Цар Плъх

— Не. Но трябва да са някъде из Индонезия. Не са мъртви, иначе щях да го усетя, със сърцето си щях да го усетя. — Мак вдигна раницата си и по навик провери дали скритата консерва сардина е все още вътре. — Чух, че в един от лагерите на Сингапур имало няколко жени от същия кораб. Може някоя от тях да знае нещо или да ме насочи… Ако ги намеря де. — Той протегна ръка. — Salamat!

— Salamat!

— Puki mahlu!

— Senderis — отвърна Питър Марлоу.

По лицето му потекоха сълзи, но той не се срамуваше от тях. Нито пък Мак от своите.

— Винаги можеш да ми пишеш „до поискване“ в Сингапурската банка, момчето ми.

— Непременно. Наслука, Мак!

— Salamat!

Питър Марлоу остана на пътеката, разполовяваща лагера, и го изпрати с поглед. Като стигна върха на възвишението, Мак спря, обърна се и му махна. Питър Марлоу помаха в отговор и Мак се изгуби в тълпата. Сега вече Питър Марлоу наистина бе сам.

Последно утро в Чанги. Изнесоха последния мъртвец. Най-тежко болните офицери вече бяха напуснали шестнадесета барака. Питър Марлоу дремеше на леглото си под мрежата против комари. Около него мъжете се събуждаха, ставаха, точеха се до тоалетната. Карстеърс вече правеше сутрешните си йогистки упражнения, Фил Минт както винаги си чоплеше носа с едната ръка и трепеше мухи с другата, партията бридж вече бе започнала, Майнър пак свиреше гамите на дървения си ксилофон, а Томас по навик ругаеше, че закуската закъснява.

— Я виж, Питър, какво ще кажеш? — попита Майк.

Питър Марлоу отвори очи и го изгледа.

— О, много си се променил!

Майк потърка с опакото на ръката току-що избръснатата си горна устна.

— Все едно, че съм гол. — Той се взря в огледалото, после сви рамене. — Е, това е, нямам вече мустаци и толкоз.

— Хайде, манджата дойде — провикна се Спенс.

— Какво има тая сутрин?

— Овесена каша, препечен хляб, сладко, пържени яйца, бекон и чай.

Някои се оплакаха, че порциите са малки, други — че са големи.

Питър Марлоу си взе само яйца и чай. Смеси яйцата с ориза, който бе запазил от предния ден, и ги изяде с наслаждение.

В бараката влезе Дринкуотър. Питър Марлоу вдигна поглед и го повика:

— Дринкуотър, може ли за момент!

— Да, разбира се.

Дринкуотър се изненада от внезапната му дружелюбност. Не смееше да вдигне воднистите си очи, защото се страхуваше да не издаде неистовата омраза, която хранеше към Питър Марлоу. „Дръж се, Тео — каза си той, — дръж се! Толкоз време удържа, не се изпускай сега. Още час-два, и ще ти се махнат от главата — и той, и всички останали гадове. Лайълс и Блоджър не биваше да те изкушават така. Грешката беше изцяло тяхна. Но те си получиха заслуженото.“

— Помниш ли оня заешки бут, дето го открадна? — каза Питър Марлоу.

Очите на Дринкуотър проблеснаха.

— Не… разбирам за какво говориш.

Седнал на едно от леглата насреща, Фил спря да се чеше и ги загледа.

— Хайде, хайде, Дринкуотър, признай си! На мен вече ми е все едно — войната свърши, ние се отървахме, какво повече! Но заешкия бут си го спомняш, нали?

Очите на Дринкуотър отново проблеснаха.

— Какво, какво? Не, не, не си спомням — навъсено отговори той. Струваше му огромни усилия да не възкликне: „Да, вкусен беше, страшно вкусен!“

— Това не беше заек за сведение!

— А? Извинявай, Марлоу, но не разбирам за какво говориш. Нямам представа кой го е взел, нито какво е било!

— Аз ще ти кажа какво беше. — Питър Марлоу се опиваше от удоволствие. — Беше плъх. Бутче от плъх!

— Много смешно! — саркастично се изхили Дринкуотър.

— Да, наистина беше плъх — огромен космат плъх, целият в струпеи. Може да беше и чумав.

Брадичката на Дринкуотър потрепери, Фил смигна на Питър Марлоу и подхвърли развеселен:

— Вярно е, преподобни отче, целият беше в струпеи. Видях Питър, като го дереше…

Тогава Дринкуотър повърна върху хубавата си чистичка униформа, после хукна навън и пак повърна, а Питър Марлоу избухна в смях и скоро всички в бараката се кикотеха като откачени.

