Вариант 13

Ала тук, от тази страна на границата, с него беше станало нещо странно.

Може да се дължеше на факта, че изведнъж беше попаднал в среда, където сексът е навсякъде — съвършено поддържани и прекроени тела, дали от истинска плът, или подплатени с генериран в-форматен интерфейс само Бог знае, но така или иначе бяха навсякъде, увиваха се едно в друго на големите лазерни билбордове, по витринните екрани на магазините, дори по пазарските торби с висока резолюция на образа, които жените стискаха на гроздове за дръжките, сякаш прибираха реколтата от някакъв голям шарен и продълговат плод. Плът и пъшкане изобилстваха по всички канали, освен строго религиозните, във всички рекламни материали, които пристигаха по пощата, върху кошчетата за боклук по улиците, за Бога, а веднъж, докато още работеше в Свободното пристанище, дори в небето във вид на холографско изображение, озвучено от огромни високоговорители по протежение на плажа. Може да беше заради този безкраен баражен огън, заради сетивното пресищане или пък просто заради носталгията по онова, което беше оставил зад себе си. Така или иначе, в края на първата му година отсам границата естествената увереност, на която се беше радвал у дома, го беше напуснала като топлината на сутрешно кафе, забравено на верандата, и го беше оставила самотен и студен.

Кармен Рен прогори самотата му като падаща звезда. Неохотно отричаните в продължение на месеци фантазии стигнаха точката си на кипене. Плътта й под ръцете му, там, където ги насочваше Рен, беше топла и гладка, а езикът й в устата му имаше вкус на някаква тъмна непозната подправка. Тя отлепи едната от силиконовите чашки и меката тежест на гърдата й изпълни дланта му. Изпълни я съвършено, сякаш дланта му беше оразмерена именно с тази цел и предназначение. Нейните ръце се върнаха на колана му, разхлабиха го и се вмъкнаха отдолу. Той застина, когато пръстите й се плъзнаха по члена му, после на свой ред стисна инстинктивно гърдата й. Кармен простена, без да спира да го целува.

Съблякоха си дрехите един на друг, нетърпеливо и без много мисъл, на пресекулки, защото периодично спираха, за да се целуват и опипват, и накрая Рен легна гола на спалния чувал, плъзна ръце по хълбоците си и разтвори бедрата си за него. Той се надвеси над нея, малко тромаво от липсата на скорошна практика, а после се хлъзна със стон в нея. Вечерният въздух разхлаждаше кожата му, а Кармен Рен беше гореща и влажна отвътре. Усмихна се, извъртя се лениво настрана и направи нещо с вътрешните си мускули. Скот усети мек, хлъзгав, интимен натиск по цялата дължина на пениса си, после тя го дръпна надолу към себе си, вдигна бедра и ги сключи около кръста му — изгориха охладената му от въздушното течение кожа като нажежени маши — и той се изпразни, внезапно и абсолютно неспасяемо, тресеше се, сякаш през тялото му минаваше ток с високо напрежение.

Провеси глава и остана така, подпрян на лакти.

— Съжалявам.

Тя му се усмихна, намести се и стегна мускулите си около омекващото му мъжество.

— Недей. Знаеш ли какво означава за мен това, че загуби контрол над себе си по този начин?

— Просто… — Усети, че се изчервява. — Не го бях правил от доста време, сещаш се.

— Знам. Няма значение, Скот. За никъде не бързаме. Приятно ми е да те усещам в себе си. Ще го направим пак, когато си готов. — Ново присвиване на онзи особен мускул и очите й изведнъж се разшириха. — О! Всъщност…

Скот не знаеше дали е от начина, по който му говори, небрежно, сякаш седяха и хапваха в някое кафене, или просто заради факта, че тя е тук, под него, като кулминация на толкова много безнадеждни копнения и лепкави сънища. Или пък беше заради онази дума, „дева“, която още туптеше в главата му и която усещаше на устните си също като тръпчивия, тъмен вкус на самата Рен. Не знаеше и откровено казано, не го интересуваше особено. Вярно, Джейни веднъж му беше казала, че се мята обратно на седлото по-бързо от обичайното, но дори за него това сега си беше истински подвиг. Усети как се втвърдява вътре в нея, подува се под мекия натиск на тези нейни прекрасни мускули, и разбра, че този път всичко ще е наред, че ездата ще е дълга и сладка.

