било като цитат от детска приказка. Сякаш е Екскалибур, забит в скалата.

Но баща ми нямаше нищо против. Знаел е в какво се забърква, като се жени за нея: красиво момиче с кестенява коса и венец от бели цветя около врата, което практикува Уика1. Тогава малко я излъгал и казал, че и той се занимава с нещо като Уика, защото не знаел как точно да ѝ обясни. Истината е, че баща ми трудно можеше да бъде определен.

Той просто обичаше легендите. Обичаше хубавите истории, приказките, които карат света да изглежда по-готин, отколкото всъщност е. Беше луд по древногръцката митология, откъдето идва и името ми.

С майка ми стигнали до компромис, защото тя пък обожава Шекспир – затова в крайна сметка се казвам Тезеус Касио. Като Тезей, убиеца на минотавъра, и Касио, обречения лейтенант на Отело. Според мен името си е направо тъпо. Тезеус Касио Лоууд. Всички ми викат просто Кас. Може би все пак трябва да съм благодарен – баща ми обичаше и скандинавската митология, така че можеше да се казвам и Тор, което щеше да е вече непоносимо.