Вариант 13

Лежеше като мъртва викингска благородничка върху широка платформа от резбовано дърво с очертания, които бегло напомняха лодка. Плътна мрежа от сиво-зелена изолираща пяна я поддържаше отстрани и я покриваше цялата. Карл се приближи и усети миризмата на мрежата, специфичната нанотхенологична воня на специално обработена въглеродна пластмаса. Такава мрежа беше използвал често на Марс, когато се налагаше да нощува на открито в планинските райони на Уелс.

… Моментен спомен как седи в топлото сияние на отоплителната клетка, докато марсианската нощ настъпва с цялото великолепие на редкия си въздух, китки от огромни звезди навсякъде и сред тях мъничките припламвания на изостанали семенни частици, които продължаваха да падат, закъснели с десетилетия за срещата си с атмосферната модификация. И Съдърланд, зареял поглед нагоре с доволна усмивка на нашареното си с белези абаносово лице, сякаш всичко това, небето и всичко в него, е било създадено единствено за негова наслада. Съзерцаваше нощното великолепие и посрещаше с мълчаливо кимане поредното гневно избухване на младия Карл Марсалис. Попиваше казаното, а после го обръщаше с хастара наопаки, така че Карл да го погледне от ъгъл, за който дори не му е хрумвало. „Питал ли си се някога, момче, дали това просто не означава, че…“

Юргенс помръдна едва доловимо, когато осветлението се усили, но зимният й цикъл беше твърде напреднал и по-значима реакция не можеше да се очаква. Беше гола под пяната, кожата й лъщеше изпъната от натрупаните мастни депа, затворените й очи бяха подпухнали, клепачите — залепнали от секрециите на хибернационния сън. Карл дълго я гледа, стиснал пистолета като чук. Спомени от последния месец се заредиха пред вътрешния му взор като пламъци, като пожар.

Щатският затвор на Южна Флорида. Нанокулата „Перес“. Севги Ертекин стои до него на плажа. Ню Йорк и диванът, който му беше разпънала за през нощта. Стрелбата на улицата отпред и първият топъл, смазващ натиск, когато я притисна под себе си на паважа.

Истанбул и разходката до Мода Кадеси. Странното, вълнуващо усещане за бягство към свободата, което го преследваше през онези няколко дни.

Устните му се извиха в ехо от спомена.

Вятърът, който брулеше каменните зидове на Саксайхуаман. Севги, облегнала се на джипа зад него, и напрегнатото усещане, че някой го покрива, че някой осигурява безопасността му.

Пътят към Арекипа, лицето й в мекото сияние на таблото.

Сан Франциско и „Котката на Булгаков“, гледката призори от товарното на десния борд. „Недей да злорадстваш, Марсалис. Не ти отива.“

Севги — мъртва.

Усмивката му се стопи. Той впери поглед в спящата жена.

„Грета Юргенс ли е «близката» на Онбекенд?“

„Така изглежда. Интересна двойка, нали? Ако не друго, свързва ги фактът, че и двамата са обект на хормоналната омраза, за която останалата част от човечеството, изглежда, постоянно си търси мишена.“

Мрежата се размърда в стомаха му, може би като закъсняла реакция на престрелката, може би заради нещо друго. Спомни си как очите на Севги се затварят в болницата. Гледаше Юргенс, сякаш тя беше проблем, на който трябва да намери решение.

„Живей в мир със стореното и се опитай в бъдеще да правиш само онова, с което ще можеш да живееш впоследствие. Такава е играта, момче, другото са празни приказки.“

Посегна с лявата си ръка. Намести мрежата върху тялото на хиберноида, издърпа я леко над едното рамо, където бледата кожа се беше оголила.

После се върна при вратата и изключи бялото осветление, защото имаше чувството, че ослепява от него. Постоя малко в мекото оранжево сияние, огледа се нервно, с усещането, че някой го наблюдава отблизо, после излезе и затвори тихо вратата.

Тръгна по галерията на втория етаж, проверяваше вратите, накрая откри тъмно помещение без прозорци с характерното ухание на женска баня. Влезе, докосна панела за осветлението и познатата му бяла светлина се ливна по пастелните плочки. Собственото му лице го стресна от голямо кръгло огледало на едната стена — белилото се беше разтекло на струйки от потта, бе разкрило тъмната кожа отдолу; очите му приличаха на черна вода в дъното на варосани кладенци. „Боже, нищо чудно, че момчетата при моста си изкараха акъла“. Май трябваше да благодари на Кармен Рен за идеята.

Където и да беше тя в момента.

