Гай-джин

— Mon Dieu, Хиноде, внимавай! — засмя се Андре. — Не си свикнала със сакето. Внимавай да не се напиеш!

— Моля, Фурансу-сан, тази вечер е особена. Пий и се весели, моля те. — Този път тя отпи малка глътка и го погледна над ръба на чашата със светнали и бляскави в потрепващите пламъчета на свещите очи, чийто поглед за него винаги си оставаше неразгадаем и винаги го смущаваше — той бе част от нейното обаяние.

— Защо по-особена, Хиноде?

— Днес е Сей-джи-но-Хи — Ден на пълнолетието, празник за всички, които са навършили двайсет години. Ти навършил ли си двайсет години? — запита Хиноде щастливо, а после посочи голяма свещ на масата. — Заради теб посветих тази свещ на бога на моето село Уджигами. — После махна с ръка към вратата. Точно над нея бе прикрепен букет от борови клонки и бамбук.

— Това е Кадамацу и символизира постоянството. — Усмихна се свенливо, наля и отново си изпи чашата. — Надявам се, че нямаш нищо против.

— О, не, благодаря ти, Хиноде — отвърна Андре трогнат.

Преди няколко седмици бе открил, че тя има рожден ден, и й бе поднесъл ледено шампанско и златна гривна. Хиноде смръщи носле от мехурчетата и заяви, че е чудесно, но отпи чак когато той настоя. Андре довърши бутилката почти съвсем сам и през тази нощ я люби неистово.

Откак бяха заедно, той бе забелязал, че тя приема бурните му ласки и му отговаря със същото, така че в крайна сметка и тя като него се отпускаше като изцедена. Но доколко всъщност се наслаждава Хиноде на съвкупленията им, Андре не можеше да проумее. Нито пък можеше да се наслади сам и да се успокои, без да е сигурен дали тя просто не се преструва. За Андре Хиноде се бе превърнала в загадка. Бе убеден, че все някога ще я разгадае. Изискваше се само търпение, и толкова. Щом откриеше какво се таи зад фасадата на тази тайна, сношенията им и неистовата му неутолима страст щяха да се уталожат и той най-сетне щеше да се сдобие с покой.

За Андре Хиноде все още бе всичко на света. Нищо друго нямаше значение. Днес следобед той се бе унижил пред Анжелик, бе се подмилквал, умолявал и настоявал, бе я заплашвал, докато тя не му даде брошката вместо необходимите пари. Райко я бе приела.

„Анжелик е глупачка. Какво има да се колебае? Разбира се, че трябва да приеме предложението, с което Тес Струан се опитва да я купи, и то бързо — преди онази жена да го е оттеглила. Сумата е щедра, дори прекалено щедра, много по-голяма, отколкото бях очаквал, като се има предвид уязвимото й положение: нито завещание в нейна полза, нито състояние, за което да претендира! Петстотин гвинеи като предплата в разстояние на три седмици! Прекрасно — същински Божи дар! Нека си задържи четиристотин от тях, а аз ще уредя кредиторите да предплатят хиляда, две хиляди срещу попечителството й — точно от толкова се нуждая. Скай е голям глупак. Анжелик ще се съгласи, след като поговоря с нея, и с готовност ще ми отпуска аванс винаги, когато й поискам. Спасен съм!“

Загледан в Хиноде, Андре засия в щастлива усмивка.

— Какво? — Тя си вееше, сгрята от алкохола, а връхчето на езика й се движеше между зъбите й.

— Не ще и дума, че победих, любима, скоро ще платя за тебе и ти ще си моя завинаги — рече Андре на френски.

— Толкова съжалявам, не разбирам.

— Тази нощ съм щастлив и ти казвам, че си моя. Толкова си хубава и си моя — премина той на японски.

Хиноде се поклони в благодарност за похвалата.

— И ти си хубав и се радвам, че си щастлив с мен.

— Винаги.

Но това не беше вярно. Той често се разяряваше и изхвръкваше навън. Вечният проблем: някаква случайна забележка, която довеждаше до молби, до подигравки, до настоявания, до просия и накрая завършваше с крясъци: „Запали лампата, с теб сме любовници и няма защо да стоим на тъмно. Освен че сме любовници, сме и приятели. Обвързан съм с теб завинаги. Завинаги! Обичам те, дори не можеш да си представиш колко те обичам — откъде ли ще знаеш. И все те моля, моля и моля, а ти само си седиш там…“

В замяна чуваше търпеливия жалостив отговор. С глава, сведена до пода, и с тих глас, със или без сълзи в очите, Хиноде произнасяше категорично:

— Моля да ме извиниш, но ти прие, толкова съжалявам, но ти се съгласи.

