Страница 126 из 160
— И как този твой колега е направил нещо, което не можаха да направят нашите н-джинове? — изсумтя Нортън.
— Ами, причините са две. Първата е, че аз бях подхванал нещата от другия им край. Сетих се за нещо, което ми каза Бамбарен, нещо за кръвното родство. Започнах от това и помолих моя човек да проучи Гайосо. С други думи, бях направил връзката предварително. Вашите н-джинове сигурно биха го подхванали от другия край, с едрото гребло през общия инфопоток и с Мерин като отправна точка, после филтър за съотносителност и накрая по-детайлно търсене. Н-джиновете не са хора, скоковете на мисълта не са им по силите. Както казах миналата седмица, интуицията „Ярошанко“ е нещо прекрасно, но трябва да й дадеш отправна точка, от която да триангулира. Инфогреблото на вашите н-джинове зависи от филтрите, които сте им задали, а те най-вероятно са били свързани с Марс или с щатовете на Ръба.
— Да, както и с проекта „Поборник“.
— И с „Поборник“, естествено. Но помисли си какво означава това — наистина ли смяташ, че един претърсващ протоколите на проекта „Поборник“ н-джин би обърнал внимание на родителския генетичен материал? Става дума за хора, които никога не са се срещали с поколението си, никога не са имали нищо общо с децата си. В случая с Гайосо става дума за жена, която дори не е била в същата страна, не се е приближавала на по-малко от хиляда километра до онова, което са произвели от яйцеклетката й. Генетичният материал е безбожно евтин дори сега, когато „Якобсен“ е в сила. А по времето, за което говорим, е било още по-лошо. Никоя машина не би погледнала на това като на полезна улика, този факт никога не би преминал през филтрите й, за да бъде проучен детайлно. Необходимо е предварително да се знае, че гените, които Исабела Гайосо е предала на сина си, са важни сами по себе си, та н-джинът да направи последващата връзка на база на тази въведена му информация. А и, както вече казах, Исабела никога не се е приближавала до Мерин.
Нортън се намръщи.
— Чакай малко. Имаше една операция в Боливия, нали така? През осемдесет и осма, осемдесет и девета?
— Осемдесет и осма — каза Севги. — Аржентина и Боливия. Но участието на Мерин е под въпрос, голяма част от данните навеждат на мисълта, че изобщо не е бил там. Освен това има информация, че е командвал полк в Кувейт долу-горе по същото време.
— Да, но ако все пак е бил там? — настоя Нортън, внезапно ентусиазиран. — Това би било точка на контакт. Може би точно тогава Бамбарен е разбрал, че има брат, за когото не знае, и…
— И какво, Том? — Севги поклати раздразнено глава. — Срещат се, пият по няколко бири и Мерин поема обратно за поредната омиротворителна мисия. След шест години отива на Марс, а дванайсет години след това някакъв главатар на марсианска фамилия забърква безумен план за отмъщение, избира Мерин за работата, а Мерин изведнъж си казва: „Ей, ама аз имам брат на Земята, той може да ми помогне“. Стига, не може да е така. Трябва да има нещо друго, нещо, което навързва нещата логически.
— Може би има — каза Карл. — Казах, че има две причини вашите н-джинове да се провалят, а моят човек — не. Е, втората причина е, че прикриването на информация не датира само от времето; когато Мерин е бил заченат и роден. Далеч по-сериозните опити в тази посока са с по-скорошна дата. Не знам кой е, но определено има някой, който дава мило и драго да държи всичко това под похлупак.
— Някой, който използва Кармен Рен — замислено каза Севги. — Използва я активно.
— Добро заключение — призна Карл.
— Унищожиха ли микрофончето от дрехите ти?
— Не, запазиха го. Сигурно бихме могли да го използваме. Да примамим Рен. Само че тя е твърде умна и едва ли ще се хване. След толкова дълго мълчание със сигурност е разбрала, че сме го намерили.
— И какво ни остава в такъв случай? — попита Нортън.
— Остава ни Бамбарен — отвърна Карл. — Отиваме при него, стъпваме му на врата и натискаме, докато не ни каже всичко.
— А Онбекенд? — попита Севги със странна светлинка в очите.
