Разбудени фурии

Бас държа, че не сте чували за онзи плаващ екскаватор, дето вчера го намериха на парчета край Саншин Пойнт.

Чух. Според съобщението са се блъснали в скалите, докато заобикаляли носа. Най-елементарна некадърност, а ти търсиш конспирации.

И собственият ми разговор с Плекс в „Токийския гарван“ предната сутрин.

И за какво им трябваше тази вечер точно твоята апаратура? В града сигурно има и други устройства за презареждане на дигитални личности.

Някаква издънка. Имат си собствено оборудване, но се замърсило. Морска вода в тръбите за гел.

Много организирана престъпност, а?

— Нещо май ти е весело, Ковач?

Тръснах глава.

— Мики Тръпката. Мисля, че ще трябва да задържа името.

Тя ме изгледа странно. Въздъхнах.

— Няма значение. А какво получава Танаседа от всичко това? За какво му е подобно оръжие?

Устните й се подвиха от едната страна. Очите й сякаш заблестяха в отразената от вълните светлина.

— Престъпникът си е престъпник, независимо от класата. В крайна сметка няма разлика между Танаседа и някой долнопробен главорез от Карловия кей. А къде е най-силна якудза? В изнудването. В натиска. В машинациите за уреждане на държавни поръчки. Властите си затварят очите, когато трябва, отпускат дялове от най-печелившите дейности. Сътрудничество под натиск. Много тихо и много кротко.

— Но ти ги преметна.

Тя мрачно кимна.

— Показах им мястото, дадох им кодовете. Казах им, че вирусът се предава по полов път, за да си мислят, че контролират положението. Всъщност и това прави, а Плекс беше твърде немарлив, за да се разрови по-надълбоко в биокодовете. Сигурна бях, че ще се издъни.

Усетих как по лицето ми трепва нова усмивка.

— Да, голям талант е в това отношение. Сигурно заради аристократичния произход.

— Сигурно.

— А при тая власт на якудза над сексуалната индустрия в Милспорт, положението е изглеждало направо идеално за тях. — Осъзнаването на целия план ме опияняваше като мек наркотик. Беше прост, прецизен и безпогрешен, достоен за емисар. — Дала си им заплаха срещу Харланитите, а те вече са разполагали с най-доброто средство да я демонстрират.

— Да, така изглежда. — Гласът й пак взе да пресеква, докато потъваше в спомените. — Щяха да презаредят някой свой наемник в едно от телата и да го докарат в Милспорт, за да докажат с какво разполагат. Не знам дали е стигнал дотам.

— О, сигурен съм, че е стигнал. Тия от якудза са големи педанти, когато става дума за натиск. Какво ли не бих дал, за да видя лицето на Танаседа, когато е дошъл с пратката в Рила, а тамошните генетици са му обяснили каква е работата. Изненадвам се, че Аюра не го е екзекутирала намясто. Проявила е удивителна сдържаност.

— Или удивителна целенасоченост. Неговата смърт не би променила нищо, нали? Докато качат онзи носител на ферибота в Текитомура, вече е имало толкова заразени, че епидемията е станала необратима. А когато е слязъл в Милспорт… — Тя сви рамене. — Невидима зараза по целия свят.

— Да.

Може би тя долови нещо в гласа ми. Пак се озърна и лицето й се изкриви от едва сдържан гняв.

— Добре, Ковач. Хайде, мамка му, ти ми кажи. Какво би сторил на мое място?

Погледнах я, видях болката и ужаса. Изведнъж се засрамих и извърнах глава.

— Не знам — тихо казах аз. — Права си. Не съм бил там.

И тя си тръгна, сякаш най-сетне й бях дал нещо, от което се нуждаеше.

Остави ме да стоя сам до перилата и да гледам как океанът връхлита насреща с безмилостна бързина.

Глава 37

Докато ни нямаше, буреносният фронт в Кошутския залив бе стихнал. След като бушува повече от седмица над Източното крайбрежие, ураганът бе пернал набързо Вчира и бе продължил към южната част на океана Нуримоно, където според всеобщите предвиждания щеше да се изгуби из студените полярни води. В последвалото спокойствие по морските пътища изведнъж избухна трескава дейност — всички бързаха да наваксат. „Ангелски огън“ нахълта сред тази активност като подгонен уличен пласьор в препълнен търговски център. Скатоловецът с остър завой заобиколи огромното туловище на суперсала „Картини от плаващия свят“ и кротко се прилепи към евтиния край на десния кей точно когато слънцето започваше да обагря западния хоризонт.

