Страница 12 из 93
— Хималаите ли имаш предвид? По маршрута Калкута-Чунцин?
— Да — отвърна Царя и кимна с глава към тигана: — Напълни си табакерата.
— С най-голямо удоволствие.
— Щом закъсаш, идвай да си вземаш.
— Благодаря, ще се възползвам от поканата. Искаше му се да запали нова цигара, но реши, че ще му дойде много. Изпушеше ли още една, гладът щеше да го мъчи повече. По-добре да търпи. Погледна през прозореца и си обеща, че няма да пуши, докато сянката на навеса не се премести поне с десет сантиметра.
— Мене изобщо не ме свалиха. Хвъркалото… самолетът ми де, беше засегнат при една бомбардировка на Ява и после не можах да излетя. Гадна история! — добави той след малко и се опита да прикрие горчивината в гласа си.
— Е, не е чак толкова страшно — рече Царя. — Можеше и ти да си в него. Нали си жив, това е важното. На какво летеше?
— На „Хърикейн“, едноместен изтребител. Но повечето време летях на „Спитфайър“.
— Чувал съм, но никога не съм ги виждал. Разправят, че на германците направо им прилошавало от тях.
— Да — отвърна тъжно Питър Марлоу. — Поне в началото.
— Ти да не би да си участвал в битката за Великобритания? — изненадано попита Царя.
— Да. Станах пилот през четирийсета. Тъкмо навреме.
— На колко години беше тогава?
— На деветнадесет.
— Ами! Като те гледам така, мислех, че си поне на трийсет и осем.
— Я върви на майната си! — изсмя се Питър Марлоу. — Ти на колко си?
— На двайсет и пет. Направо да пукнеш от яд — рече Царя. — Най-хубавите ми годинки отлитат, а аз стоя под ключ в тоя скапан затвор.
— Е, чак пък да стоиш под ключ! Пък и като те гледам, добре си живееш.
— Добре-зле, ама сме зад телени огради, нали? Колко време още ще киснем тука според тебе?
— Германците вече си плюха на петите. Войната трябва скоро да свърши.
— Наистина ли мислиш така?
Питър Марлоу сви рамене. „Бъди нащрек! — каза си той. — Никога не е зле да бъдеш нащрек.“ — Да, така ми се струва. Но може да са само слухове.
— А нашата война тука?
Въпросът бе зададен от приятел, затова Питър Марлоу отговори искрено:
— Според мен нашата няма да свърши никога. Естествено, рано или късно ще бием японците, в това вече съм сигурен. Но за нас тука в лагера няма надежда да се измъкнем.
— Защо?
— Ами защото японците няма да се предадат. Следователно ще се наложи да стъпим на тяхна територия. А тогава нас ще ни избият до крак. Ако преди това не ни довършат болестите и епидемиите.
— Защо пък ще ни избиват, по дяволите?
— За да печелят време например. Тръгне ли да се затяга примката около Япония, те ще гледат да се свият като охлюв в черупката си. Какво ще си губят времето с няколко хиляди пленници. За японците животът съвсем няма онази стойност, която има за нас. А и това, че нашите войски са на тяхна земя, ще ги направи още по-жестоки. — Гласът му бе съвсем спокоен и равен. — Мисля, че на нас ни е спукана работата. Естествено, надявам се да не съм прав, но според мен това ни чака.
— Розово бъдеще, няма що! — мрачно отбеляза Царя, а когато Питър Марлоу се изсмя, продължи: — Какво се хилиш, по дяволите? Все ще намериш да се хилиш, когато най не трябва.
— Извинявай, навик.
— Я ела да излезем навън. Тия мухи взеха да стават досадни. Ей, Макс — провикна се Царя, — що не пораздигнеш малко тука?
Макс се приближи и започна да чисти, а Царя и Питър Марлоу се измъкнаха през прозореца. Точно отпред имаше брезентов навес, а под него — масичка и пейка. Царя седна на пейката, а Питър Марлоу подви крака и се настани на земята по местен обичай.
— Да ме убиеш, не мога да седна така — рече Царя.
— Много е удобно. Свикнах, докато бях на Ява.
— Откъде го знаеш малайския така добре?
— Живях известно време на село.
— Кога?
— През четирийсет и втора. След капитулацията.
Царя търпеливо го изчака да продължи, но подробности не последваха. Той почака още малко, после попита:
— Как така си живял на Ява след капитулацията, като по това време всички вече бяхме в лагера за военнопленници?
