Страница 22 из 160
„И въпреки това не ти казвам да не отиваш“. Джед, седмица преди Скот да избяга, се облегна до него на дървената ограда и се загледа в залеза, оцапал небето над планината. Тогава Джед не го знаеше, но Скот вече беше оставил капарото на човека в Бозман, който щеше да му уреди прехвърлянето през границата. Щеше да потегли с камиона, който тръгваше следващия вторник. „Не ти казвам да не отиваш, защото и тук не те чака нищо по-добро. Хората мразят Ръба, и не без основание, но там има възможности, каквито тук няма да видиш и до края на отредените ти от Бога дни. Там парите не са в застой като тук. Там те още се движат, а животът не е класифициран и неподлежащ на промяна. Там можеш да надушиш парите и да тръгнеш по дирята им. Ако имаш късмет, може и да постигнеш нещо в живота си. А ако се задържиш за по-дълго, ако станеш легален и създадеш семейство, децата ти ще имат още подобри възможности. Не знам дали знаеш, но в Ръба образованието е безплатно. Наистина безплатно, и добро при това, а не простотиите, на които учат децата тук.“
Вечерта сгъстяваше цветовете на залеза. Захладня.
„А ти защо се върна, Джед?“, беше го попитал Скот след проточилото се мълчание.
Джед се усмихна и сведе поглед към загрубелите си от работа ръце.
„Винаги си умеел да задаваш точните, въпроси, Скоти. Защо се върнах ли? Не знам, може би просто не бях достатъчно силен, за да остана. Ужасно ми липсваше домът, казвам ти, ужасно. И на двама ни много ни липсваше, и на мен, и на баща ти. Все си говорехме как ще се върнем и сигурно точно това ни помагаше да останем — още месец, още година. А после, когато Даниъл пострада, вече нямаше с кого да си говоря и носталгията ме захапа здравата.“
Скот добре познаваше тази захапка. Понякога я надвиваше, за дни наред, особено в началото, когато се хващаше на всякаква лайняна работа и вечер нямаше сили за нищо, освен да легне и да спи. Но копнежът винаги се връщаше и сега, сега, когато имаше времето и заделените пари, усещаше същата ерозия, която беше прекършила Джед. Всяка вечер се молеше, както беше обещал на майка си, ходеше на християнска църква при всяка възможност, но напоследък му ставаше все по-трудно да реши за какво да се моли.
— Мина ли ти вече?
Въпросът го стресна. Не беше чул Рен да се приближава.
— Там, откъдето идвам — през стиснато гърло каза той, — не може да се говори по този начин пред жена.
Тя кривна глава и му се усмихна нежно.
— Е, там, откъдето аз идвам, не си мерим приказките според пола на присъстващите. Но все пак благодаря. Стана ми приятно. Особено като се има предвид, че Ночера щеше да те прегази. Той е задник, Скот, но това не означава, че си оставя магарето в калта.
— Знам. Виждал съм такива като него.
— Сериозно? — Тя го изгледа вторачено за миг, после вдигна вежда. — Всъщност да де, виждал си. Е, онова, което се опита да направиш, беше много храбро.
Скот усети как нещо разцъфва в душата му. После го усети и как увяхва, когато Рен поклати глава.
— Адски тъпо, но много храбро. Е, ще ходим ли да пием кафе, или не?
Компанията „Уорд Биосъплай“ беше започнала съществуването си като едно от няколкото новосъздадени дружества за морски биотехнологии, разработващи водите в зоната на търговския пристанищен комплекс Куок, но с времето беше погълнала голяма част от съседната конкуренция и сега заемаше цялата северна част на комплекса: помещаваше се в разнородна колекция от сглобяеми офис сгради, допълнителни олекотени докове и новопостроени складове. За да откриеш нещо, което да не е собственост на Юлисис Уорд, трябваше да минеш по някой от тесните свързващи мостици чак до южния край на комплекса, където десетина закусвални с изглед към морето обслужваха пристанищните работници.
Влязоха в „При Чанг“, по всеобщо признание най-доброто кафене в околността. Беше оборудвано с десетки монитори, излъчващи сингапурска клубна музика.
— Добро е — каза Рен и посочи с чашата си към екраните. — Нищо общо няма със сладникавия боклук, дето ни го пускат долу.
— Да, добре е. — Каза го сърдито — още не му беше минало съвсем, задето го беше нарекла „тъп“. Освен това въпросната „сладникава“ музика на него му харесваше. За разлика от масата гърчещи се полуголи тела, които гледаха в момента.
