Гай-джин

Анжелик усети, че лекарят я гледа.

— Oui?

— Попитах ви дали искате да видите г-н Струан сега?

— О! Да, да, моля ви. — Девойката се изправи, вече се владееше. — А, да, боя се, че разлях гарафата с водата върху чаршафите. Ще помолите ли прислужничката да ги оправи?

Той се разсмя:

— Нямаме прислужнички тук. Така е според правилата на японците. Имаме китайски слуги. Не се безпокойте, щом напуснете стаята, те ще я почистят… — Млъкна, защото девойката някак внезапно пребледня. — Какво има?

За миг Анжелик се бе пренесла обратно в стаята си; търкаше и чистеше знаците, ужасена, че няма да изчезнат. Но те се изпраха, все пак тя провери един, втори път — тайната бе опазена. Нищо не остана за чуждото око, нито слуз, нито кръв, случилото се изчезна завинаги, стига да бъде силна и да се придържа към плана… трябва… трябва да е умна, трябва…

Бабкот се стресна от внезапната бледнина на лицето й, пръстите й усукваха плата на полата. Веднага се доближи до нея и леко обгърна рамото й.

— Не се безпокойте, на сигурно място сте, наистина.

— О, съжалявам — промълви изплашена, главата й клюмна на гърдите, сълзите й се стичаха по страните. — Аз… аз… аз само си спомних за горкия Кентърбъри.

Анжелик се наблюдаваше отстрани; позволи му да я успокои, беше съвсем сигурна, че планът й е най-мъдрият: „Нищо не се е случило, нищо, нищо, нищо…

Вярвай в това, докато не започне следващото ти месечно неразположение. И ако ти дойде, ще го повярваш завинаги.

А ако не дойде?

Не зная… не зная… не зная.“

7.

Понеделник, 17 септември

— Гай-джин са гадини без обноски. — Нори Анджо се тресеше от гняв. Той беше глава на роджу. Съветът на петимата старейшини, нисък мъж с кръгло лице, богато облечен. — Те са отхвърлили нашето учтиво извинение, което трябваше да реши проблема Токайдо, и ето ти заповедническата официална молба за аудиенция при шогуна — написано е грубо, думите са неуместни; прочети го сам, току-що пристигна.

С едва прикрито нетърпение Нори Анджо подаде свитъка на своя много по-млад съперник Йоши Торанага, който седеше срещу него. Двамата бяха сами в една от приемните в централното крило на замъка в Йедо. Телохранителите им пазеха отвън. Ниска, лакирана алена маса разделяше двамата мъже, върху нея имаше черен поднос за чай с фини чаши и чайник от крехък и чуплив китайски порцелан.

— Няма значение какво говорят гай-джин. — Йоши взе неспокойно свитъка, но не го прочете. За разлика от Анджо беше облечен семпло и носеше обикновените си, а не парадни мечове. — Трябва да ги пречупим някак си, за да правят онова, което желаем. — Той беше даймио на Хисамацу, малко, но възлово феодално владение наблизо, и пряк потомък на първия шогун Торанага. По предложение на Императора и независимо от силната опозиция на Анджо наскоро бе избран за настойник на наследника на шогуна и зае овакантената длъжност в Съвета на старейшините. Беше висок, на двайсет и шест години, с аристократична осанка, хубави ръце и дълги пръсти. — Каквото и да се случи, те не трябва да видят шогуна — продължи той, — така ще потвърдим незаконността на споразуменията, които още не са утвърдени, както трябва. Ще откажем на нахалната им молба.

— Съгласен съм, че е нахална, но трябва да се занимаем с нея и да решим какво ще правим с онова куче Санджиро от Сацума. — И двамата бяха изморени от проблема с гай-джин, който нарушаваше тяхната уа, вътрешната им хармония, от два дни и двамата горяха от нетърпение срещата им да свърши. Йоши искаше да се върне в своите покои на долния етаж, където го чакаше Койко. Анджо бързаше за тайна среща при един лекар.

Навън бе слънчево и приятно, лекият бриз носеше мирис на море и наторена почва през отворените капаци. Никакъв намек за приближаващата зима.

