Изневяра

Винаги, когато в присъствието на приятелките й Халюк седеше мълчалив и безучастен към нещата, които си споделяха, когато не беше прав, а упорстваше да се защити повече, отколкото трябва, когато в присъствието на някой по-галантен мъж изглеждаше леко недодялан, Айдан си спомняше онзи миг, в който го видя пред вратата на операционната, озарен от божествена светлина. Тогава болката от чуждите думи, погледи, насмешки веднага изчезваше и Айдан вярваше, че нейният мъж е по-значим от всички останали. С времето вярата й остана непоклатима. Споменът за онзи пръв миг, когато се срещнаха, присъстваше и в сексуалния им живот. Айдан се възбуждаше от силата, увереността, независимостта, недостижимостта в излъчването му тогава и подобно на средновековна жена, готвеща се да се принесе в жертва на бога, като в свещенодействие започваше да се люби.

Халюк я погледна — търсеше помощ, сякаш тя трябваше да реши. Но… трябваше да си реши сам и да я избави от противоречията й. Всъщност жената в нея май беше по-силна и държеше страната на доктора пред вратата на операционната, но беше по-плаха и се спотайваше по-дълбоко, за разлика от съпругата, която търсеше повече показност и в желанието си да бъде съпруга на главен лекар, потискаше „женското“ да се прояви по-ясно и категорично. Айдан никога, на никого, дори на себе си, нямаше да го каже, но когато Халюк каза: „Не мога да се откажа да оперирам, не мога да оставя болните си“, това, че пренебрегваше длъжността главен лекар, че вярваше в таланта и в способностите си и беше готов да убеди и останалите в това, усещането, че беше решил, без да се посъветва с нея, това, че новината дойде неочаквано и я свари неподготвена, в този момент съпругата надделя. Може да се каже и така: все едно, че женското начало в нея изгаряше от желание да се люби, но се срамуваше да изрази желанието си и да подтикне към него.

Погледна Халюк. Лицето му не изразяваше нищо определено — безизразно и объркано — това за Айдан беше достатъчно. Вече знаеше, че мъжът й иска да стане главен лекар, затова се опитва да прикрие желанието си. Мъжа под божественото сияние пред вратата на операционната го нямаше. Беше изчезнал. Сега пред нея седеше един обикновен, земен, обладан от малки желания, човек. Онзи омагьосващ, предизвикващ възхищение, мъж, който черпеше силата си направо от бога, го нямаше. На негово място бе дошъл един, който, загърбвайки таланта си, искаше да стане главен лекар.

Айдан се почувства обидена, че Халюк бе загубил ореола си. Опитвайки се да скрие разочарованието си, попита направо:

— Искаш да станеш главен лекар, нали?

Гласът на Халюк прозвуча по-уверено:

— Такова предложение не може лесно да се отхвърли, Айдан.

Това, че мъжът й се отказваше от таланта и уменията си на оператор в името на един друг, не толкова важен, но по-набиващ се в очи и изглеждащ по-престижен успех, я подразни. Ядоса се, но бързо потисна гнева си:

— Прав си. Не е лесно решение. Сигурна съм, че ще избереш правилното решение. Което ще е по-добро за тебе.

— Както и да е… Има още време… Ще го мислим…

Продължиха да се хранят мълчаливо. Въпреки противоречията, които ги измъчваха, и двамата предчувстваха радостната тръпка от новия успех, който чукаше на вратата им. Постепенно ги обхвана желание да успеят отново и да покажат това открито пред всички.

Жената в Айдан, обидена и наранена, че мъжът не взе това решение, което й се иска, бавно се сви и пусна пред себе си съпругата, която обожаваше успехите и славата.

Зареяли погледи в безкрайната синева на морето пред себе си, заслушани в монотонната песен на прибоя, изпаднаха в сладки планове и мечти за бъдещето си. Постепенно съмненията им, разочарованията им отстъпиха място на мечтите. Мисълта за новия успех подобно на упойващ аромат замайваше главите им.

Без да си кажат нищо, май бяха стигнали до решението. Докато Халюк наливаше последното вино от бутилката в чашите, Айдан, присвила очи, го гледаше.

— Хайде да си ходим вече…

Поради вроденото „женско“ начало, което носеше в себе си, случваше се Айдан да изпадне в противоречия с околните — имаше си свои мерки за света — казано накратко — истинската й природа, прозорливост, ум се бяха кръстосали с увереността на победител, внушена й от семейството, така че почти винаги успяваше да постигне своето.