Рен отпи и кимна одобрително.
— И кафето е хубаво. И точно навреме ми идва, между другото. Ако Уорд ще ни трие сол на главата, по-добре да съм във форма. На крак съм от четири сутринта.
— Какво си правила толкова рано?
Тя сви рамене.
— Ами, знаеш как е.
От което той разбра, че Рен има и друга работа. Следователно беше нелегална като него, защото иначе нямаше да й трябва втора заплата. Тук хората живееха охолно и без да се претрепват от работа. Това беше една от най-очевидните разлики между Ръба и Републиката.
Намекът за солидарност почти заличи обидата.
— С времето става по-лесно — успокои я той. — Работех на три места едновременно, преди да започна тук. Уорд обича да се накрещи, когато нещо се обърка, но иначе е добър шеф.
Тя кимна.
— Сигурно е доста трудно там, откъдето идваш, а? — попита и го стрелна изпод вежди. — Откъде си? Нека позная… От Небраска? Или от някоя от Дакотите?
— От Монтана.
Тя вдигна високо вежди.
— Водните войни. Сигурно е било трудно да растеш там.
— На други места е още по-лошо — побърза да защити той дома си, макар че не би могъл да приведе пример в полза на твърдението си. — Само дето… сещаш се. Трудно е да си намериш добре платена работа, ако не познаваш когото трябва.
Тя кимна.
— Plus са change.
— Моля?
— Няма значение. — Рен не сваляше поглед от екраните. — Уорд спомена ли кога ще се връща?
— Нищо конкретно. Каза, че можело да му отнеме целия ден. Предполагам, че е замислил основна проверка или нещо такова. Иначе, ако беше само да нагледа решетките, щеше да се върне след два-три часа, както обикновено. — Скот се поколеба. — Кармен, може ли да те питам нещо?
— Ами да. — Каза го разсеяно, сякаш мислите й бяха другаде.
— Откъде си?
Рязък кос поглед. Сега вече определено беше привлякъл вниманието й.
— Това е дълга история, Скот. — Отпи от кафето. — Сигурен ли си, че искаш да ти досадя с нея?
— Няма да ми досадиш. Обичам да слушам за места, където не съм бил.
— Защо мислиш, че съм от някъде другаде?
Но го каза с усмивка, все едно го подканяше да й отвърне със същото. Той го направи, при това почти без да се изчерви.
— Стига, Кармен. Нямаше да работиш за Уорд, ако беше родена и израсла в Ръба. Това важи за всички ни.
— Кимна към клиентелата и благоразумно сниши глас.
— Всички тук са от някъде другаде. И ти едва ли си изключение.
Тя вдигна за пореден път вежда.
— Истински детектив, а?
— Просто си отварям очите.
— Да, май наистина го правиш.
— Хайде де, кажи. Откъде цъфна тук?
Последва дълга пауза. Скот чакаше търпеливо. Познаваше тези моменти от разговорите си с други нелегални — кратката безтегловност, преди доверието да вземе връх, преди събеседниците да се отърсят от обичайната си подозрителност и да се разговорят така, както някога са го правили свободните американци, някога, преди гадният интернационализъм и китайците — политическата класа на Китай, напомни си той, „ти не си расист, Скот“ — да разцепят най-великата нация, съществувала на лицето на Земята, и да захвърлят отломките както Мойсей някога захвърлил строшените плочи с Божиите заповеди.
— От Тайван — каза Рен и сърцето му преля от благодарност за проявеното доверие. — Чувал ли си за Тайван?
— Ами да. Така де, естествено. — Направо щеше да се претрепе в желанието си да й угоди. — Това е в Китай, нали? Нещо като китайска провинция.
— Ще им се, мамка им! — изсумтя Рен. — Тайван е остров и е близо до китайското крайбрежие, за това си прав. Но сме независима държава. Записано е във всяко търговско споразумение и във всеки пакт за неразпространение на територията на Тихоокеанския ръб през последните сто години; Онова, което наричат „оранжерийна икономика“ или икономика на протекционизма, със същия статут като Свободно пристанище Анжелин, със същото главоломно производство, заради което никой не смее да се ебава с тях, от страх, че ще свалят ограниченията върху износа, ще наводнят със стоки целия Ръб и ще им сринат икономиката. Там съм израснала.