Гай-джин

— Да. Напълно промени плановете ни!

— Боя се, че е така. Със свещ да бяхме търсили, нямаше да улучим по-неподходящ момент. — „Да му се не види и пожарът — сърдито си помисли Сър Уилям. — Навсякъде само усложнения. Утре е срещата с Йоши и ни предстои обстрелът на Кагошима, и то точно когато Кетърър най-сетне кандиса да се подчини на инструкциите. Какво, по дяволите, ще правим? Ще се евакуираме ли или какво? Да натоварим всички на флота и да се завърнем с подвити опашки в Хонконг или да вземем да отидем в Канагава и хич не ме е еня какво ще правят японците? Не мога. Канагава е още по-опасен капан — там заливът е прекалено плитък и флотът не може да се приближи.“

Дипломатът погледна Кетърър. Лицето на адмирала изглеждаше сурово и обветрено. Бе вперил малките си очи в далечината. „Тоя ще гласува за Хонконг — помисли си Сър Уилям отчаяно. — Да му се не види и вятърът!“

По-нататък Макструан бе разположил стълби покрай сградата си. Прислужниците и чиновниците подаваха ведра с вода на качените горе, които заливаха дървения покрив. В съседство у Брокови Горнт и хората му се занимаваха със същото.

— Божичко, вижте! — викна някой. Пламъците вече покриваха целия хоризонт над селото и Пияния град. Непоносимо горещият вятър ги шибаше бясно в лицата.

— Mon Dieu — прошепна Анжелик.

Беше се наметнала с топло палто върху нощницата, бе си вързала главата с кърпа и още при първия сигнал за тревога бе избягала навън. Огънят очевидно скоро щеше да се добере до тях. Ето защо французойката хукна към стаята си. Бързо натъпка в една чанта четките, гребените, мехлемите, кремовете, ружа и най-хубавото си бельо. Помисли за момент и вече поуспокоена, отвори прозореца, викна на А Со да застане отдолу и започна да й хвърля рокли и палта.

А Со подсмръкна и не се помръдна. Макструан, който бе наблизо, я изруга да се раздвижи и й посочи пристана отвъд улицата. Там чиновниците вече пазеха сандъците с документи, хранителни запаси и пушки, а Варгас и останалите мъкнеха още пакети, тъй като Албърт бе решил да поеме риска и да остави звонковите пари, кюлчетата злато и сребро и част от документите в железния им сейф.

— Мътните те взели, кучко такава — изкрещя той на А Со на съвършен кантонски, — отнеси нещата на тай-тай ей там. Пази ги и не мърдай, дори ако адският огън се изсипе отгоре ти, или ще ти премажа ходилата от бой! — Китайката се подчини незабавно. — Анжелик, провикна се засмяно Макструан, — ще ни предупредят навреме, така че си остани на топло, докато не те повикам.

— Благодаря, Албърт. — Анжелик видя, че Горнт я гледа от съседната къща. Махна й. Тя му отговори със същото. Вече не изпитваше страх. Албърт щеше да я предупреди своевременно. Не я безпокоеше нищо. Малко преди това бе взела решение как да се справи с Андре, Скай и жената от Хонконг. А също и с Горнт — утре.

Тананикайки си Моцарт, извади четката си за коса и седна пред огледалото, та да се пооправи за пред всички тях. Беше като едно време. „А сега какво да си облека? Кое ще е най-подходящо?“

Райко последва широкоплещестия слуга сред развалините на Къщата си. Той носеше петролна лампа и я водеше внимателно. Където бе възможно, стъпваше по плочките, заобикаляше жаравата, която пламтеше ярко като предупреждение.

И двамата бяха с маски против пушека, но въпреки това кашляха и хриптяха от време на време.

— Върви по-вляво — изхриптя мама-сан с пресъхнало гърло и продължи огледа си.

— Добре, господарке.

Двамата с тежки стъпки продължиха нататък. Райко бе преодоляла първоначалния си ужас. Ставаха такива неща. Бяха дело на боговете. „Както и да е, нали съм жива. Утре ще си изясня какво предизвика пожара. Дали е взрив, както твърдят някои, макар че сред воя на този ужасен вятър човешкият слух може и да се излъже. Току-виж, някоя небрежно поставена делва с газ е паднала в кухненско огнище, избухнала е и така е започнало всичко. С Трите шарана е свършено. Както и с останалите Къщи — с малки изключения. Но аз все още не съм разорена.“

От мрака изникна група куртизанки и прислужнички. Някои плачеха, други бяха пообгорени. Райко разпозна жените от Зеления дракон. Нямаше нито едно от нейните момичета.