Зачуди се разсеяно дали Рен ще успее да запази преднината си пред преживните и Агенцията, Както го беше правила досега. Зачуди се дали растящото в утробата й дете ще се появи живо и здраво на белия свят и какво ще стане след това. До какво ще трябва да прибегне Рен, за да го защити.

Спомни си очите й при кулата, как го беше принудила да отстъпи само със силата на погледа си, и онзи всепоглъщащ стремеж към оцеляване, който се излъчваше от нея на вълни. Нелоши карти, с които да играеш. Май нейните шансове бяха по-добри от тези на повечето тринайски от мъжки пол.

Но най-вече беше доволен, че няма да възложат на него залавянето й.

В едно чекмедже до мивката намери капсули, които му бяха познати — кодеин с комбинация с модифициран кофеин за по-бързо действие. Щеше да свърши работа за болката в ребрата му. Пусна вода от инфрачервените кранове над широката плитка мраморна мивка под огледалото, насапуниса ръцете си и се зае да измие бялата гадория от лицето си. След това пъхна глава под крана и остави водата да тече по косата и тила му. Взе една от хавлиените кърпи на Грета Юргенс, сгънати прилежно на рафтче до мивката, избърса се, погледна се отново в огледалото и този път не се изплаши толкова.

„Да видим дали ще можеш да изплашиш Онбекенд.“

Схруска една кодеинова капсула, обра с език полепналото по зъбите и отпи вода от крана. Погледна се още веднъж в огледалото, сякаш можеше да получи някакъв полезен съвет от отражението си, после сви рамене и изключи осветлението.

Слезе на долния етаж да чака.

— Не е необходимо да го правиш — каза Нортън.

Карл мина покрай него, обикаляше масата в търсене на най-добрия ъгъл.

— Напротив.

— Това няма да я върне.

Спря се на дълъг удар.

— Този спор го водихме вече.

— За Бога, Марсалис, не искам да споря с теб. Опитвам се да те вразумя, защото това твоето си е чисто самоубийство. Виж, в събота е погребението на Севги. Мога да те прекарам през имиграционния контрол на Съюза и да те увардя от полицията, докато свърши. Защо не дойдеш?

— Защото това също няма да я върне, нали така?

Нортън въздъхна.

— Севги не би искала да правиш това, Марсалис.

— Нортън, нямаш си представа какво би искала Севги, уверявам те. — Удари с щеката, но ъгълът излезе твърде малък и топката пропусна джоба. — Същото важи и за мен.

— Тогава защо ще ходиш в Перу?

— Защото веднъж един човек ми каза, че ключът да живееш в мир със стореното е да правиш само онова, с мисълта за което ще можеш да живееш. А аз няма да мога да живея с мисълта, че Севги е мъртва, а Онбекенд се разхожда на воля по белия свят.

Карл опря ръце на ръба и кимна към сложната подредба на топките върху билярдната маса.

— Твой ред е — каза. — Да те видим сега.

54.

Кодеинът подейства бързо и болката се стопи, заместена от леко гадене, а после и от смътно чувство за благоденствие, от което нямаше нужда. Обикаляше долния етаж на хижата, преценяваше ъглите за стрелба и обмисляше без особено желание възможностите за отбрана. Поигра си с натрупаните на барплота оръжия, но и това не му се стори особено интересно. Нещо му пречеше.

Намери си местенце, където да седне и да вижда каньона чак до хаотично струпаните планински възвишения отвъд. Слънчевата светлина разсичаше ридовете и подпалваше въздуха в нереални оттенъци. И сякаш това беше чакала, Севги Ертекин дойде в мислите му.

Беше същото чувство като при панорамната стена, когато гледаше как светлината умира над хълмовете отвъд залива; същото, което го беше обзело на Бруклинския мост, когато напускаше манхатънските каньони. Седна и се остави на чувството, а заедно с него се прокрадна и усещането за разбиране, съзнателна мисъл, настигаща го безвъзвратно така, както той беше настигнал Грей. Може да беше от кодеина, задействал някой синаптичен бутон в мозъка му и вдигнал бариерата пред разбирането. Севги я нямаше — ако не друго, поне това мозъкът му беше в състояние да преработи успешно. Но не и че е мъртва. Това просто не беше по силите на древния му централноафрикански прародител и гените, които му беше оставил в наследство. Хората не спираха да съществуват просто така, не изчезваха в небитието с едно щракване на пръстите. „Когато хората ги няма — настояваше някаква дълбоко програмирана част от съзнанието му, — това е, защото са някъде другаде, нали така? Е, Севги я няма. Добре. Значи трябва да разберем къде е отишла, за да отидем там и да я намерим, да бъдем с нея и най-сетне да се отървем от тази шибана болка.“