Страница 139 из 160
— Започваш да ме вбесяваш, Марсалис. Казах ти, че вече не се занимавам с тия простотии.
— Да, но аз съм недоверчиво копеле по природа. Искаш да ти убия шефа? Първо ще трябва да задоволиш любопитството ми.
Чу как дъхът й изсвистя — между стиснати зъби.
— В края на деветдесет и шеста работех под прикритие — опитвахме се да разбием канал за сексробини на Триадата в Хонконг. Когато ги ударихме, стана мазало. Втори отдел не проявява особена загриженост към невинните свидетели.
— И аз така съм чувал.
— Да. Аз пък се възползвах от клането и писъците да се измъкна по терлици. Изчезнах по време на престрелката и сложих точка на отношенията си с Втори отдел. Използвах връзките, които си бях създала, и си осигурих прехвърляне до Куала Лумпур, оттам поех на юг. — Странна умора се промъкна в гласа й. — Известно време се прехранвах като наемник в Джакарта, участвах във войната за територии, която водеха срещу якудза, създадох си репутация из цяла Индонезия. После се придвижих още по на юг. Сидни, след това Оукланд. Корпоративни клиенти. Накрая се озовах в Ръба, защото големите пари са в него. И ето ме тук. Това задоволява ли достатъчно любопитството ти?
Той кимна, наново изненадан от чувството за другарство и съпричастие, сръчкало го в стомаха.
— Да, като за автобиография става. Но имам още един въпрос, от по-общо естество, който се надявам да ми разясниш.
Уморена въздишка.
— Казвай.
— Защо си правиш труда да се обръщаш към мен? Ти си достатъчно опасна, имаш и необходимите контакти. Винаги си с една крачка пред ССР, и то без да полагаш видими усилия. Защо не отстреляш сама въпросния копелдак? Не е като да не знаеш къде да го намериш, нали така?
Тя се умълча.
— Въпросът ми не беше от сложните, Рен.
— Мисля, че вече ти казах достатъчно. В крайна сметка ти си ловец на глави на ведомост в АГЛОН. Ако ме елиминираш, ще ти платят поредния хонорар.
— Вече знам каква си — грубо каза той. — Да ме виждаш да посягам към „Хааг“?
При последната дума гласът му лекичко потрепери. Рен килна глава, сякаш доловила потрепването. Втренчи отново поглед в ръба на дланта си.
— Направил си кариера, като си предавал себеподобните си. Не виждам какво би те спряло да го направиш сега.
— Рен, ще ти кажа нещо. Дори не съм сигурен, че Лицензът ми още е валиден. — Сети се за Ди Палма и превзетото бюрократично превъзходство, демонстрирано от Агенцията. — А дори да е, възнамерявам да го прекратя веднага щом се върна в Европа.
— Гризе те съвестта, така ли? — Не прозвуча съвсем подигравателно.
— Нещо такова. А сега ми отговори на въпроса. Защо съм ти аз?
Пак мълчание. Карл чак сега усети колко студено е станало. Погледът му току се връщаше на хълмовете по отсрещния бряг и чезнещия в гънките им трафик. Сякаш нещо го чакаше там. Рен продължаваше да мълчи, навярно мислеше трескаво.
— По две причини — каза накрая. — Първо, той най-вероятно очаква да го ударя. Но няма причина да подозира теб.
— На твое място подобен риск не би ме спрял да си свърша работата сам.
— Знам. Но ти си мъжка тринайска. Аз не съм толкова глупава. На мен ми е достатъчно да знам, че той ще си получи заслуженото. Не е нужно да го виждам с очите си.
— Може пък да съм по-умен, отколкото ме мислиш. Може би просто няма да го направя.
Видя усмивката й.
— Е, ще поживеем, ще видим.
— Спомена две причини.
— Да. — Сега беше неин ред да позяпа водата. — По всичко личи, че съм бременна.
Тишината ги връхлетя като тъмна мъгла откъм залива. Звуците на града, утихнали вече, се стопиха до долната граница на възприятията. Карл опря длани на зидания парапет и се втренчи в тях на мъждивата светлина.
— Честито.
— Да бе, мерси.
— От Мерин ли? Или от момчето с мачетето?
— Не знам — и не ме интересува особено. Което важи и за твоите приятели от Агенцията. За тях ще е достатъчно, че майката е вариант тринайсет. Ще ме подгонят с всичките си налични ресурси. Трябва да се махна, Марсалис. Да се измъкна по терлици и да намеря някое безопасно място.
— Така е. — Той скръсти ръце пред гърдите си, потръпна от студения въздух и се обърна към нея. — От друга страна, имаш едно значително предимство пред Агенцията.