И което беше най-странното, макар и да усещаше понякога в себе си „боричкания“ между чувствата си, никога, нито за миг, не бе се замислила, че понякога такива противоречия съществуват между „вроденото“ и „придобитото“ в нея. След едно такова кратко спречкване, наученото отпосле взимаше връх — успяваше да се покаже естествено и желано, а истинските желания се скриваха като нещо фалшиво, нереално, нездраво и за кратко време биваха забравени. Искаше умът й, красотата, успехите, мъжът й, детето, семейството й да бъдат харесвани. Желанието да бъде харесвана дотолкова се беше вселило в нея, че тя бе започнала да гледа на себе си с очите на околните — как ще погледнат, какво ще кажат. „Какво ще кажат околните“ почти винаги заставаше пред собствените й желания, но Айдан никога не бе се упреквала за това. Беше истинско чудо, че не осъзнаваше острите противоречия между вродените желания и приетите норми и това, че приемаше надделялото за правилно, й помагаше да се чувства щастлива и в хармония със себе си. И това чудо, което я правеше глуха и сляпа за чувствата, черпеше сила от успехите й. Беше успяла жена. Бе платила за това, отказвайки се от желанията си, и тази цена не й се струваше висока. Успехът за нея беше както способността да се справя с трудностите в живота, така и умението да държи заключени чувствата и желанията си, и тя вече не виждаше разликата между едното и другото. Може би никога не беше я виждала.

Когато пристигнаха в комплекса, наоколо беше тихо. Под залязващото слънце паркингът изглеждаше необичайно празен — като че всички бяха заминали. Високите блокове хвърляха тъмни сенки върху все още горещия асфалт. Човек тръгваше към тях, но попаднеше ли в сянката — настръхваше — не можеше да разбере изведнъж горещо ли е или хладно. Неясното усещане за прохлада, празният паркинг, спуснатите щори, като че искаха да й напомнят за истинското усамотение, което я очакваше след малко. Подействаха й възбуждащо.

Влязоха вътре и Айдан зави по коридора към спалнята. Халюк бавно тръгна към салона и една по една спусна щорите — нещо като добре заучен ритуал. Затваряха всички врати към света, а също и тези вътре в себе си. Както всяка неделя, и този път им предстоеше да изживеят същото удоволствие, на същото място, със същата сила.

Халюк седеше върху фотьойла в салона, когато дочу потракването на токчетата на чехлите й в спалнята.

От това потропване като че към всяко кътче на къщата хвърчаха искри и подобно на тънки иглички се забиваха в него. Всичките му усещания и мисли се притъпяваха, освен едно — желанието му да се люби. Халюк знаеше какво ще види след малко.

В рамката на вратата с прозрачна, едва стигаща до слабините й нощница, със сатенени чехли в същия свят, стоеше Айдан. Под нощницата беше гола. Зърната на гърдите й и кестенявите косъмчета под гладкия й корем прозираха като три черни точки.

Халюк стана и тръгна към нея. Айдан нищо не каза. Обърна се, и бавно, бавно запристъпва към спалнята. Халюк вървеше с нейното темпо. Нощницата свършваше точно до началото на бедрата й, които възбуждащо се поклащаха. Вървеше след нея хипнотизиран, подобно на кобра, следваща движенията на свирката пред себе си. Не виждаше нищо друго, освен мястото, докъдето свършваше нощницата.

Боготвореше тялото на жена си, прекланяше се пред него, както дивите племена пред идолите си. Това беше някаква сексуална зависимост. Много жалко, но тази привързаност, която би могла да бъде здрава основа на всяка истинска и трайна любов, Халюк бе превърнал в нещо като милостиня — никога, извън времето, когато се любеха, не съумяваше да я превърне в закачка или в забавен флирт — например двусмислено леко намигване по време на многолюдно събиране като намек за любене или скрито от очите на останалите докосване. Винаги беше готов да се люби с жена си, но не съумяваше да превърне желанието си в ненаситна похот и страст. Подобно на добре дресиран кон, който хукваше, щом му подсвирнат, и той се втурваше след жена си винаги когато го повикаше, но извън това си оставаше на манежа — тичаше в галоп, изправяше се на задните си крака, но и през ум не му минаваше да ги превърне в част от любовната игра.