Изневяра

Бързо заплува към мъжа. Когато стигна до края на басейна, със същата бързина се върна обратно. Взе хавлията си и папките и без да погледне мъжа, тръгна по губещата се сред зеленината павирана пътечка към дома. Преди да се изкачи по стълбите към пътя, спря. Леко извърна глава. Мъжът лежеше в същата поза, без да помръдва.

Тази вечер Айдан беше мълчалива. Селин и Халюк й говореха за училището и болницата, но тя само от време на време казваше по едно-две изречения и леко се усмихваше.

Легна си рано. На сутринта голият мъж от басейна напълно беше заличен от мислите й. Те бяха свързани само с предстоящото събрание. Приготвя се дълго и внимателно — не искаше останалите да разберат това. Гримира се много старателно — искаше да изглежда естествена. Облече черния раиран костюм, за който знаеше, че много й отива. Приготви закуската на Селин. Изпрати Халюк на работа. Тръгна и тя.

Преди да влезе на събрание, още веднъж трескаво разгърна папките — като ученик преди изпит. Или като алпинист в полите на планината преди трудно и рисковано изкачване. Съсредоточеност, внимание, безпокойство, да не би да забрави плана в главата си, желание да преодолее препятствията, предчувствие за радостта от успеха и леко напрежение — това беше състоянието й в момента. Концентрира мислите си върху работата си — така успя да потисне безпокойството — подобно на пара в тенджера под налягане. Един въпрос от страна на сътрудниците й обаче: „Сигурна ли сте?“ отпуши клапана.

В девет без пет Айдан беше готова за събранието в кабинета на директора. Събираше папките пред себе си и се готвеше да излезе, когато шефът по кредитите Хасан, облечен, както винаги — от главата до петите в „марки“ — тъмносин костюм, светлосиня риза, копринена вратовръзка, английски обувки с дебела подметка, златен часовник на ръката — влезе при нея:

— Готова ли си?

Когато започна работа в банката, Хасан й беше шеф. После Айдан се издигна до длъжност, равна на неговата, но той продължаваше да се държи като отговарящ за нея. Имаше нещо покровителствено в това му поведение. Във въпроса му „Готова ли си?“ повече от любопитство се криеше загриженост.

При цялата си помпозност и това, че обичаше да се хвали, с черния си хумор, с дългите скучни речи, които произнасяше и с които искаше да покаже на околните, че има още много да се учат, за да го стигнат, Хасан носеше в душата си и едно друго позабравено човешко качество — вярност — на него можеше да се разчита. На пръв поглед може и да не му личеше, но Айдан от опит знаеше, че е така. Айдан винаги се чудеше на това противоречие — суетност, граничеща понякога с натруфеност, и това, че може да се разчита на него. Винаги се опитваше да показва и дори да се гордее с лошите си страни, и нито за миг не изкарваше открито на показ хубавата си страна. Въпреки огромното си желание да се издигне и особено да стане генерален директор безрезервно защитаваше Айдан от всички останали.

Двамата с Хасан влязоха в „светая светих“. Бяха леко напрегнати, но това им харесваше. Нещо като студената свежест на утринния вятър — държи ни будни и настръхнали — готови за живот и борба.

Американското ръководство на банката, под маската на вежливост и дружелюбност, умело прикривайки лекото си пренебрежение, изслуша всеки един от присъстващите. Можеше да се каже, че събранието премина успешно. Всички бяха изкарали изпита без грешки, но „звездите“ бяха Айдан и Хасан. В този ден Хасан компенсира неприятното впечатление от „марките“ си с много силно изказване: уверено, точно и ясно анализира състоянието на кредитната система както в страната, така и в региона, че и за Европа като цяло. Айдан говори сърдечно, от време на време пъстреше изказването си с шеги, отправени към мъжкия пол, и още веднъж доказа професионализма си и това колко е „навътре“ в нещата.

Заедно с възторжените поздравления от страна на американците, получи и няколко предложения за вечеря тази вечер — отклони ги, шегувайки се.

