Страница 27 из 160
— Е, казвай. Каква е голямата тайна?
— Голямата тайна е, че този тип е вариант тринайсет.
Реакцията на Джеф му дойде като малка, но ценна компенсация. Очите му се разшириха, устата му се отвори да каже нещо, но не намери какво. Нортън реши, че се е получило малко изкуствено, но с годините беше свикнал с тази страна от характера на Джеф, с актьорското му, леко преувеличено държане пред публика от всякакъв вид и състав. Винаги се беше опитвал да гледа на това със снизхождение, един вид благотворително, като на цената, която брат му беше платил за достъпа си до елитния кръг, който обитаваше с такъв апломб, когато и двамата бяха по-млади. Но сега, когато брат му сам го беше ударил на благотворителност, без да изгуби в никаква степен лустрото си, Нортън беше принуден да допусне и другия вариант — че Джеф винаги си е бил такъв, винаги е играл ролята на самия себе си в евтин водевил.
— Ти се занимаваш с такива неща ежедневно, Джеф — без увъртане каза той. — Имам нужда от съвета ти.
— Обаждахте ли се в АГЛОН?
— Още не. А както стоят нещата, може и въобще да не се обадим.
— Искаш съвета ми? Обади им се.
— Стига, Джеф. КОЛИН не подписаха дори Мюнхенското споразумение. Защо мислиш, че ще пуснат ООН да се рови в нещата им с големите си международни ботуши?
Джеф Нортън остави чашата си на високата маса от рециклирана дървесина, далечна братовчедка на барчето, въздъхна и попита:
— Какво точно знаеш за вариант тринайсет, Том?
Нортън сви рамене.
— Каквото знаят всички.
— Това, дето го знаят всички, е силно преувеличената медийна измишльотина, с която каналите си пълнят емисиите. Какво знаеш наистина?
— Ами, че са социопати. Нещо като атавизъм, връщане към далечното минало, когато всички сме били ловци и събирачи на корени.
— „Нещо като“, да. Всъщност, Том, те са точно като бонобосите и хиберноидите и като всички други зле заченати и преждевременни експерименти с генното инженерство, които ни оставиха в наследство лудите учени оптимисти от миналия век. Работа на сляпо и с кофти намерения. Нито един от човешките варианти не е бил създаден с идеята, че това ще му даде по-добър старт в живота, повече свобода и стремеж към шибаното щастие. Всички те са били просто продукти с краен срок на изпълнение. Програмите за космически полети изисквали хиберноиди, бонобосите пък били мократа представа за женственост на патриархално настроените елитни кръгове…
— И твоята също.
Джеф се усмихна криво.
— Ще забравиш ли някога за това?
— А Меган ще забрави ли?
— Меган не знае. Това си е мой проблем, не неин.
— Много храбро от твоя страна.
— Не, по-скоро е признак на мъжка слабост. Много добре го знам. Просто май никога няма да достигна твоята висока нравственост, братле. Но ако кажа на Меган, само ще нараня нея и децата. Нищо друго няма да постигна, затова няма да го направя.
Взе чашата си и я вдигна в наздравица към Нортън.
— Да пием за грешките, с които живеем, братле. Или приеми тоста, или върви по дяволите, много благодаря.
Нортън сви рамене и също вдигна чашата си.
— За грешките, с които живеем.
А Меган пробяга пред вътрешния му взор, със слънце в косите и смях на устните сред дънерите на дърветата, и после — голото й тяло, нашарено от слънчеви зайчета, извива се нагоре да се притисне в неговото върху пропитите с пот чаршафи на леглото в мотела.
— Добре де — каза той, за да прогони видението. — Щом бонобосите са били мократа представа за женственост на властимащите, какви са тогава тринайските?
— Тринайските ли? — Джеф пак се усмихна криво. — Тринайските ни върнаха мъжеството.
— О, я стига.
— Ти не беше там, братле, не забравяй.
— А ти си само с шест години по-голям от мен, Джеф. И ти не си бил там.
