Гай-джин

С усилие отпъди мрачните мисли. Стана от леглото и отвори широко капаците, държеше се здраво на краката си и беше гладен. Наблизо имаше кана с вода, плисна малко на лицето си, изплакна устата си и изплю водата в градинския шубрак. Отпи глътка и се почувства по-добре. Градината беше пуста, миришеше на гниещи зеленчуци и нисък прилив. От мястото му се виждаше част от стените около храма и градината, нищо повече. През една пролука между дърветата зърна караулното и двама войници.

Едва сега забеляза, че са го сложили да спи с ризата и дълги вълнени долни гащи. Разкъсаното му, окървавено палто беше метнато на един стол, панталоните и ботушите му за езда, изкаляни в оризищата, се търкаляха до него.

„Няма значение, имам късмет, че съм жив. — Филип Тайърър започна да се облича. — Ами Струан? А Бабкот — скоро ще трябва да застана лице в лице с него.“

Нямаше бръснач, така че не можеше да се обръсне. Нито носеше гребен. „И това е без значение.“ Обу си ботушите. От градината долавяше песен на птици и движение, някакви далечни викове на японски и лаене на кучета. Ни помен от звуците на нормалните градове, на английските градове, никакви сутрешни провиквания „Топли гевреци, моля“ или „Прясна водааа“, или „Голчестърски стриди, тазсутрешни, пресни, за продан, за продан“, или „Направо от печатницата, последната глава от г-н Дикенс, само едно пени, само едно пени“, или „Таймс, Таймс, прочетете всичко за големия скандал с Дизраели, прочетете всичко за скандала…“

„Дали ще ме уволнят? — запита се той, стомахът му се сви при мисълта да се върне у дома опозорен, злополучен, провален, изгонен от славното на Нейно величество Министерство на външните работи, представител на най-великата империя, която светът някога е виждал. Какво ще си помисли за мен сър Уилям? Ами тя? Анжелик? Слава Богу, че избяга в Йокохама — дали ще ми проговори отново, когато научи?“

— О, Господи, какво ще правя?

Малкълм Струан също беше буден. Някакво шесто чувство за опасност, някакъв шум отвън го бе събудил само преди минута, макар да му се струваше, че е буден от часове. Лежеше на походно легло, осъзнал настъпването на деня, операцията и че е сериозно ранен, и че нямаше изгледи да оживее. Всяко вдишване му причиняваше остра разкъсваща болка. Дори и най-малкото движение.

„Но няма да мисля за болката, само за Анжелик и че тя ме обича и… Ами какви са тези лоши сънища? Че тя ме мрази и бяга? Мразя сънищата и мразя, когато не мога да се владея, мразя да лежа тук, ненавиждам да съм слаб, след като винаги съм бил силен, винаги възпитаван в сянката на моя герой, великия Дърк Струан, Зеленоокия дявол. О, колко жалко, че нямам зелени очи и не мога да съм толкова силен. Той е моята пътеводна звезда и аз ще бъда като него, ще бъда.

Както винаги, врагът Тайлър Брок ни дебне. Баща ми и майка ми се опитваха да скрият повечето факти от мен, но аз, разбира се, чувах слуховете и зная повече, отколкото те си мислят. Старата А Ток, която ми бе по-истинска майка от майка ми: нали тя ме гледаше, докато стана двегодишен, и ме учеше на кантонски и на нещата от живота, и пак тя ми намери първото момиче. Търговската къща се клати.

Няма значение, ще се справим с тях. Аз ще се справя. За това съм се подготвял и съм работил цял живот.“

Струан отметна одеялото и вдигна крака, за да стане, но болката го спря. Отново опита и пак не успя. „Няма значение — каза си изтощено. — Спокойно, ще опитам по-късно.“

— Още яйца, Сетри? — попита Марлоу; той беше висок колкото драгунския офицер, но не толкова широкоплещест. И двамата бяха аристократи, синове на служещи висши офицери, с правилни обветрени лица; това на Марлоу бе малко по-загоряло.

— Не, благодаря — отвърна Сетри Палидар. — Две са ми достатъчно. Трябва да си призная, че според мен кухнята тук е отвратителна, казах на прислугата, че обичам яйцата твърдо сварени, а не рохки, но главите им са пълни с бръмбари. Всъщност проклет да съм, ако мога да ям яйца, освен с препечена филийка от хубав английски хляб. Те просто си губят вкуса. Какво ще стане заради Кентърбъри?

