Вариант 13

— Не. Може фамилията му да е Бамбарен, но се съмнявам. Не останах с впечатлението да е от най-близките роднини на Манко.

— А кога е лежал знаем ли?

— Не, но едва ли е било отдавна. Сигма е поела щатския в Южна Флорида преди не повече от пет или шест години максимум. Манко позна якето, значи трябва да проверим този период.

— Или пък се е объркал и братовчед му е лежал в друг затвор на Сигма.

— Не мисля, че Манко Бамбарен има проблеми с паметта. Хората като него помнят до дупка, особено когато се отнася за семейството.

— Добре, остави го на мен. — Нортън погледна към стаята на Севги в дъното на коридора. — Виж, на крак съм от вчера сутринта. Трябва да поспя малко. Можеш ли ти да останеш при нея?

— Разбира се. Нали затова съм тук.

Нортън го погледна.

— Обади ми се, ако нещо…

— Да, ще ти се обадя. Върви да поспиш.

Само за миг нещо особено премина между двамата в слабо осветения коридор, нещо, което не се поддаваше на дефиниция. После Нортън кимна, стисна устни и тръгна към изхода.

Карл гледаше след него със скръстени ръце.

По-късно, докато седеше до леглото й под синкавата светлина на нощното осветление и в компанията на мълчаливите машини, му се стори, че усеща как Елена Агиере се промъква тихо в стаята зад гърба му. Не се обърна. Продължи да гледа восъчното, излиняло лице на Севги върху възглавницата, едва доловимото повдигане и спадане на гърдите й под чаршафите. Агиере сигурно се беше приближила достатъчно, за да сложи хладната си ръка на тила му.

— Чудех се кога ще се появиш — тихо каза той.

Севги изплува бавно от съня, събуди се сама, изхвърлена на брега от отлива на ендорфините, и с една особена яснота на мисълта разбра, че вече е време. Задушливият ужас от предишните дни си беше отишъл, беше се сринал сам в себе си поради липса на енергия, която да го поддържа. Сега, най-сетне, се чувстваше повече уморена, гневна и нещастна, отколкото уплашена. И я болеше.

Именно това беше чакала.

„Време е да вървя.“

От другата страна на прозореца утрото се бореше за надмощие. Мека коса светлина се промъкваше през пролуката на старовремските механични пердета. Чакането, помежду ендорфиновите приливи, нощта най-после да се извлече през вратата й се беше сторило като изпълнена с болка и унижение вечност. Полежа така още малко, гледаше как топлата кръпка слънчева светлина се мести по леглото й и мислеше, защото искаше да е сигурна.

Когато вратата се отвори и Карл Марсалис влезе, решението й беше все така твърдо и окончателно, както когато се беше събудила.

— Здрасти — тихо каза той. — Отидох да си взема един душ в банята в дъното на коридора.

— Щастливец си ти — каза тя гърлено и с потрес осъзна колко дълбока и горчива е завистта й към всички, които можеха да си позволят такова простичко удоволствие. В сравнение с това чувствата й заради забежката на Карл с Ровайо изглеждаха нищожни.

„Време е да си вървя.“

Той й се усмихна — може би остротата на гласа й му беше убягнала; или пък я беше доловил и пренебрегнал.

— Искаш ли да ти дам нещо? — попита.

Все този въпрос й задаваше. Тя задържа погледа му и кимна решително.

— Да. Искам да повикаш баща ми и Том.

Усмивката трепна и се изтри от лицето му. Той застина за миг, само я гледаше. После кимна и излезе.

Веднага щом Карл излезе, пулсът й се ускори, усещаше го в гърлото и слепоочията си. Подобно чувство беше изпитвала като новобранец в полицията, първите няколко пъти, когато й се беше налагало да вади оръжието си по време на патрул — внезапното, изкривяващо реалността усещане, което вървеше в комплект с напрегнатите ситуации малко преди нещата да излязат от контрол. Ужасът на последните изтичащи секунди, вкусът на безвъзвратното.

Докато Карл се върне с баща й и Том, вече беше преодоляла пристъпа.

— Изтърпях достатъчно — каза им с едва доловим глас като шумолене на сухи листа. — Искам да свърши.

Никой от тях не проговори. Едва ли бяха изненадани все пак.

— Татко, знам, че би го направил за мен, ако можеше. Както и ти, Том. Избрах Карл, защото той ще може, това е всичко.