Мълчание. Нортън побърза да го запълни:
— Това го проверих още вчера. Говорих с Койл. В архивите няма нищо, което да съвпада с даденото от вас описание. Но Онбекенд е холандско име, използва се за всички, които си нямат собствена фамилия, която да бъде вписана в документите за самоличност. — Той се намръщи. — На практика означава „неизвестен“.
Севги се изсмя горчиво. Звукът приличаше повече на кашлица, отколкото на смях.
— Върхът, няма що.
— Да. И по всички личи, че доста индонезийци са се сдобили с него през последните стотина години, защото не са имали фамилни имена, така както го разбират холандците. Доста популярно име по цялото Тихоокеанско крайбрежие през последните…
Млъкна, преди да е завършил, защото кашлицата на Севги не беше спряла. Напротив, усили се неимоверно, ехо от стимулите във виртуалния формат, които провокираха истинска реакция в болничното й легло. Стана толкова силна, че я преви почти на две в стола, наруши концентрацията й дотам, че виртуалният й образ започна да се губи като на стар телевизор със слаб сигнал. Карл и Нортън се спогледаха мълчаливо.
Образът на Севги примигна още веднъж, после се задържа. Тя си пое свистящ дъх и изглежда, овладя пристъпа.
— Как си, Сев?
— Зле съм, мамка му! — Вдиша с мъка. — Нали умирам, по дяволите! Извинявай, ако това ти създава проблеми.
Карл погледна Нортън и се изненада от внезапния си пристъп на съпричастие.
— Дали да не направим малка почивка? — предложи тихо.
— Не, не… — Севги затвори очи. — Извинявай, Том. Нямах право да ти се сопвам така. Прости ми. Вече съм добре. Да се върнем на Онбекенд.
Направиха го, повече или по-малко, но инцидентът остана да виси между тях като чуждо присъствие. Разговорът вървеше бавно и все по-предпазливо, а накрая съвсем се разпадна. Севги не смееше да погледне Нортън, само седеше и кършеше пръсти в скута си, докато накрая служителят на КОЛИН не си тръгна под претекст, че трябва да се обади в Ню Йорк. Изключи се от в-формата с нескрито облекчение. Карл седеше и чакаше.
Севги си чоплеше ноктите. Накрая все пак вдигна очи към него и каза тихо:
— Благодаря, че остана.
Той кимна към градината около тях.
— По-хубаво е от парка пред болницата. Там е прекалено подредено. А тук се чувствам като у дома си — прилича ми на английска градина.
Севги се засмя, този път по-предпазливо.
— Баща ти пристигна ли? — попита я Карл.
— Да — каза тя и кимна отсечено. — Тази сутрин дойде да ме види. В болницата, не във виртуалния. Дали са му апартамент в служебните общежития. Изключение като за колега.
— Или влиянието на КОЛИН.
— Е, да. Това също.
— И как мина?
Тя поклати глава.
— Не знам. Той… сещаш се, много плака. И двамата си поплакахме. Извини ми се за всичките ни скандали покрай Етан, за това, че се отдръпна от мен. И за други неща. Но…
— Да?
Тя го погледна в очите.
— Много ме е страх, Карл.
— Разбирам.
— Аз… виждаш ли, все сънувам, че е станала грешка. Че не е стрелял с „Хааг“. Или че не съм чак толкова зле, че имат антивирусен препарат, който да се справи със заразата. Или че всичко е било само сън и се събуждам в Ню Йорк, чувам шумотевицата на пазарчето пред нас… — Очите й плувнаха в сълзи. В гласа й се промъкна отчаяна, болезнена нотка. — А после се събуждам наистина и откривам, че съм тук, в шибаното болнично легло със системите, мониторите и всичкото им шибано оборудване плюс досадни роднини, които не искам да виждам. И умирам. Умирам, Карл.
— Знам — каза той и гласът му прозвуча кухо и глупаво в собствените му уши. Не знаеше какво да каже, как да я утеши.
Тя преглътна.
— Винаги съм си мислила, че ще е като врата, като да застанеш пред праг, който трябва да преминеш. Но не е. Не е. Прилича повече на стена, която връхлита насреща ми, а аз съм завързана за седалката, не мога да помръдна, не мога да стигна до контролните бутони, нито да избягам. Просто ще си седя и ще чакам да умра.