— Ами вземи да прочетеш някой учебник по история тогава, щом не вярваш на батко си. Говоря ти за времето преди отцепването. Преди Марс да се сдобие с атмосфера. Имаш само родния свят, свят, в който мъжеството излиза от мода. Все по-феминизиращо се общество, в което истинските мъже, родените за водачи мъже сами се отделят като негодните животни в стадото, онези, които отиват в кланицата, отделят се чрез самоубийство или като се тъпчат с повишаващи сексуалността лекарства, на които сърцата им не могат да издържат, което в крайна сметка пак си е самоубийство, само че по-бавно и малко по-забавно.
— Мислех, че са забранили ония лекарства.
Пак кривата усмивка.
— О, да, и имаше голям ефект. Така де, никой не взема лекарства, след като ги забранят, нали така? Особено такива, които ти осигуряват ерекция като полицейска палка и рестарт почти без пауза в продължение на часове.
— Не мога да повярвам, че нещо такова може да промени общия баланс. Говориш като водещ на токшоу, който е поканил гости да плюят генетиката.
— Както искаш. Аз обаче не познавам и един социобиолог, който да не смята самоунищожителното поведение на онази част от мъжкото население, която наричаме мъже „алфа“, тоест водачите на стадото, за един от главните фактори, повлияли политическия пейзаж през последното столетие. Смаляващо се мъжество, така да се каже. — Джеф пак извади кривата усмивка от арсенала си. — И паралелно с това се появява намаляващ интерес към бойните умения като функция на живота. Изведнъж никой освен най-долната прослойка идиоти от Канзас не иска да става войник, защото, мамка му, ако станеш войник, може и да те убият, а и все трябва да има някакъв по-добър и по-добре платен начин да си прекараш живота. И така, на малцината бедни идиоти се паднало да се бият със зъби и нокти за каузи… — Джеф моментално премина към груба пародия на джизъслендски диалект, — които не разбират много-много, а останалите, най-общо казано, вдигат врява до небето, че са им нарушени човешките права и че някой трябвало да им плати колежа. И така сме започнали да губим, братле, по всички параграфи. Защото сме били изправени пред врагове, които лягат и стават с омраза към всичко, което представляваме ние, и на които не им пука дали ще умрат в агония, стига да повлекат със себе си и неколцина от нас. Виж, братле, едно феминизирано общество на свободния достъп може да направи много неща, но едно нещо не може — не може да води войни на чужда територия.
— Не за лекция върху отцепването те помолих, Джеф. Помолих те да ми кажеш нещо повече за вариант тринайсет.
— Добре де, и дотам ще стигна. — Джеф отпи още една голяма глътка арак. — Виждаш ли, навремето всички си мислели, че роботи ще водят тези войни вместо нас. Само че роботите са твърде скъпи, а и не може да се разчита на тях за наистина важните неща. Повреждат се, стане ли твърде горещо, твърде студено или има твърде много пясък. В градска среда се объркват и избиват не когото трябва, при това масово, разрушават инфраструктура, която би трябвало да запазят. Могат да бъдат обърнати срещу създателите си, хакнати или изключени с всеки що-годе свестен черноборсаджийски боен терминал в ръцете на умно хакерче, което най-вероятно сме обучили самите ние по някоя от многобройните си адски щедри международни програми за студентски стипендии в Масачузетския технологичен институт. Роботите могат да бъдат откраднати, препрограмирани и обърнати срещу нас, без ние дори да подозираме. Помниш ли онази мемориална плоча, която ни показа татко, когато пътувахме с колата към Ню Мексико? Онази голяма шибана скала насред Оклахома?
— Смътно. — Мярна му се образ на голяма канара от светъл гранит, срязана от едната страна и полирана до блясък на мястото на среза, в контраст с грапавата матова повърхност около нея. И черни букви, които не можеше да разчете, защото беше твърде малък. Суха и бедна селска земя, две магазинчета край прежурената от слънцето магистрала, права като излъскана железопътна релса. Стара жена зад тезгяха в едното от магазинчетата, където спряха да си купят бонбони, косата й — сива като камъка отвън. Тъжна беше, спомни си той, изглеждаше тъжна, докато си избираха бонбоните, а баща им чакаше да плати. — На колко съм бил, пет или шест?