Гай-джин

— Кой от двама ви говори английски?

— Аз, Анджин-сама. Аз Отами-сама.

— Господин Макфей отговаря за доброто ви поведение през целия път до Лондон, Отами-сама. Съгласни ли сте да ме слушате, да си седите на кораба, ако ви наредя, или да слезете на брега и да се върнете, когато аз ви заповядам, и докато стигнем в Лондон, да ми се подчинявате, сякаш съм ваш началник, ваш даймио?

— Съгласни прави какво Анджин-сама каже — внимателно отговори Хирага.

— Добре, но никакви оръжия на борда. Дайте ми всичките си мечове, пистолети и ножове. Ще ви ги върна. — Таумаст забеляза, че японецът пламна, и взе това под внимание. — Съгласни ли сте?

— Ами ако мъже нападнат нас?

— Ако някой от моите хора ви нападне, бийте се с юмруци, докато пристигна. Ще ги предупредя, че всеки, който започне пръв, ще получи по петдесет камшика. Не посягайте първи, разбирате ли ме?

— Не, толкова съжалявам.

Джейми обясни как виновният моряк и ще бъде завързан на рангоута и ще бъде шибан с камшик за неподчинение. Ужасен от такава жестокост, Хирага преведе на Акимото и запита:

— Но, Анджин-сама, ти не боиш? Щом човек после свободен на кораб, след такъв обида, не боиш човек убие теб?

Джони Таумаст се разсмя.

— Такъв направо го смятай за обесен. Бунтовниците се наказват със смърт. Ще заповядам на екипажа да не се заяжда с вас, а и вие не се заяждайте с тях. Това също е много важно.

— Разбира, Анджин-сама — отвърна Хирага, но всъщност му се изясниха само някои неща. Заболя го главата.

— Ако стане нещо, веднага при мен. Никакви сбивания, ако не ви нападнат. Оръжията ви, моля. — Хирага неохотно му предаде вързопите с мечовете им и пистолета си. — Мистър!

— Слушам, сър.

— Тези двамата ще се настанят в каютата на третия помощник. Аз ще ги заведа.

Джейми стана и подаде ръка на Хирага.

— Щастливо плаване. Можеш да ми пишеш винаги, когато поискаш, а също и на Филип… на Тайра-сама. Както вече ти казах, ще ти уредя сметка в моята банка, в Хонконгската банка на Мел83. Всичко е записано в документите, които ти връчих. Пояснил съм ти и как да получаваш пощата си. Чакай отговор чак след четири месеца. Късмет и щастливо завръщане. — Джейми се ръкува с двамата японци.

— Елате с мен. — Таумаст ги поведе по коридора и отвори някаква врата. — Ще спите тук, далеч от чужди очи. Господин Макфей не иска да ви разпознаят. След Хонконг ще бъде много по-леко. — Капитанът затвори вратата.

Хирага и Акимото мълчаливо се озърнаха. Помещението приличаше повече на ракла, отколкото на стая. Едва се побираха, застанали прави един до друг. Една петролна лампа хвърляше мъждива светлина. Две мръсни койки стояха една над друга с чекмеджета под тях. На заключалките висяха мушами. Вонеше.

— За какво служат тези работи? — запита Акимото вцепенен.

— Ми нещо като дрехи, ама са толкова твърди — как ли се бият, облечени в тях? Чувствам се незащитен без мечовете си.

— Пък аз не само че се чувствам незащитен, ами направо все едно са ме пречукали.

Палубата се разлюля под краката им, дочуха как вън моряците си препредаваха заповеди на висок глас или тананикаха, подготвяйки кораба за открито море. Моторът шумно тресеше пода и преградните стени и двамата самураи се чувстваха все по-неловко. Връхлетя ги ужас от теснотията, от неприятната миризма на изгорели въглища и газ, на спарен въздух и още по-спарени постелки и завивки. Палубата отново се люшна и Хирага залитна към койките. Седна на долната.

— На това ли ще спим?

— Че къде другаде? — изропта Акимото. Дръпна смачканото одеяло. Всички ъгли на дюшека бяха изпоцапани от цели пълчища дървеници, живи и мъртви; по грубото платно бе засъхнала кръв от хиляди смачкани паразити. Едва се удържа да не повърне. — Дай да слизаме на брега — изхриптя Акимото. — До гуша ми дойде.

— Не — възпря го Хирага, преодолявайки собствения си уплах. — Постигнахме същинско чудо: избягахме от Бакуфу и от Йоши и се озовахме в самото лоно на врага като гости. Ще изучим всичките им тайни и как да се справим с тях.

