Гай-джин

Mon Dieu, все още дори не зная истинското му име. Бях толкова объркана, че забравих да попитам… Трябва да съм се побъркала, щом мисля за такива, неща.“

— Кой беше той?

— Никой не знае. Засега. Кралят на Сацума би могъл да каже името му сега, когато е мъртъв, но вероятно ще е фалшиво. Те са такива лъжци — но не е съвсем вярно, това, което наричаме лъжа, изглежда, е начин на живот за тях. Вероятно мъжът е намерил кръстчето в Канагава. Не си ли спомняте кога точно открихте, че е изчезнало?

— Не, не си спомням. Едва като се върнах тук… — Тя отново видя неговите изпитателни, проницателни очи и вик прониза съзнанието й: „Дали моят пулс или пулсове му издават истинското ми състояние.“ — Намерило се е. Добре, слава Богу. Не мога да ви се отблагодаря. Но защо го е носил, защо го е задържал, това не мога да разбера.

— Съгласен съм, много е странно.

Настъпи тишина.

— Какво мисли доктор Хоуг?

Бабкот я погледна, но Анжелик не успя да прочете мислите му.

— Не го попитах — рече той, — не го обсъждах нито с него, нито с Малкълм. — Той отново я погледна и очите му сякаш потъмняха. — Хоуг е човек на Струан и той… ами неговата паница с ориз зависи от Тес Струан. Не зная защо, но си помислих, че първо трябва да поговоря с вас.

И двамата замълчаха отново. Тя отклони поглед, не разчиташе на себе си, щеше й се наистина да му се довери, да се довери на още някого, освен на Андре — като че ли не стига, дето и той знае, — но беше повече от изключено. Нека се придържа към плана си: беше сама, трябваше да се спаси сама.

— Може би — рече тя, — не, сигурно е намерил кръстчето ми в Канагава, навярно ме е видял там и може би… — Млъкна, после заговори забързано, подведе лекаря, измисляйки мимоходом: — Може би го е запазил, за да му напомня за мен… Наистина не зная, за какво ли?

Той се намеси непохватно:

— Очевидно, за да ви причини зло, скъпа моя, искал е да ви притежава по един или друг начин, да ви убие. Съжалявам, но навярно такава е истината. Отначало си помислих, както всички останали, че е някой от онези поставени извън закона ронини, но кръстчето ви промени всичко. Щом открих, че е ваше… Сигурно е така, както казвате, видял ви е на Токайдо, той и другарят му са проследили Малкълм и Филип Тайърър до Канагава да ги довършат вероятно за да не бъдат разпознати. Тогава ви е видял отново, намерил е кръстчето и го е запазил, защото е ваше, проследил ви е дотук и се е опитал да нахълта, за да, простете, за да ви има на всяка цена. Не забравяйте, че е лесно такъв мъж да се влюби до уши в дама като вас, да ви… да ви желае страстно.

От начина, по който го каза, й се изясни, че и лекарят е запленен от чара й. „Добре, и добре, че е разбрал истината“ — помисли си Анжелик, премаляла от облекчение, че отпадна още една опасност. Мисълта й се отклони към шишенцата и към утрешния ден, когато ще се е пречистила за своя нов живот, за великолепното бъдеще.

— Японците са интересни хора — говореше доктор Бабкот. — Различни. Но разликата е много съществена, те не се боят от смъртта. Едва ли не си я търсят. Вие сте имали късмет, голям късмет да се спасите. Е, добре, ще тръгвам.

— Да, и ви благодаря, благодаря ви. — Тя улови ръката му и я притисна до бузата си. — Вие ли ще кажете на Малкълм и на д-р Хоуг? За да поставим точка.

— Ще оставя Малкълм на вас. — За секунда пресметна дали да я помоли за помощ против пристрастяването на Малкълм към опиатите, но си рече, че още не е толкова належащо и че това е негова собствена отговорност, а не нейна. „Горкичката Анжелик, достатъчно й се е насъбрало. Колкото до Хоуг, какво го засяга това, пък и злите езици и зевзеците в Йокохама! Не е тяхна работа, нито моя, нали?“

Той видя ясните й очи върху сияещото в усмивка лице, прозрачната й кожа, цялата излъчваше младост и здраве, както и магнетична, несъзнателна чувственост, които непрекъснато я заобикаляха и въпреки всякакви медицински очаквания нарастваха. „Учудващо е — помисли си той, изпълнен с възхита пред нейната издръжливост. — Просто ми се ще да науча тайната й и защо някои хора цъфтят при нещастия, пред които повечето се огъват.“

Ненадейно от лекар той се превърна просто в мъж: „Не виня този ронин, нито Малкълм, нито когото и да е, че са луди по нея. И аз я желая.“

— Странна е тази история с вашето кръстче — рече гърлено, без ни най-малко да се засрами. — Но животът е сбор от любопитни неща, нали. Лека нощ, скъпа моя, наспете се добре.

