Вариант 13

— И сега какво? — хладно попита другата тринайска.

— Сега ще си поговорим защо да не убия и двама ви. Някакви идеи по въпроса?

— Толкова ли бързаш да умреш, черни човеко? — попита Бамбарен.

Карл му отвърна с бегла усмивка.

— Е, петнайсет срещу един не звучи много добре, признавам. Но пък и осем срещу един не изглеждаше много по-обещаващо, а ето че осмината лежат отвън за радост на мухите.

— Нищо ли не си научил? — Онбекенд го гледаше със същото презрение, което Карл помнеше от бара в Бейвю. — Още ли си евтин наемник на преживните?

Бамбарен се вцепени. Карл сглоби една малка усмивка.

— Добре ще е да внимаваш с тази дума, братле. Манко няма вина, че не са му спретнали ъпгрейдвана лимбична система и подсилен тринайсети хромозом от изходните материали на Исабела.

Онбекенд хвърли бегъл поглед на Бамбарен и каза:

— Не говоря за Манко, и той го знае. Говоря за хората в ООН, на които си продал душата си.

— Не са ме пратили те тук.

Онбекенд присви очи.

— Тогава защо си дошъл?

— Защото ти уби мой приятел.

— И да имаш приятели, наемнико, аз не ги познавам. Кого съм убил?

— Простреля една жена, Севги Ертекин, полицайката, която те подгони по улицата в Бейвю. Простреля я с „Хааг“ и тя почина.

— Ти чукаше ли я?

— Да, чукахме се. Като ти с Юргенс.

Онбекенд пребледня, схванал неизречената заплаха.

— Беше престрелка — тихо каза той. — Нищо лично. На мое място ти щеше да направиш същото.

Карл си спомни за лагера „Хоркан Гарод“ и за Габи. Габи, повалена от зарядите на хаага.

— Не е там въпросът.

— А къде е?

Карл впери поглед в другата тринайска.

— В разплатата.

— Чуй ме, Марсалис — подхвана Манко Бамбарен, разбрал погрешно казаното. — Щом смяташ, че ти дължим нещо, все ще стигнем до споразумение.

— Млъкни, Манко. — Босът на фамилията погледна Онбекенд, сякаш онзи го беше шамаросал. Онбекенд не му обърна внимание: може и да не беше забелязал реакцията му. Очите му не се бяха отклонили и за миг от лицето на Карл. — Искаш да откупя живота на Грета със своя?

— Защо не? Същата сделка си предложил на Лола Монтес в Свободното пристанище, нали? Нейния живот срещу този на децата й.

Онбекенд сведе поглед към ръцете си.

— Ако знаеше какво е правила Лола Монтес, преди да се сдобие с това име, какво е правила с други деца, преди да се сдобие със свои, сигурно нямаше да ме съдиш толкова строго.

— Изобщо не те съдя. Просто искам да умреш.

— Ако убиеш него, черни човеко, ще трябва да убиеш и мен. — В гласа на Бамбарен се долавяше тиха решителност. — А после моите хора ще те накълцат на парчета като бясно куче.

Карл му хвърли един поглед, усмихна се и поклати леко глава.

— Май наистина ти е приятно пак да имаш по-малко братче, а, Манко? Е, едва ли мога да те виня за това. Но да ти кажа ли нещо интересно за този твой брат? — Той кимна към Онбекенд. — Този твой брат си има близнак. Ти всъщност имаш двама по-малки братя, благодарение на отчаяните опити на майка ти да се закачи за новата корпоративна мечта на Перу. Другият се казва Алън Мерин. Всъщност — казваше се. За жалост е мъртъв. Искаш ли да знаеш защо?

Бамбарен местеше поглед от едната тринайска към другата и обратно.

— Мъртъв е, защото ти го уби, Марсалис — небрежно каза Онбекенд. — Поне аз така чух.

— Мъртъв е, защото собственият му близнак, Онбекенд, уреди да го върнат от Марс като изкупителна генетична жертва. Продаде го на хората, за които работи. С идеята да го натопи за…

— Но го уби ти, нали така?

Манко гледаше втренчено Онбекенд.

— Какво става? За какво говори той?

— Нищо важно.

— Не ми казвай кое е важно и кое не, Онбе. — В гласа на Бамбарен се трупаше напрежение. Същото изражение се беше изписало на лицето му, когато Онбекенд спомена за преживните. — За какво говори той?!