— На какво ще се научим? Как да пребиваме с камшик хората до смърт и как да живеем в тази помийна яма месеци наред ли? Не видя ли колко грубо си тръгна капитанът, без дори да отговори на поклона ни? Хайде… тръгваме! Ако трябва, ще плувам до брега!

Акимото сграби дръжката на вратата, но Хирага го улови за блузата и го дръпна.

— Не!

Акимото му се озъби и се освободи, блъсна се във вратата, защото нямаше място дори да се сбият, и се развика:

— Ти вече не си наш, ти си покварен от гай-джин! Пусни ме да си вървя, по-добре да умра като цивилизован човек, а не да живея така!

Хирага внезапно се вцепени от ужас. Времето спря. За пръв път осъзна напълно в какво се впускаха: във външния варварски свят, далеч от всякаква цивилизация, изоставили зад гърба си всичко, което има смисъл — соно-джой, Чошу, шиши и семейството си. Нямаше нито съпруга, нито деца… „Ах, моя храбра и прекрасна Сумомо, колко ми липсваш! С теб животът щеше да е по-лек, но вече…“

Цялото му същество го подтикваше да избяга от този ад, който бе въплъщение на всичко презряно.

Блъсна Акимото от пътя си и се хвърли към вратата. Но спря.

— Не — задъхано викна Хирага. — Ще издържа! Ще издържа заради соно-джой. Длъжни сме, братовчеде, заради соно-джой сме длъжни да издържим, но каквото и да стане, ще загинем като самураи. Ще напишем предсмъртните си стихотворения — ето какво ще сторим. Ще ги напишем още сега, сега — всичко останало няма никакво значение…

Боцманът се провикна към пристана:

— Последно повикване за „Красавицата“, всички на борда!

— И тъй, късмет, Едуард, и щастливо завръщане — пожела му Анжелик, все още обзета от меланхолия, но все пак леко му се усмихна и това озари цялото му същество. — Пази се!

След като си тръгна от Сър Уилям, тя се бе наплакала до насита насаме в покоите си. „Толкова сълзи пролях напоследък — помисли си тя, — откъде ли извират?“ Но все пак бе облекчила душата си и вече разсъждаваше трезво. След като се овладя, слезе долу и тайно се срещна с Горнт. Казаха си всичко, каквото имаха да си казват. Силата, самоувереността и любовта, които той излъчваше, сякаш бяха премахнали злото.

„Едуард е подходящ за мен — мислеше си Анжелик, докато го гледаше в очите, — но няма да измести Малкълм от сърцето ми. Това е различно нещо.“

— Добре ли си вече? — запита я Горнт.

— Да, благодаря ти, мили. Побързай.

Горнт целуна предложената му ръка.

— Пази се, госпожо. — Бе заприличал на момче, цялото озарено отвътре.

— И да не забравиш! — Анжелик го бе помолила да предаде на Тес надеждата й, че един ден двете ще се срещнат като приятелки. — Много е важно.

— Да, така е и няма да забравя. Ще се върна при теб, преди да се усетиш. — Заради хората наоколо добави на висок глас: — Ще се погрижа да изпълня поръчките ти, не бой се. — За последен път й стисна ръката и скочи на хлъзгавата палуба с леко сърце. Беше се качил последен. Боцманът изсвири със сирената, дръпна дроселите, даде заден и възви по посока на вятъра. Горнт махна с ръка и благоразумно се оттегли в каютата.

— Хубаво момиче — замислено произнесе Хоуг.

— Да, сър. Хубавица на хубавиците.

Двамата гледаха как пристанът се отдалечава.

— Ходил ли си в Индия, Едуард?

— Не, никога. А вие били ли сте в Париж?

— Не, никога. Но Индия е най-красивото кътче на земята. Там един англичанин може да живее прекрасно, а ти всъщност си по-скоро англичанин.

Анжелик и останалите, във всички хора, които навярно никога нямаше да види. Анжелик махна за последен път и се отправи към Морийн Рос, която стоеше до лампата. „Надявам се да станат приятелки — рече си лекарят. Само миг, и те двете и пристанът се сляха с морската тъма. — Анжелик с право се подчини на Тес Струан. Не че имаше друг избор. — Пръстите му разсеяно се увериха, че клетвената и декларация е на сигурно място в джоба му.

83

Алея в парка „Сейнт Джеймс“ в Лондон. — Б.пр.