— Ох, браво, Питър, добре го нареди! — успя да промълви най-накрая Фил. — Страхотно го измисли! Как се сети да го метнеш, че е било плъх. Ох, върна му го тъпкано на мръсника!

— Ама то наистина беше плъх — обясни Питър Марлоу. — Аз нарочно го оставих така, че да може да го открадне…

— Е, е — прекъсна го Фил и утрепа една муха, — недей да разваляш хубавата шега. И така си я бива!

Питър Марлоу разбра, че няма да му повярват, и се отказа да ги убеждава повече. Никой не би му повярвал, освен ако не покаже фермата, фермата! Стомахът му отново се сви на топка. Стана и си облече новата униформа. На пагоните се виждаше чинът му — лейтенант от авиацията, а на лявата му гръд блестяха двете крилца — вензелът на военновъздушните сили. Огледа вещите си — мрежата против комари, дюшека, одеялото, саронга, дрипавата риза, чифт скъсани панталони, два чифта налъми, нож, лъжица и три алуминиеви канчета. Събра всичко в одеялото, изнесе го навън и го подпали.

— Ей, ти! О, извинете, сър — приближи до него един сержант. — Тук не бива да се пали огън.

Сержантът беше пришълец, но Питър Марлоу вече не се страхуваше от пришълци.

— Изчезвай! — сряза го той.

— Но, сър…

— Казах, изчезвай, да те вземат дяволите!

— Слушам, сър!

Сержантът козирува и Питър Марлоу остана много доволен, че страхът му от пришълци се е изпарил. Козирува и той в отговор и веднага съжали, защото беше без фуражка. „Къде ми е фуражката, по дяволите!“ — изруга той, за да прикрие някак грешката си, и се прибра в бараката, но там усети как страхът от пришълците отново го задушава. С върховно усилие на волята успя да прогони ужасното чувство. „Никога, никога вече няма да се страхувам — закле се той във всичко свято. — Никога!“ Взе фуражката и измъкна скритата консерва сардини. Пъхна кутията в джоба си, слезе по стъпалата и се запъти нагоре по пътеката край оградата. Лагерът бе почти опустял. Последните английски части щяха да отпътуват днес, с неговия конвой. Отиваха си завинаги — доста по-късно от австралийците и цяла вечност след янките. Но това можеше да се очаква: англичаните са си такива — действуват бавно, но сигурно.

Той спря пред американската барака. Вятърът, повял сякаш от миналото, тъжно полюшваше брезентовия навес.

Питър Марлоу прекрачи прага й за последен път. Вътре имаше някой. Беше Грей, лъснат от глава до пети, в стегната униформа.

— Дойде да хвърлиш последен поглед на мястото, където пожъна великите си успехи, а? — злобно процеди той.

— И така може да се каже. — Питър Марлоу сви цигара и върна остатъка от тютюна в табакерата. — Ето, войната свърши и сега ти и аз сме равни.

— Свърши! — Лицето на Грей бе изопнато, а от очите му лъхаше змийска студенина. — Ненавиждам те!

— Спомняш ли си Дайно?

— Какво се сети пък за Дайно?

— Той ти беше доносник, нали?

— Вече не виждам смисъл да отричам.

— Царя знаеше за Дайно.

— Не ти вярвам!

— Дайно ти даваше сведения по нареждане на Царя — засмя се Питър Марлоу.

— Долен лъжец!

— Защо ще те лъжа? — Смехът му замря отведнъж. — Свърши времето за лъжи, край! Но Дайно наистина работеше по нареждане. Припомни си, че винаги закъсняваше. Съвсем малко, но винаги закъсняваше.

„Да, така беше, сега като си помисля, вярно, че беше така.“ Прозрението разкъса Грей.

Питър Марлоу дръпна от цигарата.

— Царя прецени, че ако не получаваш достоверни сведения, ще си намериш истински доносник. Затова се погрижи той да ти го осигури.

Внезапно Грей усети умора, смъртна умора. Толкова много неща не можеше да проумее. Толкова много, толкова странни неща! В този миг съзря подигравателната усмивка на Питър Марлоу и цялата му трупана с години мъка изригна. Той се хвърли към ъгъла, обърна с ритник леглото на Царя, разпиля вещите му и кресна на Питър Марлоу:

— Много умно измислено, няма що! Но Царя си получи заслуженото. На теб обаче също няма да ти се размине!