Цар Плъх

— О, не, моля те, не ме разбирай погрешно — отвърна бързо майорът. — Само питам. Просто тя е всичко, което имам — опита се отново да се усмихне той. — Благодаря! Значи след обяда. А, и колко време смяташ, че ще ти трябва даа… да се освободиш от нея?

— Веднага щом мога. Условията са както обикновено — десет процента от продажната цена за мене — отчетливо произнесе Царя.

— Разбира се. Благодаря ти и още веднъж благодаря за тютюна.

Сега, когато вече всичко бе казано, сякаш огромен камък падна от плещите на майора. „Ако имаме късмет, ще вземем шест-седемстотин долара — мислеше си той, забързан надолу по хълма. — Разпределени както трябва, ще ни стигнат за много време.“ Изобщо не си и спомни за предишния собственик на запалката, който му я беше дал на съхранение, когато преди няколко месеца влезе в лечебницата, за да не се върне никога оттам. Това бе вече минало. Сега запалката му принадлежеше. Никой не можеше да го оспори. Затова имаше право да я продаде.

Царя знаеше, че Грей нито за секунда не бе свалил поглед от него. Приятната тръпка да върти търговия пред полицейската барака допълваше чувството му на блаженство. Доволен от себе си, той се запъти нагоре по възвишението и механично поздравяваше познатите англичани и австралийци, офицери и войници. По-важните сред тях получаваха специално внимание, останалите — дружеско кимване. Царя долавяше злобата и завистта им, но въобще не се притесняваше. Беше свикнал с това отношение, то го забавляваше и придаваше допълнителна тежест на авторитета му. Приятно му бе да го наричат Царя. Гордееше се с онова, което бе постигнал като личност и като американец. Със смелост и хитрост той бе съградил цял един свят. Сега вървеше през този свят и гледката го изпълваше със заслужено задоволство.

Той спря пред двадесет и четвърта барака, в която бяха настанени част от австралийците, и пъхна глава през прозореца.

— Хей, Тинкър! Искам бръснене и маникюр.

Тинкър Бел беше дребничък, костелив мъж. По кожата му имаше кафяви петна, малките му очички бяха тъмнокафяви, а носът му вечно се белеше. Цял живот бе стригал овце, но в Чанги минаваше за най-добрия бръснар.

— Какво, да нямаш рожден ден? Оня ден ти правих маникюра.

— Значи днес ще ми го направиш пак.

Тинкър сви рамене и прекрачи през прозореца. Царя се отпусна със задоволство в стола, сложен на сянка под стряхата, а Тинкър майсторски върза чаршафа около врата му.

— Я виж тука — поднесе той един сапун под носа на Царя. — Помириши само!

— Охоо! — ухили се Царя. — Бива си го!

— И още как! Мирише на виолетки като парфюмиран. Един мой човек го свил, като ходили на работа извън лагера. Направо изпод носа на тъпите японци. Трийсетачка ми струва — удвои той цената. Ще го пазя само за тебе, ако искаш. Специално!

— Виж какво ти предлагам — докато се свърши, имаш от мен по петачка, вместо по три, за всяко бръснене.

Тинкър направи бърза сметка. С това сапунче можеше да го обръсне осем, или дори десет пъти.

— Няма да стане! Че то аз ще отида на червено.

— Метнали са те, Тинк — изсумтя Царя. — Мога да купя цяло кило от тия по петнадесет парчето.

— По дяволите! — избухна Тинкър в престорен гняв. — Да не мислиш, че те лъжа? Виж, това вече не е хубаво.

Той яростно разби на пяна ароматния сапун с топла вода. После се засмя.

— Абе ти си Царя тука!

— Ами да! Така си е! — съгласи се доволен Царя. Двамата бяха стари приятели.

— Да почвам ли? — попита Тинкър, приготвил сапунисаната четка.

— Давай!

В същия миг Царя забеляза на пътеката Текс.

— Чакай малко! Хей, Текс — провикна се той.

Текс обърна поглед към бараката, видя Царя и тръгна към него.

— Какво?

Текс бе дълъг като върлина младок с големи уши, крив нос и кротки очи. Висок, много висок.

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита Царя тихо.

— Естествено.

Царя извади портфейла си и измъкна една десет доларова банкнота.

— Иди намери полковник Брант — оня дребничкия, дето брадата му се подвива навътре, и му дай това.

