Вариант 13

— Искам да останеш с мен — каза тя. Сведе поглед към ръцете им, сякаш се опитваше да различи детайл, за чието съществуване не беше сигурна. — Няма да ми е лесно. Мурад — баща ми — ще страда много. Нортън е разпънат на кръст. Всички други са твърде далеч, а отношенията ни и без това охладняха след случилото се с Етан. Ако ги помоля, ще дойдат, но самата аз няма да знам какво да им кажа. Което означава, че оставаш само ти, Карл. Ти си чист. Искам да ми помогнеш да приключа с това.

„Чист?“

— Спомена за две услуги — напомни й той.

— Да. — Севги пусна ръката му и пак се загледа в течението на водата. — Мисля, че знаеш каква е другата.

Той стоеше до нея и гледаше ленивата вода на потока. Накрая каза:

— Добре.

44.

Чакаше Нортън в коридора пред отделението за посетители и кабинките на в-формата. Служителят на КОЛИН излезе с подпухнали очи; примигваше, сякаш светлината в коридора му е твърде ярка.

— Трябва да говоря с теб — каза Карл.

Нортън се намръщи.

— Точно сега ли?

— Тя няма да се подобри, Нортън. По-добре свиквай с тази мисъл и се хващай на работа.

— Какво искаш?

— Чете ли показанията, които дадох пред ССР?

— Не, аз… — Нортън затвори за миг очи. — Да, хвърлих им един поглед. И какво?

— Някой е изпратил Онбекенд да ме елиминира. Най-вероятно същият, който е наел Кармен Рен да партнира на Мерин, същият, който е уредил Мерин да се върне на Земята. Разследването не е приключило, не сме го преполовили дори.

Нортън въздъхна.

— Да, Севги тъкмо ми обясни същото надълго и нашироко. Не е нужно да ме убеждаваш. КОЛИН ще поднови разследването, с най-висок приоритет. Службите за сигурност на Ръба вече работят. В момента обаче…

— Няма да мръдна оттук, докато не приключим.

— Да, Севги и по този въпрос беше изрична. — Нортън се опита да мине покрай него. Карл пребори желанието си да го стисне за рамото и да го обърне. Вместо това отстъпи бързо назад и опря ръка в стената, за да препречи пътя му. Нортън наби спирачки, изскърца със зъби и стисна юмруци.

— Какво искаш от мен, Марсалис?

— Две неща. Първо, искам да убедиш Ортис, че е от полза за всички ни да ме задържи като консултант или като каквото там прецени, стига да не ме предава под юрисдикцията на АГЛОН. Снощи ми се обадиха от брюкселския офис и по всичко личи, че нямат търпение да ме приберат под крилото си.

— Ортис току-що излезе от интензивното. Не е в състояние да…

— Тогава говори с някой друг. Не искам да се боря едновременно и с АГЛОН, и с кукловода на Онбекенд.

Нортън си пое дъх през зъби.

— Добре. Следобед ще говоря с Никълсън и ще му предам молбата ти. Друго?

— Искам да притиснеш Колониалните власти. Искам да говоря с Гутиерес.

КОЛИН имаше малък административен комплекс в центъра на Оукланд. Там разполагаха с необходимата техника за връзка с Марс. Нортън уреди автокоптер на ССР да ги откара през залива и лимузина на КОЛИН да ги чака на хеликоптерната площадка. Направи всичко това с автоматизма на зает човек, който шофира по познатия път към дома. Докато бяха в лимузината, се свърза с дежурния техник и му поръча да подготви връзката.

Севги прогаряше мозъка му като дамга: застанала със сухи очи до малкия поток, премълчаваща толкова много неща. И той до нея, премълчаващ толкова много неща.

Бюрократщината на Колониалната полиция се отличаваше със свирепост и удивително самомнение. В сравнение с отправената им понастоящем молба задържането и разпитът на Гутиерес беше нищо работа — това ченгетата от Колониалната го можеха и с вързани очи, по своя си макар и грубоват начин. Но, виж, оторизирана междупланетна комуникация между техен задържан и човек извън редиците на КОЛИН явно беше нещо ново и нямаше прецедент и установени процедури. На три пъти го прехвърляха към по-висшестоящи офицери, докато не попадна на такъв, който разбра важността на въпроса. А и разстоянието не помагаше особено — в момента Марс отстоеше на двеста и петдесет милиона километра от Земята и времето на трансмисията беше тринайсет — тринайсет и половина минути във всяка посока. Почти половин час, докато чуеш отговора на въпроса си. Изглеждаше някак емблематично, като си помислиш.

