Страница 11 из 160
— Не мисля, Джо. — Здена кимна към редицата совалки. — Четири подгряват. Прекалено много огнева мощ за събирач на планктон.
— Да бе, да. Ще видиш.
Процедурата по излитането мина доста гладко, поне за тяхната совалка — явно тренировките от предния месец бяха дали резултати, нищо че тогава всички мрънкаха и се оплакваха. Осмина щурмоваци, стандартен преносим набор, всичките стегнати в антишоковите гнезда по вътрешните стени на корабния търбух, ухилени до уши от напрежение. Джо вече си беше пристегнал тактическата жилетка, свързал беше датчиците за жизнените показатели, макар да се чудеше дали изобщо някой си прави труда да следи показанията им сега, когато командният състав в пилотската кабина беше намален от трима на двама. Но поне автомедиците щяха да следят състоянието му, стигнеше ли се до престрелка, а ако не друго, жилетката поне беше удобно място, където да държиш резервните муниции и снаряжение.
Инструктажът прозвуча в слушалката му, препратен като ехо от колоните в тавана на совалката:
— Въздушно навлизане клас две, повтарям, навлизане клас ДВЕ, не очакваме враждебни действия…
Джоуи се наклони напред, доколкото му позволяваха каишите на гнездото, и кимна победоносно на Здена по-надолу в редицата — „Нали ти казах, мамка му“.
— … но независимо от това оставаме в режим на бойна готовност. Маските и ръкавиците да не се свалят до края на мисията, нанасянето на противозаразен гел като при биологично опасни операции е задължително. Няма данни за биологична опасност, мерките са предпазни. Имаме паднал космически кораб на КОЛИН, повтарям, паднал космически кораб на КОЛИН в близост до брега…
Беше ред на Здена да го изгледа триумфално.
— Шибан космически кораб? — възкликна някой от отсрещната редица гнезда.
— … медицинските екипи ще останат в изчакване, докато Синият отряд не приключи огледа. Бъдете готови за неизвестен брой, ранени на мястото на катастрофата. Екипите са в състав, както следва: екип алфа — Дрискол острие, Ернандес и Зоу на втора линия; екип бета…
Не си направи труда да слуша повече — нищо ново. Според последното разпределение на дежурствата той щеше да води екипите през следващите три седмици. Още не можеше да реши дали това го дразни, или го радва. Уж рутинната операция се очертаваше шибано приключение. Като се изключеха документалните филми, репортажите по телевизията и няколко виртуални обиколки на музея на КОЛИН в Санта Круз, никога не беше виждал истински космически кораб, но едно знаеше със сигурност — тия шибани неща не кацаха на Земята. Не и откакто нанокулите изникнаха навсякъде, извисили снаги в облаците като метални бобени стъбла от онази глупава приказка, която баба му му разказваше, когато беше малък. Единствените космически кораби, които беше виждал освен в документалните филми, бяха онези, които от време на време показваха в края на новините да кацат бавно и спокойно върху разширяващите се като гъби площадки в горния край на нанокулите, а текстът към репортажите беше изцяло на икономическа тематика. „“Тъкач" току-що се завърна от Хабитат-9. Товарът му най-вероятно ще предизвика значително спадане в цените на ценните метали. Мерките, поискани от асоциацията на африканските държави производителки за защита на земния металодобив, още не са разгледани от Световната търговска организация. Представители на консорциума „Хаб-9“ настояват, че подобно ограничение на свободната търговия е…"
И така нататък. През последните години космическите кораби си стояха в космоса, където им беше мястото, и всичко, което товареха или разтоварваха, се качваше и смъкваше с елеваторите на кулите. „Съвършената карантина“, така го бяха нарекли веднъж по телевизията, както и „изключително икономично от енергийна гледна точка“. Паднал космически кораб беше сценарий за евтин апокалиптичен филм или за още по-евтините параноични сериалчета за извънземни, които вървяха по тв-каналите на Джизъсленд. Да се случи такова нещо в действителност означаваше само едно — че някъде нещо адски се е объркало.