— Имаш ли представа къде е?

— Някъде около ъгъла на затвора. Днес е негов ред да гледа Грей.

— Чух, здравата сте се сдърпали — ухили се Текс.

— Ами пак ме пребърка, копелето.

— Кофти работа — сухо отбеляза Текс, почесвайки се по късо подстриганата руса глава.

— И още как — засмя се Царя. — А, и кажи на Брант друг път да не закъснява толкова, че ще го вземат дяволите. Ама да ги беше видял само! Тоя Брант бил цял артист! Накрая дори накара Грей да ми се извини. — Той се захили, после извади още една петачка.

— Кажи му, че това е за извинението.

— Добре. Това ли е всичко?

— Не.

— Царя каза паролата и му обясни къде да намери Бари, после Текс се отдалечи, а Царя се облегна назад в стола. Общо взето, денят се очертаваше доста добър.

Грей прекоси прашната пътека, изкачи се по стъпалата и влезе в шестнадесета барака. Наближаваше време за обед и коремът му се свиваше от глад. Навън вече се редеше нетърпелива опашка. Той бързо отиде до леглото си, взе две алуминиеви канчета, чашата, лъжицата и вилицата и се присъедини към чакащите.

— Защо ги няма тия още? — уморено попита той мъжа пред себе си.

— Откъде да знам, по дяволите? — тросна му се Дейв Дейвън. Произношението му издаваше, че е възпитаник на елитно училище — Итън, Хароу или Чартърхаус. Беше висок и тънък като бамбук.

— Питам просто — обясни Грей с раздразнение. Не можеше да понася Дейвън заради това произношение и произхода му.

След едночасово чакане обедът пристигна. Някакъв пленник донесе два варела и ги сложи на земята пред опашката.

Първоначално всеки варел бе съдържал по двадесет и пет литра високо октанов бензин. Сега единият беше наполовина пълен с ориз — изцеден и прозрачен. В другия имаше супа. Този път тя бе от акула, или поне една акула беше поделена, късче по късче, на десет хиляди порции. От варела се вдигаше пара и се разнасяше едва доловим аромат на риба, а тук-там плуваха парченца патладжан и зеле, всичко петдесетина килограма за десет хиляди мъже. Основната съставка обаче бяха листата — червени и зелени, но все пак засищащи, отглеждани с много грижи в зеленчуковата градина на лагера. Имаше дори и подправки — сол, къри и лют червен пипер.

Всеки пленник безмълвно пристъпваше крачка по крачка напред, претегляше на око дажбата на предния и на следващия, сравняваше ги със своята. Но сега, след три години, прекарани в лагера, готвачът не грешеше — всички порции бяха напълно еднакви.

Докато го разпределяха, оризът също изпущаше пара. Днес беше от яванския — най-хубавия в света — и всяко зрънце стоеше цяло, отделено. От ориза им се полагаше по черпак. А накрая — чаша чай.

Всеки отнасяше храната си настрана и ядеше мълчаливо, бързо, с горчива наслада. Гъгриците в ориза бяха просто допълнителни калории, а червеят или мухата — нещо най-обикновено; ако ги забележеха, невъзмутимо ги изхвърляха. Най-често обаче, след първата бърза проверка дали вътре има парче риба, никой не поглеждаше повече в канчето.

Днес, след като всички си получиха дажбата, остана малко допълнително, затова извадиха списъка и първите трима, благославяйки късмета си, го разделиха. После вече за ядене нямаше нищо. Обедът приключи, а вечеря даваха чак преди залез слънце.

Макар съдържанието на варелите винаги да бе едно и също, тук-там из лагера някой имаше парче кокосов орех или половин банан, късче сушена риба или грам говеждо варено, а понякога дори яйце, които да добави към ориза си. С цяло яйце не разполагаше почти никой. Веднъж седмично, ако кокошките в лагера снасяха редовно, всеки получаваше по яйце. Този ден бе истински празник. Имаше хора, на които даваха яйца всеки ден, но никой не искаше да бъде от тях.

— Хей, момчета, я слушайте тука!

Капитан Спенс, дребен смугъл човечец със силно набраздено лице, бе застанал насред бараката, но гласът му се носеше и навън. Тази седмица беше дежурен. Той изчака всички да се съберат в бараката и обяви: