Вариант 13

Дълбока гърлена кашлица; злобен разтърсващ вой.

А после остана само ударът, усещането, че го дръпват рязко назад, небе за част от секундата, стръмните стени на каньона, килнати под неестествен ъгъл… и всичко изчезна.

Карл Марсалис хукна покрай останките от първия стрелец, скъси разстоянието до втория, докато той още вдигаше пушката си. Младежът стреля твърде рано, от хълбок, и изстрелът се отплесна безнадеждно встрани. И да имаше някакви бойни умения, паниката ги помете безвъзвратно, подкладена от задействаните дистанционно фойерверки в самарите на мулето и кървавата смърт на другия пазач. Карл стреля в движение, твърде отдалеч, та харпунът за акули да нанесе сериозно поражение, но момчето подскочи и залитна от няколкото осколки, които намериха целта си.

Не беше идеалното оръжие за случая, а и извън водата беше твърде тежко и неповратливо. Наложило се беше да преметне дългата еластична каишка на харпуна през врата си и да прикачи лепка към дясното си бедро, та проклетото нещо да не мърда под палтото му. Кракът го болеше от дългото ходене с тази неудобна тежест. Ала патентованият харпун за акули „Креси“ имаше безценното предимство, че попадаше в графата спортна екипировка за подводен риболов, което му позволи да го прекара в багажа си през граничните проверки, без да предизвика излишно внимание. А и това оръжие, което изстрелваше във вода остри като бръснач сачми от специална сплав, достатъчно твърди и с достатъчно ускорение, за да пробият дебелата кожа на голяма бяла акула, имаше значителен обхват и извън нея, нищо че разпръсването на сачмите намаляваше точността. Младият пазач се мъчеше трескаво да зареди пушката си, по лицето му се стичаше кръв, сигурно беше замаян от трясъка на експлозиите и очевидно беше ужасен.

Карл скъси разстоянието и пак натисна спусъка на харпуна. Момчето отхвръкна към въжетата на моста. Парчета от тялото му цопнаха в реката, останалото се срина върху оплисканите с кръв дъски.

Край.

Мулето с фойерверките — напълно в реда на нещата — се беше паникьосало като всички останали. Топуркаше по пътечката покрай реката и ревеше тревожно. Нямаше смисъл да се мотае повече тук, реши Карл. Хукна след животното, нащрек за човешко присъствие.

На двеста метра по-нататък налетя на трети стрелец — бързаше по пътечката към звуците от стрелба, стиснал матовосива пушка. Мъжът видя мулето и отскочи встрани да му направи път, Карл се шмугна от другата страна на животното и стреля, повече или по-малко слепешката. Мъжът се свлече като разкъсан от невидими ръце. Карл огледа пътеката напред, не видя и не чу нищо обезпокоително, после спря до останките на мъжа, когото току-що беше убил. Коленичи и измъкна с лявата си ръка пушката от кървавата каша, но после я хвърли и изсумтя с раздразнение. При изстрела на Карл онзи я беше държал пред тялото си и сачмите я бяха повредили непоправимо.

— По дяволите!

Претърси внимателно разкъсания труп, насочил от коляно харпуна към пътеката напред. Измъкна окървавен кобур с лъскав нов полуавтоматичен пистолет. Извади го. „Глок“ 100, нелошо оръжие. Скъп и твърде луксозен пистолет за пазач в такова затънтено място, но истерията по маркови стоки явно беше стигнала и дотук.

Ухили се напрегнато под натиска на адреналина. Остави за миг харпуна, колкото да изпробва механизма на пистолета. Изглеждаше чудесен, обещаваше и значителна точност, но…

Но все пак си беше оръжие с малък обхват, а Карл нямаше представа през още колко телохранители на Манко Бамбарен трябва да мине, за да стигне до зимното леговище на Грета Юргенс. Като се изключеше точното местоположение, останалата информация на Суерте Ферер беше безнадеждно неточна.

Сви рамене и се изправи. Пъхна глока под колана си и подмина разкъсания труп на земята. Пътечката се издигаше бавно под скалите. Мулето беше продължило с бърз ход напред и изглежда, беше стигнало до по-широко място вдясно от пътеката.

Карл нагласи кожената шапка на главата си и тръгна след него. Бойната възбуда пулсираше във вените му. Мрежата ускоряваше ритъма. Карл имаше чувството, че ухилената усмивка никога няма да слезе от лицето му.

— Географията нещо ти куца, Суерте.