Преглътна мъчително. Зачака болката в гърлото й да утихне. Тихото съскане и прещракване на медицинското оборудване беше единственият звук в притихналата стая. Откъм коридора долитаха шумовете на новия болничен ден.

— Казаха ми, че могат да ме поддържат така още месец и дори повече. Вярно ли е това, татко?

Мурад наведе глава. Опита се да каже нещо, но от гърлото му излезе само нечленоразделен стон. Кимна отсечено. Сълзи закапаха от очите му по чаршафите. И изведнъж Севги откри, че й е по-мъчно за него, отколкото за себе си. Разбра също, че страхът й се е стопил почти напълно, прогонен от болката, умората и яда й.

„Време е да вървя.“

— Не искам да продължавам така още месец — дрезгаво промълви тя. — Писна ми, нямам нерви повече. Карл, помниш ли как ти казах, че все едно стена връхлита отгоре ми?

Той кимна.

— Е, вече не връхлита. Влачи се едва-едва. Седя си тук, гледам в посоката, където трябва да отида, и пътят ми се струва непоносимо дълъг, изронен и грапав, и трябва да го измина пълзешком. Няма да го направя. Повече не искам да участвам в тази шибана игра.

— Сев, сигурна ли си, че… — започна Нортън, но не можа да довърши.

Тя се усмихна да го успокои.

— Да, сигурна съм. От доста време го обмислям. Уморена съм, Том. Писна ми през половината време да съм надрусана, а през останалото да се събуждам от болка и да осъзнавам, че, уви, още не съм мъртва. Време е да приключа, да се свърши веднъж и завинаги.

Обърна се отново към Карл.

— У теб ли е?

Той извади хлъзгавото бяло пакетче и й го показа. Светлината на укрепващото утро се отрази в лъскавата обвивка. Да се откаже от светлината щеше да е най-трудното. Тя се ливваше необуздано и танцуваше из стаята всяка сутрин, когато дръпнеха завесите, и заради нея почти си струваше да не е съвсем мъртва след поредната нощ. Пак в светлината се впиваше Севги със зъби и нокти, за да издържи дългите спадове и водовъртежи на сънищата и будуването нощем. Ако не беше светлината, отдавна да е сложила точка. Сигурно би издържала още няколко утрини, пак заради нея, ако не беше толкова дяволски уморена.

— Татко. — Гласът й беше толкова слаб и прекършен, че всяка дума й костваше усилия. — Ще ме боли ли?

Мурад се изкашля, гърлото му се беше стегнало. После поклати глава.

— Не, миличка. Ще е като… — Изскърца със зъби, за да не се разплаче. — Ще е все едно заспиваш.

— Това е добре — прошепна тя. — Малко свестен сън ще ми е от полза.

Потърси погледа на Карл. Кимна му. Гледаше го как отваря пакета. Ръцете му се движеха прецизно, докато отделяха компонентите на комплектчето. Сякаш не съзнаваше действията си — навярно беше правил същото на десетки бойни полета в миналото. Севги погледна Том Нортън и го видя, че плаче.

— Том — нежно каза тя. — Ела и ми хвани ръката. Татко, ела и ти. Не плачи, татко. Не плачете, моля ви. Трябва да сте доволни, че повече няма да ме боли.

Погледна Карл. При него нямаше сълзи. Лицето му беше като черен камък, докато приготвяше спринцовката. Вдигна я нагоре към светлината, а с топлите и загрубели пръсти на другата си ръка опипа меката свивка при лакътя й да намери вената. Срещна погледа й и кимна.

— Само ми кажи кога — прошепна той.

Тя плъзна още веднъж поглед по лицата на тримата. Усмихна се на всеки, стисна ръцете им. После отново погледна Карл, впи очи в лицето му и прошепна:

— Готова съм.

Той се приведе над нея. Севги усети мигновено убождане в ръката си, паузата, докато Карл вкара лекарството, и всепоглъщащата топлина на пръстите му, а после и убождането, и топлината изчезнаха. Той избърса с памуче мястото, пръсна й нещо хладно и притисна памучето. Тя протегна врат да скъси разстоянието помежду им и бръсна сухите си като пергамент устни по небръснатата му буза. Вдиша миризмата му и се отпусна назад. Прекрасна пощипваща топлина се разля по тялото й, прогонваше болката по пътя си.