— Стига сте плакали — нареди им тя. — Вървете в Шестнайсетте орхидеи. Всички се събират там. Тя не е пострадала много и за всички ви ще се намерят легла, храна и пиене. Помогнете на ранените. Къде е Чо-сан? — Така се казваше тяхната мама-сан.

— Не сме я виждали — отговори едно от момичетата през сълзи. — Бях с един клиент и успях само да изскоча с него и да изтичам в подземното скривалище.

— Добре, вървете ето оттук и внимавайте.

Райко бе много доволна от себе си. Преди около две години, когато строяха Йошивара и гилдията подбираше новите мама-сан с предварителното скъпо струващо съгласие на тукашния отдел на Бакуфу, Райко бе предложила всяка Къща да си има противопожарна изба близо до централната сграда, а за по-голяма предпазливост да изградят под земята тухлени огнеупорни скривалища. Някои от съдържателките не приеха, тъй като не си заслужавало допълнителните разходи. „Мен какво ме засяга, те да му мислят. Ще има утре да се вайкат и да се удрят в гърдите, задето не ме послушаха.“

Току-що бе огледала своите собствени скривалища.

Собствеността бе непокътната. Всички ценности си бяха на мястото, всички договори, споразуменията с момичетата, полиците, заемите от Гиокояма и банковите отчети, разписките за дългове, най-хубавото бельо и кимона — както нейните, така и на момичетата. Изглеждаха като нови в опаковките си. От самото начало държеше всички скъпи чаршафи и дрехи, които не се обличат и не се използват през съответната вечер, да бъдат прибирани под земята и това винаги бе съпроводено с мърморене заради допълнителната работа. „Е, утре заран няма да има стонове“ — помисли си тя.

За нейно огромно облекчение всичките й момичета, персоналът и клиентите бяха налице, с изключение на Фуджико, Хиноде, Теко, Фурансу-сан и Тайра, а липсваха и двама прислужници и две прислужнички. Но това не я обезпокои. Сигурно се бяха скрили някъде другаде. Някой от слугите бе забелязал един или двама гай-джин да тичат към Портата. „Наму Амида Буцу — помоли се Райко, — опази ги всичките и ме благослови, задето толкова разумно обучих момичетата и хората си как да се оправят по време на пожар.“

Ужасът, преживян през големия пожар в Йошивара в Йедо преди дванайсет години, и бе послужил за урок. Тогава тя едва не загина заедно с клиента си — един богат търговец на ориз от Гиокояма. Бе го спасила, защото го бе извлякла мъртвопиян навън, рискувайки собствения си живот. Докато тичаха през градините, внезапно се озоваха заобиколени от пламъци. Но се спасиха от сигурна смърт, изкопаха яма в меката почва с ножа на пояса й, така че огънят ги подмина. Все пак долната половина на тялото и краката й обгоряха зле и така приключи попрището й на куртизанка.

Клиентът й не я забрави и след като Райко се съвзе достатъчно, за да ходи, той се обърна към Гиокояма и те й отпуснаха пари да отвори своя собствена Къща. А той бе отишъл при друга жена. Вложението им бе донесло петорна печалба. В онзи пожар бяха загинали около стотина куртизанки, шестнайсет мама-сан, безброй клиенти и прислужнички. Още повече бяха намерили смъртта си по време на пожара в Шимибара в Киото. Векове наред по същия начин бяха загинали стотици. Големият пожар в Широките ръкави, изригнал няколко години преди това, я бе унищожил до основи и бе струвал на Йедо стотици хиляди жертви. За две години я построиха наново и тя пак процъфтя, после отново изгоря и пак я построиха и така — до безкрайност. „Сега, както и тогава — закле се Райко, — ние също ще издигнем нашата по-хубава отпреди!“

— Пътят за Шестнайсетте орхидеи е оттук, нали, господарке? — Прислужникът се двоумеше сред кълбата от дим, които се виеха на талази. Силен порив на вятъра помете сгурията и изгасналите въглени и откри крайъгълен камък и каменен дракон, пропукан от зноя. Райко го разпозна и разбра къде се намират: до къщичката на Хиноде.