Гай-джин

— Никога не ще мога да го направя — рече Тайърър.

Кентърбъри се разсмя.

— Може пък да успеете. Слава Богу, обменният курс е добър за нас според мен. Онзи стар янки Таунсенд Харис беше пестелив негодник. — Той поясни мисълта си. Харис беше първият американски генерален консул, назначен две години след като комодорът Пери принуди Япония да се отвори за външния свят, най-напред през 53-та година, после през 54-та със своите четири „черни кораба“ — първите параходи в японски води. Преди четири години, след дългогодишни преговори, Харис уреди споразуменията, по-късно подписани от майор Пауърс, които осигуриха достъп до различни пристанища. Споразуменията фиксираха също много изгоден курс за обмяна на сребърния мекс — мексиканския сребърен долар, универсалната монета за обмяна и търговия в Азия — срещу японския златен обан; ако човек обменеше мекс за обан, а по-късно го сменеше за мекс, можеше да удвои и утрои парите си.

— Един ранен обяд и после тръгваме — уточни Кентърбъри. — Ще се върнем тъкмо за вечеря, г-н Струан.

— Отлично. Заповядайте и двамата в трапезарията на нашата компания. Давам малко тържество в чест на г-ца Ришо.

— Благодаря ви най-любезно. Вярвам, че тай-панът е по-добре.

— Да, много по-добре, баща ми напълно се е възстановил.

„От вчерашната поща научихме друго — помисли си Джон Кентърбъри загрижено, защото онова, което засягаше Търговската къща — прякор, с който «Струан и компания» бяха известни по цял свят, — засягаше и всички тях. Слухът е, че вашият старец е получил удар. Джос6. Няма значение, човек като мен рядко има късмета да разговаря с истински бъдещ тай-пан или с ангел като госпожицата. Ще бъде славен ден!“

А щом потеглиха, той стана дори още по-приветлив.

— О, г-н Струан, вие… ще останете ли дълго?

— Една седмица или малко повече, после — у дома в Хонконг. — Струан беше най-високият и най-якият от тримата. Бледосини очи, дълга червеникавокафява коса, вързана на опашка; изглеждаше по-стар за своите двайсет години. — Нямам причина да остана, компанията ни е в такива добри ръце — Джейми Макфей е свършил ценна работа за нас, като ни е отворил пазара.

— Той е важна клечка, г-н Струан, и това е факт. Възможно най-добрият. Дамата ще си тръгне ли с вас?

— Ааа, г-ца Ришо ли? Вярвам, че ще се върне с мен — надявам се. Баща й ме помоли да я държа под око, макар че временно, докато е тук, тя е повереница на френския посланик — рече той небрежно, преструвайки се, че не забелязва внезапния блясък в очите на Кентърбъри или че Тайърър, вече напълно очарован от нея, е потънал в разговор с Анжелик на френски, който самият той говореше ужасно, и то само заради нейния чар. „Не обвинявам него, Кентърбъри или когото и да било“ — помисли си развеселен, препусна напред, за да направи място на другите, тъй като пътеката пред тях се стесни като гърло на шише.

Теренът беше равен, но с бамбукови гъсталаци, макар да се срещаха дървета тук и там вече есенно обагрени. Имаше много патици и други пернати, оризищата се обработваха усилено и земята бе култивирана. Тесни пътеки. Навсякъде потоци. Смрадта на човешка тор, единствената, която се използваше в Япония, ги преследваше непрекъснато. Девойката и Тайърър капризно притискат парфюмираните си носни кърпи към носовете си, макар че от морето полъхваше хладен бриз, който отчасти отнасяше вонята и отпадъците от лятната влага, комарите, пеперудите и другите насекоми. Далечните хълмове, гъсто покрити с гори, приличаха на брокат в червено, златно и кафяво — букове, алени и жълти лиственици, кленове, диви рододендрони, кедри и борове.

— Красиво е тук, нали г-н Тайърър? Жалко, че не можем да видим връх Фуджи по-ясно.

— Oui, mais demain elle sera la! Mais mon Dieu, Mademoiselle, quelle puanteur7, каква миризма — отговори Тайърър щастливо, на гладък френски — съвършения език за всеки дипломат.

Кентърбъри нехайно се изравни с нея и учтиво измести младежа.

— Всичко наред ли е, госпожице?

