Цар Плъх

— Хайде, приятелчета, всички вън!

Четвърта глава

Докато си пробиваше път през потния рояк хора, скупчени на асфалтовата пътека, Питър Марлоу мислеше единствено за манерката и отчаяно се опитваше да си спомни дали сутринта я беше напълнил, но паметта му изневеряваше.

Изтича нагоре по стъпалата, които водеха към неговата барака, но тя бе вече празна и един мърляв корейски войник пазеше на входа. Питър Марлоу знаеше, че няма да му позволят да влезе, затова се обърна, мушна се под навеса, мина отстрани и хукна към задната врата. Когато пазачът го забеляза, той вече стоеше до леглото си и държеше в ръка манерката. Кореецът изпсува вяло, отиде до него и му направи знак да остави манерката, но Питър козирува почтително и каза на малайски, който повечето войници от охраната разбираха:

— Моите почитания, сър. Може би ще се наложи да чакаме дълго, затова много ви моля, нека си взема манерката — имам дизентерия.

Докато обясняваше, той разклати манерката. Пълна беше.

Войникът я издърпа от пръстите му и подозрително я подуши, сетне изля малко вода на пода, накрая му я тикна обратно в ръцете, наруга го и посочи строените отвън мъже. Питър Марлоу се поклони, отмалял от облекчение, и хукна към останалите.

— Къде се губиш, по дяволите, Питър? — попита го Спенс с безпокойство, което дизентерията му изостряше още повече.

— Няма значение, нали съм вече тук. — Манерката бе в ръцете му и Питър Марлоу се чувстваше на седмото небе.

— Какво се мотаеш, я по-добре строй хората — подразни той Спенс.

— Разкарай ми се от главата. Хайде, момчета, подравнете се!

Спенс преброи мъжете.

— Къде е Боунс? — попита той.

— В лечебницата — отговори Юърт. — Постъпи след закуска. Аз лично го заведох.

— Защо, по дяволите, не ми каза по-рано?

— Защото цял ден работих в градината! Какво си се заял с мене!

— А ти какво си се разпенил?

Но Питър Марлоу не чуваше ругатните, разговорите, слуховете. Молеше се само полковникът и Мак също да са си взели манерките.

Като провери хората, капитан Спенс се отдалечи по пътеката, отиде до полковник Селърс, който отговаряше за четири бараки, и му рапортува:

— Точно шестдесет и трима в болница, двадесет и двама на работа.

— Добре, Спенс.

Като получи сведенията за четирите бараки, Селърс ги обобщи и рапортува на полковник Смедли-Тейлър, който отговаряше за десет бараки. Полковник Смедли-Тейлър рапортува на висшестоящия офицер, той на свой ред рапортува на по-висшестоящия и тази процедура се повтори из целия лагер — вътре и вън от затвора, — докато накрая пълният сбор стигна до коменданта на лагера. Комендантът събра броя на хората в лагера с броя на хората в лечебницата и броя на хората, изпратени на работа, и рапортува на капитан Йошима, японския преводач. В отговор Йошима наруга коменданта, защото по списък пленниците били с един повече.

Последва цял час на агонизираща паника, докато накрая откриха липсващия сред числото на погребаните. Главният лекар, полковник д-р Рофър, наруга помощника си, полковник д-р Кенеди, който се опита да обясни, че е трудно всеки миг да се знае бройката до последния човек, но полковник Рофър отново го наруга и каза, че на него това му е работата. После Рофър с гузен вид отиде при Йошима и учтиво се опита да му обясни, че липсващата бройка е намерена, но е трудно във всеки един момент да се държи сметка на хората до последния човек. Йошима наруга коменданта на лагера за немарливостта и каза, че това му влиза в задълженията и щом не може една проста сметка да направи точно, сигурно е време друг да поеме командването на лагера. Докато нагоре-надолу по йерархичната стълба се сипеха гневни закани, корейската охрана претърсваше бараките, и то преди всичко офицерските бараки. Радиото-връзката с външния свят, надеждата на пленниците — вероятно бе там. Искаха да го намерят, както бяха намерили и другото преди пет месеца. Но войниците, подобно на строените мъже отвън, се задушаваха от жегата и правеха обиска съвсем през пръсти.

Пленниците се обливаха в пот и ругаеха. Неколцина припаднаха. Дизентерийните се точеха един след друг към тоалетните. Тежко болните клечаха или лежаха там, където бяха строени, и се оставяха на парещите пристъпи на болката. Здравите не усещаха смрадта. Смрадта беше нещо нормално, дизентерията бе нещо нормално и чакането също.