Сосеки Кои ни посрещна под крановете.

Зърнах от палубата тъмния му силует и приветствено размахах ръка. Той не отвърна на жеста. Когато двамата с Бразил слязохме на суперсала и се приближихме до него, видях колко се е променил. Сега сбръчканото му лице бе озарено от напрегнатия, съсредоточен блясък в очите — може би блясък на сълзи или на сдържана ярост, трудно можех да преценя.

— Трес? — тихо попита той.

Базил посочи с палец назад към скатоловеца.

— Още се възстановява. Оставихме я при Нея.

— Ясно. Добре.

Лаконичните думи се ронеха в тишината. Морският вятър се суетеше около нас, подръпваше косите ни, нахлуваше в ноздрите ми с парлив дъх на сол. Не толкова видях, колкото усетих как до мен лицето на Бразил се обтегна като лице на човек, събиращ смелост да бръкне в раната.

— Чухме новините, Сосеки. Кой успя да се измъкне?

Кои поклати глава.

— Малцина. Видаура. Аото. Собиески.

— Мери Адо?

Той затвори очи.

— Съжалявам, Джак.

Капитанът на скатоловеца слезе по мостчето заедно с двама от корабните офицери, които познавах колкото да си кимаме по коридорите. Кои сякаш ги познаваше всички — за поздрав си стиснаха раменете от една ръка разстояние, после бързо заговориха на малояпонски, накрая капитанът изсумтя и тръгна към кулата на пристанищната управа, следван от другите двама. Кои пак се обърна към нас.

— Ще останат тук за известно време, трябва да ремонтират гравитационните системи. Откъм левия борд има друг скатоловец, с капитана са стари приятели. Утре ще купят прясна стока за Милспорт, колкото да не предизвикат подозрения. Междувременно ние изчезваме призори с един от контрабандните катери на Сегешвар. Това беше най-доброто, което успяхме да уредим.

Мъчех се да не гледам лицето на Бразил. Зазяпах се към грамадните надстройки на суперсала. Изпитвах истинско облекчение, че Вирджиния Видаура е в списъка на оцелелите, но една малка емисарска частица от мен наблюдаваше оживеното вечерно движение по палубите, засичаше евентуалните точки за наблюдение или снайперски обстрел.

— Можем ли да вярваме на тези хора?

Кои кимна. Изглеждаше облекчен да се зарови в подробностите.

— В огромното мнозинство — да. „Картини“ е построен в Драва, повечето акционери са потомци на някогашните кооперативни собственици. На борда се е оформила своеобразна квелистка култура, тоест хората си помагат, но не се бъркат излишно в чуждите работи.

— Тъй ли? Звучи ми почти като утопия. Ами външният екипаж?

Погледът на Кои стана строг.

— Външният екипаж и новодошлите знаят с какво се захващат. „Картини“ си има репутация, както и другите суперсалове. На когото не му харесва, да си върви.

Бразил се изкашля.

— Колко от тях знаят какво става?

— Колко души знаят, че сме тук ли? Около дузина. А защо сме тук — само двама ветерани от Черните бригади. — Кои огледа изпитателно скатоловеца. — И двамата искат да присъстват на Потвърждението. Имаме тайна квартира на долната кърмова палуба, където можем да го извършим.

— Кои. — Аз застанах пред него. — Искам първо да поговорим. Има едно-две неща, които трябва да знаеш.

Той ме огледа с непроницаемо, сбръчкано лице. Но в очите му светеше жажда, с която знаех, че не мога да се преборя.

— Налага се да почакаш — каза той. — Първата ни грижа е да потвърдим Нейната самоличност. Ще бъда благодарен, ако никой не ме нарича по име, докато не приключим.

— Да потвърдите — рязко повторих аз. Почваше да ми писва от начина, по който произнасяха Нея. Просто се усещаше главната буква. — Имаш предвид истинско потвърждение, нали, Кои?

Погледът му прескочи рамото ми и се зарея към скатоловеца.