Този ден премина весело. Нещо, което рядко се срещаше на работно място. Доволството на шефовете се предаде и на персонала — смееха се, шегуваха се, чувстваха се едно цяло. Айдан разказа на подчинените си как е минало събранието, благодари на всеки един, те пък я поздравиха от сърце за успеха й. Доброто настроение беше завладяло всички. Потиснатостта от вчера, че може нещо да сгафят, си беше отишла. През този ден работеха може би повече от друг път, но на излизане от работа все още чувстваха прилив на сили.

В този ден Хасан й предложи:

— Да пийнем по нещо.

Селин имаше балет тази вечер и Халюк щеше да я вземе след събранието в болницата. Вкъщи нямаше никого, затова прие.

Искрено се разсмя, качвайки се в новата кола на Хасан. Беше я купил скоро и струваше цяло състояние. Когато сподели с нея намерението си да я купи, Айдан му бе казала, че за толкова пари хората купуват къща, а не кола. Отношенията помежду им бяха такива — Хасан се отнасяше в службата към нея като съпруг или баща, а извън работата — тя към него като жена или майка. Въпреки всичко Хасан купи колата — обичаше да се показва. Колко хора можеха да видят къщата му, но колата беше друга работа.

Седнаха в един от модерните напоследък барове. Хасан се огледа. Богатите и известни хора, които срещаше в местата, които посещаваше, го караха да се чувства успял човек. Затова все избираше места, на които ходеха известни личности. Беше от хората, които разбираха мястото си в обществената стълбица, гледайки хората около себе си. Когато беше сам, като че не успяваше да прецени къде е. Може би и за това, за да не остане сам, все си купуваше „марки“ вече избрани и одобрени от другите, купуваше си скъпи коли, за които други бяха решили, че са хубави, посещаваше „модерни“ барове и ресторанти. Животът му толкова много беше изпълнен с другите, че ако един ден по някакъв начин те си отидеха, Хасан едва ли щеше да се познае в това, което щеше да остане. Щеше да остане това, което той — Хасан, много умело успяваше да скрие от всички.

Естествено тази вечер и Хасан беше весел. Това го правеше по-симпатичен и забавен от друг път. Още веднъж обсъдиха днешното събрание, пошегуваха се за сметка на американците, похвалиха се взаимно един друг.

Докато отпиваха от питието си, гласът на Хасан така се промени, сякаш му предстоеше да каже нещо изключително дребно и неважно. Айдан наостри слух. От години работеха заедно и тя познаваше всяка промяна в говора му и знаеше, че това не е така.

— През седмицата ще ходя в Анкара… В централната банка… Ако искаш, ела с мене… Има неща, свързани и с твоя отдел.

Айдан знаеше какво ще види, щом повдигне глава — не се излъга. Хасан я гледаше жално и безпомощно като кон със счупен крак.

Беше наясно какво иска Хасан, но не пожела да му каже веднага „не“ — не искаше да го обиди. Затова неопределено смотолеви:

— Не знам… Ще видим… Другата седмица ще поговорим…

Допи питието си и стана.

— Трябва да си ходя вече.

Лицето на Хасан помръкна, но не се опита да я задържи.

На излизане от бара почувства главата си леко замаяна. Харесваше й. В лятната привечер караше към къщи и пееше заедно с певците по радиото.

Колата на Халюк я нямаше на паркинга, не бяха се прибрали още. Повдигна глава към етажите — прозорците бяха тъмни. Погледна още по-нагоре — прозорецът на архитекта светеше.

Влезе в асансьора и натисна копчето за последния етаж.

След това никой не й повярва, че тогава просто не й се прибираше в празната тиха къща. Искаше само да чуе нечий глас, да сподели радостта си с някого. Това, че вкъщи нямаше никого, че Айдан в този ден беше весела, лекото разглезване, към което предразполагаше радостта от успеха, приятното замайване от изпитото питие, което внушаваше свобода и караше нещата да изглеждат по-лесни и осъществими, в този ден се бяха събрали в едно. След време се питаше дали случилото се наистина беше резултат от съвпадения — знаеше, че Халюк ще закъснее тази вечер, можеше да остане и да изпие по още едно питие с Хасан, но тя припряно реши да се прибере вкъщи.