Лежаха с преплетени крайници върху спалния чувал, опрели гърбове на лющещата се стена, завити отчасти с якето на Рен, и гледаха отрязъка вечерно небе, който се виждаше през празната рамка на вратата. Скот си помисли, че звездите никога не са изглеждали толкова ярки и дружелюбни, дори у дома. Приличаха му на стражи, на пазители — примигваха в мекото синьо-черно на небето и вещаеха добрини. Сподели го с Рен и тя се засмя гърлено.

— Следактова астрономия.

— Не — възрази той, като я остави да се посмее на шегата си, но иначе беше съвсем сериозен. — Това е нещо специално, Кармен. С теб сме благословени тази нощ.

Тя изхъмка лениво и се протегна.

— Знаеш ли — каза му след малко. — Това може да продължи дълго. Криенето. Няма да е лесно.

— На мен не ми пречи.

— Да. — Рен потърка с ръка наболата му брада. — Ти сигурно си свикнал да не ти е лесно, нали?

— Службата, за сигурност на Ръба дали ще ни търси, как мислиш?

— Не знам — замислено отговори тя. — Обадих се на едни хора да се погрижат за кашата, която оставихме на пристанището. Да почистят. Те ще прикрият следите ни, а това все е нещо. Имаме приятели, Скот. Повече приятели, отколкото можеш да си представиш.

— И врагове — каза той.

— Да. И врагове също.

Той обърна глава и я погледна в очите.

— Кажи ми честно, Кармен. Това Краят на дните ли е? Когато светът ще пропадне в пламъци и звярът ще се надигне от океана и скверни думи ще са изписани отгоре му? Срещу това ли сме се изправили? Срещу звяра?

Тя се поколеба.

— Не мисля. Той не ми е говорил за това. Знам само, че някъде има един черен човек, който го търси, също и нас. Този човек е слуга на мрака и от него трябва да се пазим, Скот. Ние двамата, каквото и да стане, ние сме слуги на светлината и трябва да сме нащрек. Черният човек идва. И когато дойде, трябва да сме готови за битка, дори за битка до смърт. Ти готов ли си за това?

— Естествено, че съм готов. Ще направя всичко необходимо. Но…

Тя се надигна още малко, за да го гледа в лицето.

— Но какво?

Скот вдигна поглед към тавана.

— Не може ли Той да направи нещо, за да спре черния човек?

— Не още — меко каза тя. — Поне така ми каза. Не е дошло времето. Той си има други грижи, Скот, друга работа. Сложно е, знам, не се правя, че разбирам всичко, знам само онова, което ми е било разкрито, и само него мога да кажа и на теб. Трябва да имаме вяра, Скот, така ми каза той. Това е нещо важно в християнството, нали? Да имаш вяра и да не подлагаш на съмнение онова, което ти е разкрито?

— Ами, да…

— Знам, че сега може и да не звучи много смислено, но ако имаме вяра, мисля, че накрая ще разберем. Ние имаме роля, отредена ни във всичко това, Скот. Ти имаш роля. Възмездие се носи по вятъра и, ъъ, адските огньове го следват по петите. Онези, които застанат на пътя му, ще паднат; които го последват с вяра, ще пребъдат.

— Тогава това означава… — Той стисна силно ръката й. Кръвта препускаше ударно във вените му, слабините му се размърдаха. — Означава, че Той наистина е дошъл да ни съди. Че времето наистина е дошло.

И тогава внезапно си спомни хлътналите очи и изпитото лице на странника, спомни си какво е тези очи да те пронижат отблизо, и като погледна отново към тавана, разбра, че вече не усеща топлия пулс на отдавна жадуваната реабилитация, потвърждението, че е бил прав да вярва в онова, в което беше вярвал напук на всичко. Вместо това, от нищото сякаш, го беше връхлетял споменът за онези очи, за оглозганото до кокал лице, и той се чувстваше изтръпнал и уплашен.

„Възмездие се носи по вятъра.“

10.

На петдесет километра от Ван Хорн междущатска магистрала №10 точеше бледосивата си ивица през пустинната нощ право към ниските, прегърнали хоризонта планински възвишения, чиито имена мъжът, наричащ себе си Еди Танака, не си беше направил труда да научи. Звезди пробиваха кадифеното синьо-черно небе като върховете на безброй ножове, в ярък контраст с мътночервеникавите ореоли на автоматизирания тежкотоварен транспорт отдолу, който фучеше по магистралата и в двете посоки като рояк огромни безмозъчни насекоми. Монотонният шум на автовозите ту се усилваше, ту затихваше в мрака. Подминаваха ярката лазерна реклама на Табита с безразличие, което никой жив шофьор не би могъл да развие у себе си.