— О, да, благодаря ви, ала ще е добре да погалопираме малко. Толкова съм щастлива, че съм извън оградата. — Откакто пристигна преди две седмици с Малкълм Струан на двумесечния параход на Струанови, я съпровождаха изкъсо.

„И съвсем правилно — помисли си Кентърбъри, — при толкова сган и измет в Йокохама, пък и да си кажем честно, дори аз, пиратът единак, се навъртам наоколо.“

— На връщане можете да минете край хиподрума, ако искате.

— О, това ще е чудесно, благодаря ви.

— Вашият английски е просто великолепен, г-це Анжелик, а акцентът ви — възхитителен. В Англия ли сте учили?

— La8, г-н Кентърбъри — засмя се тя и гореща вълна го заля, кожата и красотата й го въодушевяваха. — Никога не съм била във вашата страна. Леля ми Ема и чичо Мишел отгледаха мен и по-малкия ми брат. Тя е англичанка и отказва да научи френски. Беше ни като майка. — По лицето й премина сянка. — Това стана, след като мама умря при раждането на брат ми и баща ми замина за Азия.

О, съжалявам.

— Беше преди много време, господине, и аз мисля за скъпата ми леля Ема като за мама. — Конят й опъна поводите. Тя ги оправи машинално. — Бях много щастлива.

— Това ли е първото ви посещение в Азия? — попита Кентърбъри, макар че знаеше отговора и още доста неща; искаше тя да продължи да говори. Откъслечната информация за нея, клюките, слуховете бързо бяха плъзнали от човек на човек.

— Да. — Усмивката отново огря цялото му същество. — Баща ми е търговец във вашата колония Хонконг. Ще му погостувам за сезона. Приятел е на г-н Сьоратар и любезно ми уреди това посещение. Може би го познавате. Ги Ришо, от фирмата „Братя Ришо“.

— Разбира се, фин джентълмен — отговори той учтиво; не го бе срещал, познаваше го само от това, което другите говореха за него: че Ги Ришо е донжуан, второстепенен чужденец без значение, който е там от няколко години и едва скърпва двата края. — Ние всички имаме честта, че ни посетихте. Може би мога да дам вечеря във ваша чест в Клуба?

— Благодаря ви, ще попитам моя домакин, г-н Сьоратар. — Анжелик видя, че пред тях Струан погледна назад и му махна весело. — Г-н Струан беше много любезен да ме придружи тук.

— Наистина ли? — „Сякаш не знаем“, помисли си Кентърбъри и й се зачуди; как ли може човек да хване, да задържи и да си позволи такова съкровище; зачуди се на блестящия млад Струан, който явно можеше да си го позволи, зачуди се също и на слуховете, че отново се развихря борба за превъзходство между компания Струан и техния главен търговски конкурент „Брок и синове“, нещо, свързано с Американската гражданска война, която бе започнала миналата година. Жътвата щеше да бъде богата, нищо общо нямаше тази война с търговската война и двете страни вече се нахвърляха една срещу друга като побъркани, Югът не бе просто един фитил за Севера…

— Анжелик, гледай! — Струан задържа коня си и посочи с ръка на стотина ярда пред тях.

В подножието на малкото възвишение се простираше главният път. Те се приближиха до него.

— Никога не съм мислил, че Токайдо е толкова голям и толкова претъпкан — рече Филип Тайърър.

Имаше само няколко конници, иначе всички вървяха пеша.

— Но… но къде са им каретите или двуколките, или каруците? И най-вече — избухна тя — къде са просяците?

Струан се засмя.

— Лесна работа, Анжелик, както почти всичко друго тук, те са забранени. — Той наперено накриви цилиндъра си. — Никакви превозни средства на колела не са разрешени в Япония. Заповед на шогуна. Абсолютно никакви!

— Но защо?

— Това е сигурен начин да се държи останалото население в подчинение, нали?

— Да, наистина — Кентърбъри се засмя язвително, после пое към пътя. — И като добавим, че всеки техен Том, Дик или Мери, висш или низш, трябва да носи документи за пътуване, разрешение за пътуване, дори за напускане на собственото си село; изискването важи еднакво за принцове и за бедняци. И, забележете, самураите са единствените в цяла Япония, които могат да носят оръжие.

6

Съдба (кит.). — Б.пр.

7

Но той и утре ще е тук! Но, Господи, г-це, каква воня (фр.). — Б.пр.

8

Хубава работа (фр.). — Б.пр.