Питър Марлоу се разсмя на глас:
— Тя, историята, не е нищо особено. Просто не ми се нравеше перспективата да отида в лагер. Всъщност, след като прекратихме военните действия, се изгубих в джунглата и случайно попаднах в онова село. Смилиха се хората над мен и… Живях там около половин година.
— И как беше?
— Страхотно. Всички бяха много дружелюбни. Приеха ме като свой. Обличах се като тях, дори си потъмних кожата — макар че това си беше пълна глупост, защото ръстът и очите ме издаваха, — работех на оризищата…
— Работеше на оризищата? Ти сам?
— Бях единственият европеец, ако това имаш предвид — отвърна Питър Марлоу след кратко мълчание.
Погледът му се зарея над лагера. Слънцето нажежаваше праха, вятърът го вдигаше и завърташе. Вихрушките му напомняха за нея. Отвърна очи на изток, към буреносния хоризонт. Но тя бе част и от небето. Вятърът се усили и огъна върховете на кокосовите палми. Но тя бе част и от вятъра, и от палмите, и от далечните облаци.
Питър Марлоу откъсна мислите си от нея и проследи с очи корееца часови, който тътреше крака край оградата, плувнал в пот от смазващата горещина. Униформата му беше дрипава и мръсна, кепето — смачкано като физиономията му, а пушката висеше килната на рамото.
Той отново вдигна очи към небето и огледа простора. Това бе единственият начин да се освободи от чувството, че се намира в клетка — клетка, изпълнена до пръсване с мъже, преливаща от мъжка миризма, мъжка мръсотия и мъжка глъч. „Без жената мъжът е просто нелепа шега“ — безпомощно си помисли Питър Марлоу, докато сърцето му кървеше под палещото слънце.
— Питър, я виж!
Царя зяпаше към склона с отворена уста. Питър Марлоу проследи неговия поглед и сърцето му се сви — по пътеката към тях слизаше Шон.
— О, господи!
Идеше му да се вмъкне през прозореца обратно в бараката и да се скрие, но така само щеше да привлече вниманието върху себе си, затова зачака мрачно, притаил дъх. Може би все пак Шон нямаше да го забележи, тъй като бе потънал в разговор с майор Родрик и лейтенант Франк Париш. Тримата вървяха, свели глави един към друг, и разпалено обсъждаха нещо, но Шон случайно отмести поглед, забеляза Питър Марлоу. Родрик и Франк се заковаха на място със замряло сърце, но скриха тревогата си.
— Здрасти, Питър! — провикна се Родрик — висок, спретнат мъж с дълбоко изсечени черти, толкова висок и спретнат, колкото Франк Париш бе висок и раздърпан.
— Здрасти, Род! — отвърна Питър Марлоу.
— Един момент! — извини се тихо Шон на Родрик и се упъти към Питър Марлоу и Царя. Първоначалното му сепване бе минало и той се усмихна приветливо.
Питър Марлоу почувствува как целият настръхва. Изправи се на крака. Усещаше, че Царя го пронизва с поглед.
— Здрасти, Питър! — приближи Шон.
— Здравей, Шон!
— Много си отслабнал, Питър.
— Нищо чудно. Не съм единственият. Иначе съм добре, благодаря.
— Отдавна не съм те виждал. Защо не се отбиеш в театъра някой ден? Винаги има по нещо допълнително, пък и нали ме знаеш — аз не ям кой знае колко. — Шон се усмихна с надежда.
— Ще намина някой път — отвърна Питър Марлоу, пламнал от смущение.
— Знам, че няма да дойдеш, но ако все пак се решиш, винаги си добре дошъл — тъжно рече Шон и след кратко мълчание добави: — Вече изобщо не се обаждаш.
— Нали виждаш как е тук, Шон? Ти непрекъснато си зает с представления, а пък аз или съм на работа извън лагера, или гледам да свърша това-онова.
Шон също носеше саронг, но за разлика от този на Питър Марлоу — поотъркан и обезцветен от дългата употреба — саронгът на Шон бе нов, бял, избродиран по края със синьо и сребърно. Шон носеше и малайски елек до над кръста, с къси ръкави и тясно скроен, за да очертава гърдите. Царя впери очарован поглед в полуотвореното деколте. Шон усети погледа му, усмихна се леко, прибра един разрошен от вятъра кичур и започна да го върти около пръста си, докато Царя не отмести очи. Шон се засмя вътрешно.