— Сериозно?
— Те нямат представа, че съществуваш.
И някъде в главата му прозвуча гласът на Севги Ертекин.
„Татко, той е добър човек. Чист човек.“
Кармен Рен го изгледа с присвити очи.
— Така е. Засега наистина не знаят, че съществувам.
Карл впери отново поглед в отсрещния бряг. Буца затъкна гърлото му. Севги, Неван, другите. Сякаш целият му живот пулсираше скръбно. Въздъхна.
— Няма да го научат от мен.
49.
Беше малко странно да влезе на живо в офисите на фондация „Човешката цена“. Спомените от виртуалния формат се сблъскваха с реалния интериор на приемната и коридорите. Нямаше я Шарлийн, всъщност нямаше жива душа в приемната, а и стените бяха в по-блед и студен нюанс на синьото, отколкото ги помнеше. Декоративната украса също я нямаше, а кресливите плакати на „Земята първа“, заели мястото й в реалния свят, му се сториха избелели и скучни. А и Джеф, когато излезе да го посрещне, му се стори също толкова изхабен.
— В плът и кръв — каза той и преметна за миг ръка през раменете на брат си. — Приятна изненада.
Нортън го прегърна на свой ред.
— Да, само че съм тук по работа, уви. Трябва ми професионалният ти съвет, отново. Това е Карл Марсалис. Марсалис, брат ми Джеф.
Джеф се здрависа с тринайската, без да му мигне окото.
— Разбира се. Трябваше да ви позная от репортажите по новините. Хайде да отидем в кабинета ми.
Тръгнаха по друг коридор, а не по онзи, който Нортън помнеше от виртуалния формат, а и преходът, разбира се, не беше толкова рязък. Минаха покрай врати с евтини пластмасови табели, които даваха представа за ежедневната дейност на фондацията: „посттравматична терапия“, „отдел връзки с бреговата охрана“, „финансиране“… Една от вратите беше отворена и Нортън зърна набита азиатка, която гледаше унесено с празен поглед и пиеше нещо от картонена чаша с крещящо лого. Жената вдигна вяло ръка, когато минаха покрай офиса, но не каза нищо. С изключение на това мястото изглеждаше съвсем пусто.
— Спокойно е тази сутрин — каза Марсалис.
Джеф хвърли поглед през рамо.
— Да. Е, още е рано. Току-що преодоляхме сериозна криза с финансирането, така че пратих всички да се прибират със заръката да отпразнуват победата и да не бързат за работа. Насам.
Вкара ги в кабинет, на чиято табела пишеше „Дирекция“ и нищо друго, после затвори внимателно вратата. И тук имаше разлики с в-формата, интериорът беше решен в по-наситени нюанси на сивото и червеното, диванът беше същият, но обърнат с гръб към прозореца и на известно разстояние от него, отпред имаше ниска масичка. Разните дреболии бяха разместени или подменени. Снимката на Меган беше изчезнала от бюрото, заменена от по-малка снимка на децата. Джеф им махна към дивана.
— Настанявайте се. Как се отнасят към вас в КОЛИН, господин Марсалис?
Тринайската сви рамене.
— Е, нали ме измъкнаха от джизъслендския затвор.
— Да, това май се брои за доста щедра начална оферта. — Джеф седна срещу тях и се усмихна уморено. — Какво мога да направя за вас, момчета?
Нортън се размърда притеснено.
— Какво знаеш за черните лаборатории „Харбин“?
Вдигнати вежди. После Джеф издиша шумно и продължително.
— Не много, в интерес на истината. Почти нямаме бегълци оттам. Твърде на север и твърде далече от морето, И сериозна охрана на всичкото отгоре. Но и малкото, което знаем, говори, че оттам идват продуктите с най-високо качество.
— Да сте срещали създаден в „Харбин“ вариант тринайсет? — попита Марсалис. — Фондацията ви имала ли си е работа с такъв?
— Господи, не. — Джеф се замисли за момент. — Е, поне откакто работим по новата система. Преди да получим държавно финансиране и преди аз да дойда тук, може и да е имало такъв случай. Ще трябва да проверя в архивите, но честно казано, се съмнявам. Повечето бегълци, които стигат до нас, са несполучливи варианти от експерименталните лагери. Не че ги пускат директно, но не ги и интересува особено какво ще стане с тях, така че за тях е по-лесно да се измъкнат, да откраднат рибарска лодка или нещо подобно, понякога дори се промъкват тайно на някой кораб. Само че създадените в „Харбин“ варианти обикновено са изключително ценни, а вероятно и твърде лоялни. Едва ли биха предпочели да избягат дори ако степента на охрана го позволяваше.