Марсалис крачеше пред стаята и току минаваше пред прозорчетата на вратата. Нортън изпитваше подличко задоволство, че е изключил тринайската от подготвителния етап, макар да си даваше сметка, че това е просто човешкият вариант на котарака, който маркира с пикня територията си.

Беше прекалено уморен, за да се бори с този импулс, прекалено ядосан, за да се срамува от поведението си. Разпердушини колониалната бюрократщина със студен контролиран гняв, което учуди и самия него; където можеше, апелираше към здравия разум, където не можеше — заплашваше и извиваше ръце. Изчакваше дългите паузи на забавянето с търпението на робот. Всичко това нямаше значение, освен като начин да отдалечи мисълта, че Севги ще умре, че вече умира, че имунната й система поддава под непрестанните удари на вирусите „Фолуел“ и техния мутационен танц.

Най-накрая пусна Марсалис да влезе. Отстъпи му мястото пред оборудването и се премести на един стол до стената. Впери празен поглед в тринайската.

— Наистина ли смяташ, че ще постигнеш нещо?

Гласът му прозвуча унило дори в собствените му уши, изцеден от емоционалното претоварване.

— Зависи — каза Марсалис, загледан в отброяващия часовник над редицата монитори.

— От какво?

— От това дали на Франклин Гутиерес му се живее, или не.

Последните цифри примигнаха, приемникът звънна и на екрана се появи свързочно помещение, не много по-различно от тяхното, като се изключи съществената разлика, че се намираше на Марс. Гутиерес седеше пред своя екран и изглеждаше по-добре, отколкото на записа от разпита. Ръката му беше превързана, а нараняванията по лицето му бяха обработени с противовъзпалителни средства. Изгледа смръщено камерата, обърна поглед към някой извън обхвата й, после се изкашля и се наведе напред.

— Докато не видя кой тъпанар стои от другата страна, нищо няма да кажа. Ясно? Накарайте идиотите тук да ме оставят на мира и току-виж сме сключили някаква сделка. Но първо искам да ти видя лицето, пък после ще говорим.

Облегна се назад. Иконката за начало на трансмисията се появи в центъра на екрана и образът застина. Светлинният индикатор грейна в оранжево. Марсалис седеше и гледаше екрана, развълнуван колкото изстинал труп.

— Здрасти, Франклин — лениво каза той. — Помниш ли ме? Мисля, че ме помниш. Така, вече знаеш кой е от другата страна, така че ме слушай внимателно. Ще ми кажеш всичко, което знаеш за Алън Мерин, и защо си помогнал да го пратят обратно. Имаш само един шанс да го направиш. Не ме разочаровай.

Натисна бутона за край на съобщението. Над главите им броячът подхвана старата си песен.

— Ще ме прощаваш, но не останах особено впечатлен — каза Нортън.

Марсалис почти не помръдна, само очите му се завъртяха, сякаш се завръщаха от нищото, и през цялата умора и скръб Нортън зърна в тях нещо, от което го побиха студени тръпки.

Зачакаха мълчаливо брояча. Той стигна до нулата и започна да отброява отново времето преди началото на отсрещното предаване.

— Оха, момчето, което спечели лотарията! — подвикна ухилен Гутиерес, когато се появи отново на екрана, но зад привидното му спокойствие Нортън усети студа, същите хладни тръпки, които бяха смразили и собствените му нерви, когато Марсалис го бе погледнал преди половин час. А и броячът разказваше собствената си история във вид на застинали цифри. Времето за двупосочна трансмисия беше превишено с две минути и половина — освен ако инфохакерът не беше изнесъл цяла реч пред камерата, въпросното време беше изтекло в колебание. Гутиерес беше натиснал паузата, докато скалъпи някакъв отговор в движение. Демонстративното му самочувствие биеше на кухо като марстехски етикет в Тенеси. — Как я караш, Марсалис? Късметът още ли е с теб? Или ти липсват майките от клуба?