Тя отново си изпи чашата, страните й поруменяха още по-силно, пак си сипа с несигурни пръсти. Разля една капка.

— Ох, толкова съжалявам. — Напълни неговата и своята чаша и ги гаврътнаха бързо. Бе пийнала и това я правеше още по-съблазнителна. — О, много е хубаво, много, много хубаво, нали, Фурансу-сан?

Дългите й пръсти със съвършени нокти разклатиха шишето и установиха, че е празно. Хиноде незабавно се изправи гъвкаво, а дългото й кимоно се влачеше по пода и тя сякаш се плъзна към мангала, където други шишета се топлеха в къкрещата вода. След това се пресегна към една поличка от външната страна на прозореца, където се намираше изстуденото за него саке. Отвън мигновено нахлу вятър и донесе някаква неочаквана миризма: мирис на барут, съвсем слаб, но до болка познат.

— Това пък какво е? — запита Андре на френски.

Хиноде се стресна.

Затвори прозореца и странният полъх изчезна.

— Нищо, стори ми се, че… — Тази вечер всичко в нея го възбуждаше. — Нищо, седни, моля те. Тук.

Хиноде покорно се настани до него, без да иска, го блъсна и се изкикоти. Отново наля с неуверена ръка. Развеселен, Андре пи с нея и сакето го сгря, но не така, както го сгряваше тя. Под юргана кракът й докосна неговия. Прегърна я и се целунаха. Устните й бяха нежни и влажни, а езикът — чувствен. Ръката му се плъзна нагоре, а тя със смях се изтръгна от прегръдката му.

— Почакай, почакай не тук, тази вечер…

Хиноде се отстрани от него като възбудена ученичка, стана и отиде в спалнята, където светеше една-единствена лампа. Там както обикновено щеше да я духне и когато се приготви в тъмното, щеше да го покани. Но тази вечер тя спря на прага, подпря се на касата и се извърна с блеснали очи:

— Фурансу-сан.

Докато го наблюдаваше, си тананикаше и сваляше дългите игли от косата си, която се разсипа до кръста й. После развърза пояса си и го остави да се свлече на пода, засмя се. Стори същото и с кимоното. На Андре му секна дъхът. Златистото й долно кимоно проблясваше на пламъчето на свещите. Прозрачната му коприна хем я разкриваше, хем я скриваше. Хиноде отново плъзна върха на езичето си по устните. Кокетно развърза долното кимоно и то леко се открехна. Под него бе гола. Дрехата едва-едва разбулваше тялото й от главата до мъничките крачета. През цялото време загадъчната усмивка не слизаше от лицето й, очите й го зовяха, насърчаваха го да чака, обещаваха, подлъгваха го. Вятърът удряше в шоджи, но нямаше кой да го чуе.

Сърцето на Андре биеше както никога преди. Насили се да остане на мястото си. Оттук виждаше как гърдите й се повдигат и се спускат, твърдите им връхчета боцкаха тънката коприна. Хиноде въздъхна. С гъвкаво движение бавно свлече робата и се изправи срещу му в целия си блясък. За Андре времето спря. Спотаил дъх, той ликуваше от този дар — толкова неочакван и непринуден. Не издържа дълго и стана. Тя се отпусна в ръцете му. Андре с лекота я повдигна, положи я на футоните в спалнята и нетърпеливо свали дрехите си. Коленичи до нея, вперил възхитен поглед в тялото й.

— Je t’aime, je t’aime.

— Виж, Фурансу-сан — рече Хиноде със сладка усмивка. Посочи с пръсти вътрешната страна на бедрото си. Отначало Андре не разбра, после забеляза едно зачервено петънце. Сърцето му едва не изскочи от гърдите, в устата му загорча. — Виж — повтори Хиноде тихо, все така усмихната, а очите й изглеждаха много тъмни на мъждивата светлина. — Започва.

— Това… това е нищо — сподавено я успокои Андре. — Нищо.

— Не, не е. — Тя вдигна очи към него: — Моля те, дай ми ножа.

На Андре му се зави свят, пред очите му причерня — различаваше само язвата, която сякаш изпълваше целия свят. С нечовешко усилие разтърси глава, за да си проясни съзнанието. Насили се да погледне отново. Но отвратителният, гаден, противен вкус в устата му остана.