„Но зимата ще дойде — мислеше Анджо, болката в корема го разсейваше. — Мразя зимата, сезона на смъртта, лошия сезон, небето е тъжно, морето е тъжно, дърветата са оголени, земята е тъжна, грозна и измръзнала, а студът, който върти ставите, ти напомня колко стар си вече.“ Анджо беше посивял мъж на четирийсет и шест, даймио от Микава и стоеше начело на роджу, откакто преди четири години бе убит диктаторът тайро И.

„Къде се буташ, пале, такова — едва сдържаше той раздразнението си, — от два месеца си в Съвета и от четири седмици си настойник — две опасни политически назначения, които получи въпреки нашите протести. Време е да ти се подрежат крилцата.“

— Ние всички, разбира се, ценим съвета ти — рече иначе Анджо с меден глас, после добави това, което и бездруго знаеха. — От два дни гай-джин подготвят своята флота за бой, войските се упражняват открито и утре ще пристигнат водачите им. Какво е решението ти?

— Същото като вчера — официален свитък: отново ще изпратим извинение, в което изказваме съжаление за произшествието, ще го изпъстрим със сарказъм, който, уви, те никога няма да разберат. Някой чиновник ще им го занесе, преди да напуснат Йокохама, като ги помоли за ново отлагане, за да „направим справки“. Ако това не задоволи гай-джин и те дойдат в Йедо, ще изпратим както обикновено дребни чиновници в тяхната легация, да се договорят и да им дадат малко чорба, но не и риба. Ще отлагаме, колкото можем.

— Освен това е време да упражним наследственото право на шогуната и да наредим на Санджиро да залови и незабавно да накаже убийците, да плати обезщетение, разбира се, чрез нас, иначе ще го арестуваме и ще го свалим веднага. Ще му заповядаме! — грубо заяви Анджо. — Ти си неопитен в решаването на въпроси на шогуната от високо ниво.

Като се владееше, макар и обзет от желанието да отпрати незабавно Анджо заради глупостта и лошите му обноски, Йоши отвърна:

— Ако заповядаме на Санджиро, той няма да ни се подчини, затова ще бъдем принудени да поведем война срещу него, а Сацума е доста силна и с твърде много съюзници. Не сме воювали от двеста и петдесет години. Не сме готови за войната. Войната е…

Настана внезапна особена тишина. Неволно и двамата се хванаха за мечовете. Чаените чаши и чайникът задрънчаха. Далеч някъде земята тътнеше, цялата кула се люшна леко и пак, и пак. Трусът продължи около трийсет секунди. После премина така внезапно, както бе дошъл. Те невъзмутимо чакаха и наблюдаваха чашите.

Не последва повторен трус.

Все още нищо.

Из замъка и в Йедо всички чакаха. Всяко живо същество чакаше. Нищо.

Йоши сръбна малко чай, после педантично постави чашата в средата на чинийката и Анджо му завидя: колко добре се контролираше. Вътрешно обаче Йоши беше смутен и си мислеше: „Днес боговете ми се усмихнаха, ами при следващия трус или по-следващия, или после — всеки момент. Ами след една свещ време или през този следобед, ами тази вечер, ами утре? Карма!

Днес се спасих, но скоро ще последва друго лошо люлеене, смъртоносно както преди седем години, когато едва не умрях, а стотина души загинаха в Йедо под развалините. И от пожарите, които винаги избухват след това, без да се броят десетките хиляди отнесени в морето или удавените от вълните цунами; така непредсказуемо връхлетяха върху сушата в онази нощ — една отнесе моята прелестна Юрико, тогавашната ми страст.“

Йоши искаше да превъзмогне страха.

— Съвършено неразумно е сега да водим война — Сацума е много силна, легионите на Тоса и Чошу открито ще се съюзят с тях, не сме достатъчно подготвени да ги разбием сами.

Тоса и Чошу бяха феодални владения, отдалечени от Йедо, открай време врагове на шогуната.

— Най-влиятелните даймио ще се съберат под знамето ни, ако ги свикаме, а останалите ще ги последват. — Анджо се опитваше да прикрие усилието, с което пусна меча си, все още изплашен до смърт.

Йоши беше проницателен и добре подготвен; от погледа му не убягна слабостта на Анджо и си я отбеляза наум за бъдеща употреба, доволен, че е прозрял нещо важно за врага си:

— Не, няма. Те ще се бавят, ще ругаят, ще хленчат, но никога няма да ни помогнат да смажем Сацума. Нямат и никакви муниции.