След три часа обискът приключи. Разпуснаха пленниците и те се помъкнаха към сянката на бараките, строполяваха се на леглата си без дъх или се отправяха към душовете и чакаха водната струя да отнесе със себе си болката, която пулсираше в главите им.

Питър Марлоу излезе изпод душа, уви саронга около кръста си и тръгна към бетонната постройка, където бяха приятелите му.

— Puki mahlu — ухили се Мак, като го видя.

Майор Маккой бе як, дребен шотландец със стегната войнишка стойка. Двадесет и петте години, прекарани сред малайските джунгли, в съюз с алкохола, комара и треската бяха набраздили лицето му.

— Mahlu senderis — отвърна Питър Марлоу и седна на земята с щастливо изражение.

Тази малайска ругатня винаги му доставяше удоволствие. Тя нямаше точен превод, макар първата дума да означаваше пет буквен женски орган, а „mahlu“ — срамежлив.

— Абе, идиоти, вие не можете ли да говорите като хората? — сопна им се полковник Ларкин.

Той лежеше на дюшек, сложен направо върху пода, и едва си поемаше дъх от горещината, а главата му тегнеше от наскоро прекараната малария.

— Учиш го, учиш го, ама тая дебела глава прихваща ли? Нищо няма да излезе от него, нищо! — каза Мак и смигна на Питър Марлоу.

— Спор няма, друже — рече Питър Марлоу с австралийско произношение, подражавайки на Ларкин.

— Кой дявол ме караше да се хвана с вас двамата! — мрачно изпъшка Ларкин. — Можете ли да ми обясните?

— Хвана се, защото си мързелив, нали, Питър? — ухили се Мак. — Все ние вършим работата, а той пръста си не помръдва. Пък отгоре на това се преструваше, че не можел да се вдигне от леглото, понеже го била пипнала маларията.

— Puki mahlu! — изруга полковникът. — Я по-добре ми донесете малко вода.

— Слушам, сър. На секундата, сър! — каза Питър Марлоу и му подаде манерката си.

Като я видя, Ларкин се усмихна въпреки болката и тихо попита:

— Всичко наред ли е, момчето ми?

— Да. Ама да знаете как се уплаших отначало!

— И ние с Мак.

Ларкин отпи и внимателно му върна манерката.

— Как се чувстваш? — попита Питър Марлоу разтревожен от вида на полковника.

— Бомба! — отвърна Ларкин. — Да имаше бутилка бира, утре щях да съм на крака!

— Добре, че поне надви треската — кимна Питър Марлоу и с престорена небрежност извади пакета цигари.

— Боже господи! — възкликнаха в един глас Мак и Ларкин.

Питър Марлоу отвори пакета и им даде по цигара.

— Подарък от дядо Мраз — тайнствено обяви той.

— По дяволите, откъде го имаш, Питър?

— Чакай да дръпнем по веднъж, преди да чуем лошата новина — кисело се обади Мак. — Най-вероятно ни е продал леглата.

Питър Марлоу им разказа за срещата си с Царя и за Грей, а приятелите му слушаха с нарастващо изумление. Когато стигна до случката с обработката на тютюна и спомена за процентите, Мак не издържа и го прекъсна:

— Шейсет на четирийсет! — доволно възкликна той. — Ама това е направо страхотно — шейсет на четирийсет!

— Просто да не повярваш! — изтълкува погрешно възторга му Питър Марлоу. — И то за какво? Защото му показах как да го обработва. Той като че ли доста се учуди, че не искам нищо в замяна.

— Значи издаде рецептата? — изгледа го Мак втренчено.

— Разбира се! Не виждам какво те притеснява.

— И защо направи тая глупост?

— Какво, да не искаш да се забърквам в сделки? Нашият род никога не се занимавал с търговия — отвърна Питър Марлоу с такъв тон, сякаш обясняваше на дете. — Просто така са тръгнали нещата, братле.

— Боже господи, отваря ти се прекрасен случай да изкараш малко пари и ти го отхвърляш най-високомерно! Не ти ли е ясно, че щом Царя е в основата на операцията, можеше да спечелиш такава сумичка, че да си осигуриш двойни порции до второто пришествие. Защо, по дяволите, не си затрая, пък да дойдеш да ми кажеш на мен и да ме оставиш…