— Говоря за другия генномодифициран син на Исабела, Манко. — Карл държеше пистолета насочен към Онбекенд. — Яйцеклетката, която майка ти продала на белите, след няколко дни се разделила и проект „Поборник“ се сдобил с две еднояйчни тринайски на цената на една. А това е адски удобно, когато става въпрос за генетични следи на местопрестъпление. Този ти брат обикаляше континента и изтребваше бившите си колеги, а вината се трупаше върху близнака му.

— Не го слушай, Манко. Това са…

— Лъжи ли? — Изражението на Манко подсказа, че въпросът е реторичен. — Направил си такова нещо? Използвал си собствения си брат, за да си покриеш следите?

— Манко, нямах голяма възможност за избор. Казах ти в какво положение ме постави Ортис, казах ти каква опасност…

— Но не ми каза това!

Бамбарен трепереше и гледаше невярващо тринайската, с която деляха общи гени. Лицето му бе сгърчено от едва сдържан гняв.

— Брат? — дрезгаво попита той. — Близнак? Продал си собствения си близнак? След като дойде при мен и аз ти дадох…

— Това не е важно, Манко. Изобщо не го познавах, не се бяхме срещали дори…

— От твоята кръв! — Бамбарен понечи да стане. Карл помръдна предупредително глока и той си седна. Напрегнат беше като натегната пружина. — Бил е от майчината ти кръв! Казах ти, когато дойде при мен, казах ти, че кръвта е всичко. Корпорациите ни крадат душите, разкъсват връзките, които ни правят силни, превръщат ни в непознати, които живуркат самотно в полимерни кутии. Само семейството ни е останало!

— Не и ако си тринайска — мрачно подхвърли Карл.

Последва дълга пауза.

— Манко, чуй ме — каза накрая Онбекенд. — Направих всичко това, за да защитя…

— А на майка ни поне каза ли? — Лицето на Бамбарен беше станало студено и кораво като камъните на Саксайхуаман, гласът му — тих като вятъра. — Каза ли на Исабела, че има още един син?

Онбекенд си изпусна нервите и повиши глас:

— По дяволите, Манко, защо да й казвам?!

— Значи не си?

— Не съм. Той беше на Марс, по дяволите!

Тишината придойде като прилив, като порив, от който свещите угасват. Седяха мълчаливо в сумрака.

— Сигурно не държиш да знаеш как са прилъгали другия ти брат да се върне от Марс, Манко?

Онбекенд се напрегна. Гласът му изстърга.

— Марсалис, предупреждавам те.

— Изобщо не си го помисляй — каза Карл. — Ще те надупча, преди да си си вдигнал задника от стола.

Премести се мъничко по-близо до Бамбарен. Глокът все така беше насочен към тринайската. Босът на фамилията го прикова с поглед.

— Та този твой неподозиран брат, Манко, сключил сделка с марсианските фамилии. Сигурно и за това не си знаел?

— Не беше сделка — изръмжа Онбекенд. — Беше стратегия, измама.

— Добре, нека да е измама. Измама, организирана от твое име, тайта. Другият ти брат трябвало да се върне на Земята като платен убиец на марсианските камори. Все същата история за унищожаването на лиманските фамилии като един вид репарация, така че да се сложи край на прословутата „марсианска обида“ и ти отново да правиш бизнес с Марс. Така беше, нали, Онбекенд?

— Направил си го? — прошепна Манко Бамбарен. — И това?!

— Стига, Манко, сто пъти сме го обсъждали. — Онбекенд махна нетърпеливо. — Е, само на теория, вярно, но…

— Използвал си моето име?

— Непряко. Марсалис, копеле гадно, чуй какво ще ти…

Бамбарен се хвърли през масата към Онбекенд. Тринайската скочи да го отблъсне. Карл вдигна глока и предупредително каза:

— Господа…

Бамбарен, изглежда, не го чу. Опря се с ръце на масата, втренчил поглед в очите на мъжа, когото беше приел за свой брат.

— Използвал си името ми, така ли!?

— Сядай, Манко — каза Карл. — Няма да повтарям.

Ала шефът на фамилията не седна. Обърна се към Карл и глока. Пое си дълбоко дъх.

— Искам да си тръгна веднага — заяви категорично. — Загубих интерес към разговора. Оттеглям протекцията си над Грета Юргенс.