Сеурте Ферер го изгледа злобно от арестантския стол. Карл крачеше бавно около него.

— Ти ли ще ме учиш на география бе, негро смотано?

Обидата го жегна, натоварена с неприятни спомени от щатския затвор на Южна Флорида. За последно я беше чул от устата на Дудек.

Разбира се, думата „изрод“ беше чувал неведнъж оттогава.

— Виждам, че добре си се аклиматизирал към джизъслендската култура. — Карл завърши обиколката си и опря ръце на масата. Ферер още беше мръсен и уморен след прехвърлянето си през границата в сандък с фалшиво дъно, който по документи съдържал експериментално генномодифицирано рапично олио. Дръпна се, когато лицето на Карл се озова на едно ниво с неговото. — Там ли искаш да се върнеш, Суерте? Това ли искаш?

— Кирос каза…

Карл удари по масата.

— Тоя Кирос не го познавам. И не ща да го знам, мамка му! Да не мислиш, че случайно извадиха точно твоя автовоз от колоната, а? Теб те продадоха, мойто момче, продаде те човек, който е много по-нависоко в хранителната верига от приятелчето ти Кирос. Така че ако се надяваш някой печен сиатълски адвокат да ти се притече на помощ, сбъркал си.

Заобиколи масата и седна до Нортън, който досега само седеше с протегнати крака и гледаше мрачно. Посочи с палец вратата на килията, която нарочно бяха оставили отворена.

— Излезеш ли оттук, Суерте, имаш магистрала с две посоки. Едната води на запад към Свободното пристанище, другата води обратно на изток към Джизъсленд и присъда за нелегално преминаване на границата. Ти избираш в коя от двете посоки да тръгнеш.

— Кои сте вие бе, хора? — попита Ферер.

Нортън погледна многозначително Карл, наведе се напред и се изкашля.

— Ние сме твоите добри, феи, Ферер. Учуден съм, че не ни позна.

— Да, просто искаме да изпълним всичките ти желания.

— Виж, тази самоличност я брой пропаднала. — Нортън махна към плота на масата и документите, които бяха взели от Ферер. — Карлтън Гарсия. ССР са те пуснали за издирване, под това име от Сан Диего до Ванкувър и обратно. Дори да не те бяхме хванали тук, максимум след три дни на територията на Ръба щеше да сгафиш нещо и или да те арестуват, или да паднеш в ръчичките на някой местен престъпен бос, който да те експлоатира по петнайсет часа тежък труд на ден и дори да очаква благодарност.

Карл се ухили заплашително.

— За това ли си мечтаеше, когато реши да прехвърлиш границата, Суерте?

— Вървете на запад, младежи, вървете на запад — театрално призова Нортън. — Но вървете с пари в джоба и добре фалшифицирани документи.

— А ние ще ти дадем и двете — каза Карл. — Заедно с автобусен билет до Свободното пристанище. Искаме само да ни отговориш на няколко въпроса за братовчед си Манко Бамбарен.

— Чакай, чакай! — Суерте Ферер залепи гръб за облегалката на стола и размаха ръце. — Не знам нищо за нещата на Манко, нищо не са ми казвали. Почти не съм се връщал там, да ми се събират година-две с прекъсвания, не повече.

Карл и Нортън се спогледаха отново. Карл въздъхна и каза:

— Жалко.

— Да. — Нортън понечи да стане. — Ще кажем на момчетата от имиграционните да не те бият много, преди да те върнат в Джизъсленд.

— Дано ти е харесал краткият престой в страната на възможностите.

— Чакайте бе! Чакайте, казах!

Зимното леговище на Грета Юргенс бе двуетажна хижа, вградена в скална стена на трийсетина метра от речния бряг. След като се отделеше от реката, пътечката стигаше до открита площ с дръгливи шубраци, заобикаляше някакви оронени от времето скали и постепенно изчезваше в храсталака на десетина крачки от входната врата. Прозорците на втория етаж бяха с охранителни капаци от въглеродни влакна. На долния етаж обаче зад широкия панорамен прозорец цареше оживление. През вратата влизаха и излизаха мъже с оръжия в ръце. Карл преброи петима, преди да хлътне назад в укритието си. Нито един не беше с уебларна предпазна жилетка, каквато носеха другарите им при реката. Единият, по-възрастен и очевидно отговорник на групата, вече говореше по телефона в очакване на заповеди. Карл клечеше вдясно от пътеката до снишаващата се скална стена — висока малко повече от метър — и слушаше доклада за появата си.