„Такова нещо не е за изпускане, пич…“
Още не бе донамазал лицето си с биозапечатващ гел, а совалката вече заходи за спускане и задната врата започна да се вдига. Студен тихоокеански въздух нахлу през разширяващия се отвор заедно с рева на турбините и сивата утринна светлина. Джо разкопча каишите на гнездото и се придвижи по редицата към кабелната лебедка. Усещаше как пулсът му чука леко в слепоочията. Нещо, което беше твърде вълнуващо, за да е страх, нахлу в кръвта му. Той нагласи Т-маската на лицето си, дръпна дихателния филтър към брадичката и притисна ръбовете на комплекта към биозапечатващия гел. Океанският вятър нахлуваше яростно през отвора и щипеше току-що намазаната му с гел кожа от двете страни на маската. Извивката на бронираното еднопосочно стъкло и инфоданните, които се нижеха по периферията му в топло жълто, създаваха фалшиво усещане за сигурност, сякаш цялото му тяло се ползваше от защитата, а не само част от лицето му. Непрекъснато ги предупреждаваха за това. Най-вече зле програмираният виртуален сержант от евтиния тексаски софтуер — най-доброто, което бюджетът за обучение на „Филигри Стийл Секюрити“ можеше да си позволи. Неясно защо въпросният сержант, с лоша синхронизация между речта и движението на устните, говореше с британски акцент. „Мисли за цялото си тяло, нищожество — крещеше виртуалното създание всеки път, когато се задействаше някой от стоперите на програмата. — Краката ти назаем ли са? Гърдите ти какво са — временна добавка? Само мисълта за цялото ти тяло може да опази въпросното ти тяло живо.“
„Да бе, добре. Както кажеш.“
Свърза кабела към жилетката си, после се обърна към търбуха на совалката и наблюдателната камера, монтирана в тавана. Даде знак с палец и показалец в кръгче. Изкашля се в индукционния микрофон, залепен за гърлото му.
— Острие докладва. Готов за разгръщане.
— Чувам те, Острие. По мой знак. Три, две, едно… скачай.
Кабелът се задвижи, той хвана карабината с две ръце пред гърдите си и се наведе навън, за да види какво го чака долу. Отначало видя само безкрайните бели шапки на вълните, докъдето поглед стига. После видя и кораба. Не беше според очакванията му. Приличаше на огромен пластмасов куфар, който едва се подаваше над водата. Корпусът чернееше обгорен, само тук-там се различаваха светли ивици с остатъци от нановрязан надпис, нещо като корпоративно лого, обелило се частично от горещината при навлизането на висока скорост в атмосферата. Спусна се по-близо и видя нещо като отворен люк в участъка, който още се държеше над водата.
— Ъъ, командването. Сигурни ли сме, че това нещо няма да потъне?
— Потвърждавам, острие. Според спецификациите на КОЛИН корабът не може да потъне.
— Да, ама аз виждам отворен люк, а при този вятър и тия вълни корабът сигурно се пълни с вода.
— Повтарям, Острие. Корабът не може да потъне. Провери люка.
Ботушите му се удариха с трясък в корпуса, на десетина метра встрани и по-долу от люка. Вълните се плискаха кротко в краката му на височината на глезените — заливаха ги, после се отдръпваха. Джо въздъхна и се откачи от кабела.
— Разбрано, командване. Откачих се.
— Поддържаме връзка.
Той приклекна и тръгна по лекия наклон към люка. Надникна вътре. Наистина беше влязла вода — стъпенките на стълбата бяха мокри и лъщяха. Самата стълба водеше надолу към вътрешен люк, който сигурно затваряше въздушен шлюз. Една по-висока вълна заля отвора, по стълбата потече вода и бързо се събра върху долния люк. Джо се взира още няколко секунди в тъмния отвор, после сви рамене и заслиза, докато не увисна на долните стъпенки току над вътрешния люк. Беше се събрала около три пръста вода, плискаше се леко поради клатушкането на кораба. Точно под повърхността заварките на люка прозираха неестествено ясно, като в планински ручей. Имаше и предупредителен, надпис: „Внимание; люкът се отваря само при изравнено налягане“.