Марлоу се поколеба. Намираха се в столовата на Легацията, край огромната дъбова маса за двайсет души, докарана от Англия точно за тази цел. Ъгловата стая беше просторна и приятна, с отворени към градината и изгрева прозорци. Обслужваха ги трима китайски прислужници в ливреи. Беше сервирано за шестима. Пържени яйца и бекон в сребърни подноси, затоплени на свещи, печено пиле, студена солена шунка и баница с гъби, престояло говеждо, каменни бисквити, изсъхнал ябълков сладкиш. Светла и черна бира и чай.

— Посланикът трябва да изиска обезщетение, а убийците да бъдат предадени незабавно, а при неизбежното закъснение да нареди на флотата да тръгне срещу Йедо.

— По-добре да настъпим по суша — имаме достатъчно войски — и да окупираме столицата им, да свалим техния крал, как му беше името? — а, да, шогун — да назначим наш собствен местен владетел и да превърнем Япония в протекторат. Дори е по-добре за тях да ги направим част от Империята. — Палидар се чувстваше много уморен, бе останал на крак почти през цялата нощ. Униформата му беше разкопчана, но иначе се беше сресал и избръснал. Той махна към един от прислужниците:

— Чай, моля.

Спретнато облеченият млад китаец го разбра отлично, ала го зяпаше умишлено глуповато — за забавление на останалите прислужници.

— Хей, госп’дарю? Чай, а? За к’ъв чай, а, вие говори, е? Иска китайски, хей?

— О, няма значение, за Бога! — Палидар се надигна тежко, отиде до бюфета с чашата си и си наля сам, докато китайците се хилеха широко, но мълчаливо на своеобразното унижение на нахалния чуждоземец и продължаваха внимателно да слушат разговора.

— Това е въпрос на военна мощ, старче. И да ти кажа честно, генералът ще бъде дяволски разстроен от загубата на гренадира заради някакъв сифилитик убиец, облечен като Али Баба. Той ще поиска — а и всички ние ще искаме — отмъщение, за Бога.

— Не зная какво да кажа за десант… военноморските сили могат, разбира се, да проправят пътека за вас, но ние нямаме представа колко самураи има там, нито знаем нещо за тяхната численост.

— Боже Господи, колкото ще да са и каквато и сила да имат, можем да се справим с тях, те са само сбирщина от изостанали туземци. Разбира се, че ще се справим с тях. Точно както в Китай. Не мога да разбера защо не присъединихме Китай и не го довършихме.

Всички слуги чуха това и го разбраха, и всички се заклеха, че когато Небесното кралство се сдобие с пушки и кораби като пушките и корабите на варварите, ще натрият носовете на варварите в собствените им лайна и ще има изнесат урок, който да им държи топло за още хиляда поколения. Прислужниците бяха подбрани от Чжан, Гордън Чжан, компрадора на Търговската къща.

— Вие иска едно пърче много хубав яце, госп’дарю? — каза най куражлията от тях и зъбите му засияха в усмивка; иначе държеше все още съзнателно недоварените яйца под носа на Палидар. — Ного добро.

Палидар бутна подноса с отвращение.

— Не, благодаря. Слушай, Марлоу, мисля… — Той млъкна, когато вратата се отвори и влезе Тайърър. — О, здравейте, вие трябва да сте Филип Тайърър от Легацията. — Офицерът представи себе си и Марлоу и продължи шумно: — Много съжалявам за вашия лош късмет вчера, но съм горд да ви стисна ръката. И господин Струан, и госпожица Ришо са казали на Бабкот, че без вас и двамата са щели да загинат.

— Така ли? О! — Тайърър не вярваше на ушите си. — Случи се толкова… толкова набързо. В един момент всичко беше нормално, в следващия си плюхме на петите. Уплаших се до смърт. — Сега, след като си призна на глас, му олекна, а още повече, когато офицерите подминаха думите му като проява на скромност, издърпаха стол за него и наредиха на прислугата да му донесе храна.

Марлоу обясни:

— Когато проверих при вас нощес, вие спяхте като заклан; знаем, че Бабкот ви е упоил, така че не очаквам да сте чули за нашия убиец.