Първият спазъм я изтръгна от уродливите й съновидения, преизпълнени със затворнически кораби и беснеещи демони с дръпнати очи, жените бяха с издути кореми, мъжете я мушкаха и я теглеха от Тес Струан, която стоеше на стража над Малкълм като злобен вампир. Последва бързо втори спазъм и я върна в реалността и към това, което ставаше.

Облекчението, че помятането е започнало, заличи предишните часове на треперене, които й се сториха цяла вечност, преди да заспи. Беше четири и нещо. Последния път, когато бе погледнала часовника си, бе почти 2,30. През нея премина нов спазъм, по-силен от предишния, и я накара да се съсредоточи върху последователността.

С треперещи пръсти отвори второто шишенце — тя отново си запуши носа пред отвратителната воня и едва не повърна, но успя да удържи течността с лъжица мед, като през цялото време стомахът й се бунтуваше от погнуса.

Легна задъхана. Сякаш пожар се надигаше от стомаха й. След малко от нея рукна пот. После потенето премина, като я остави отпусната, вир-вода и едва дишаща.

Чакаше. Нищо. Както преди. Само раздразнение, сладникаво нездраво безпокойство, което след часове на тревога я бе хвърлило в кошмарен сън. Ужасът й достигна връхната си точка.

— Пресвета Дево, нека да подейства, нека да подейства — мълвеше тя през сълзи.

Чакаше. Все още нищо. Минутите минаваха.

После за разлика отпреди поразително различен гърч я сви на две. Още един. Едва поносим. Пак, все още поносим. Тя си спомни за втората половина от настойката, седна и започна да я гълта. Вкусът беше неприятен, но не колкото на течността в шишетата.

— Слава Богу, че не трябва да пия повече — измърмори Анжелик и отново отпи. После пак. След всяка глътка — бонбон…

Последваха още спазми, по-силни. Зачестиха. „Не се безпокой, всичко върви добре — мислеше си тя, — точно както предсказа Андре.“ Чувстваше стомашните си мускули опънати и напрегнати. Още глътки и още спазми, и напитката свърши. Бурканът с мед бе почти празен — взе си последния бонбон, но сега дори неговата сладост не можеше да премахне скомината в устата й. Полъх изпод вратата на будоара люшна пламъка на петролната лампа върху масичката, сенките по стената се огънаха и затанцуваха. Тя стоически легна и ги загледа, с ръце на корема против пристъпите на болка, мускулите й се стягаха и отпускаха, изопваха се, сковаваха се под пръстите й.

— Наблюдавай сенките, мисли си за нещо хубаво! — прошепна тя. — Какво виждаш?

„Кораби и лодки, и покривите на Париж, и къпини, и, виж, там е гилотината, не, не е гилотината, а беседка, обвита с пълзящи рози, о, това е нашата провинциална вила край Версай, където ходехме напролет и през лятото като малки — брат ми и аз, скъпата мама е мъртва от толкова отдавна, татко е заминал един Бог знае къде. Леля и чичо ни обичат, но няма заместител за скъп…“

— О, mon Dieu — изохка Анжелик, когато първите непоносими спазми я пронизаха, после извика при следващите, обезумяла натъпка крайче от чаршафа в устата си, за да заглуши виковете, които се изтръгваха от нея и щяха да докарат цялата легация да буха по залостената й врата.

И тогава започнаха тръпките. Ледени иглички се забиваха в червата й. И какви гърчове, двайсет пъти по-тежки и от най-болезнените месечни спазми. Тялото й се мяташе от напъните, крайниците й потрепваха в такт с болките, които я разкъсваха от слабините до мозъка.

— Ще умра… Ще умра — изстена тя, зъбите й стискаха чаршафа, заглушавайки виковете при всеки нов спазъм и тръпка; и пак, и отново, и отново, и после спряха. Съвсем ненадейно.